30.03.2013 г.

Асен Кантарджиев - "ТРИТЕ МЕРОДАВНИ КАЧЕСТВА"





   
(Сп. „Пролом”, год. I, бр. 12, София, 5 май 1939 г., с. 1-2)


Животът на отделния човек и на нацията изцяло е в основата си непрестанна борба. А борбата изисква преди всичко дух. Хората схващат по-лесно тази истина, когато се касае до лична борба. Но те много често я забравят, когато мислят за колективна борба. И в това отношение марксизмът заблуди много съзнания да надценяват значението на количеството, на материалите и на техниката.

Най-важните качества за успеха на борческия колектив, без разлика дали той действува на социална или на политическа площ, са: духът, организираността и командуването.

Че борческият колектив има нужда от материали и техника е всекиму ясно. Но материалите и техниката са нищо в ръцете на борец без дух. Защото няма такива материали и такава техника, които могат да отстранят всеки риск за бореца. В отбрана или в нападение, борецът трябва да е способен да срещне смъртта. А тази способност зависи само от духа на бореца. Но борческият дух не само преодолява смъртта. Той дава твърдост в изпитанията, той дава постоянство в напрежението, той възстановява бързо разходваните сили, той окриля с целестремителност и той само дава продължителна и упорита издържливост на всичко. Затова всяка борба, социална, политическа или военна, е обусловена преди всичко от духа на борците.

Борческият колектив не може да се осланя само на духа на отделните борци. Той трябва да е споен и от общ колективен дух. Че задължителната военна повинност налага най-усилена духовна подготовка по отделно и изцяло е лесно обяснимо. Но дори и доброволческите борчески колективи се нуждаят от духовна подготовка. От една страна, защото духът на отделния боец се поддава на укрепяване и възвисяване, а от друга страна, защото колективът има нужда от духовно единство, т.е. от духовна организираност.

Организираността в духовно и във физическо отношение е също така много по-важна от количеството, от материалите и от техниката. Организираността пести сили, дава пъргавина, прави командуването възможно и дава възможност за планомерно единодействие. Затова един взвод войници е по-силен от многолюдна тълпа. Затова малки, но стегнати политически колективи могат да развиват и при най-тежка обстановка широка, светла и възродителна идейна пропаганда. Затова Троцки успя с 1000 души да извърши в Петербург октомврийския преврат през 1917 година. Затова двадесет и три хиляди кафяворизци направиха националната революция в Австрия.

Все пак духът е най-важен. Иначе упоритата и продължителна борба на осемстотин хиляди неуки араби срещу 15-милионното пребогато световно еврейство не може да бъде обяснена. Ами без тази истина може ли да се обясни цялостно фактът, че някогашната шестчленна германска работническа партия разрасна до състоянието на днешния националсоциалистически колос! Масата изглежда само инертна, но подготвя ли се упорито, тя се надига бавно, но неотразимо като водата.

Борческият дух, личен и колективен, и цялостната организираност, духовна и физическа, добиват пълна резултатност чрез истинското командуване.

Командното качество е пък синтез на дарование и упражнение. Командуващият трябва да усеща колектива, както усеща собственото си тяло; той трябва да усеща противника и обстановката, както обикновеният борец усеща тялото и движенията на партньора си. Сглобеното и обиграното командно тяло трябва да обладава духа, волята и изкуството да побеждава.

Дух, организираност и командуване са трите меродавни качества, с които се постига всяка победа. С тези три качества се постига и онова, което обикновеният човек смята за невъзможно. Има, наистина, невъзможни задачи. С тях, обаче, не се залавя никое свястно командуване. Но има и възможни и постижими задачи, с които страхливото командуване не се залавя и обезплодява колектива.

Изградени ли са духът, организираността и командуването, обладават ли се в по-голяма степен, отколкото ги обладава противникът, работи ли и духът на времето и нуждата на нацията в посоката на борческия колектив и действува ли се неспирно, упорито и планомерно, тогава с помощта и на времето се изтръгва най-сетне победата и нейният блясък прогонва за миг страданията и озарява борците с нови сили, с чест и слава.






Инж. Сл. Василев - "СЕМЕЙСТВО, НАРОД И ДЪРЖАВА"






(Сп. „Пролом”, год. I, бр. 12, София, 5 май 1939 г., с. 6-7)


Ударите, що съдбата нанесе на нашия народ, можем да сравним с ударите, които човек нанася на нажежено желязо, за да го освободи от згурията и да го облагороди. Никой народ в Европа не е получил толкова удари от  съдбата и не е претърпял толкова превращения, колкото българския през своята хилядогодишна история. Но той винаги се е издигал из своите изпитания като феникс из пепелта и винаги е бил отново готов да изпълни призванието си.

България се прояви през своето съществувание като най-важен фактор в Югоизточна Европа. Да не се забравя, че тя е фенерът, който свети на югоизток. Тя трябва и за в бъдеще да остане най-важната артерия за сърцето на Балканския полуостров.

Напият народ създаде религия, изкуство и книжнина, които дадоха светлина и култура на славянските народи. Но той вкуси и от режима на прословутата демокрация с нейната политическа корупция, борби и кризи. Той, обаче, преодоля вече и тия удари.

Сега върви към нови насоки, с нови стремежи да се преустрои родината и да се преодолеят финансовата и икономическа кризи. Новите системи, обаче, ще имат своята сила, ще бъдат творчески и ще преуспеят само тогава, когато в сърцата на младото поколение те здраво закрепнат и се развият. Младежта трябва умствено и морално да устои на новото време; тя трябва още от детинство да бъде възпитана и пропита с национални чувства, които с нищо да не могат да се разбият и покварят.

Днес възпитанието на младежта – да обича тя народ и държава е една от първите гарантирани с успех задачи и първият етап за преустройството на България.

Голямо влияние в това отношение може да упражни и семейството, за което държавата трябва да го подпомогне.

Либералната система в миналото спря правилното народно развитие и донесе със себе си извратеното схващане за морал, род, семейство и деца. Тая система допринесе много за развитието на индивидуализма и класовата борба. Тя тласна народа към егоизъм и материализъм. В либералното схващане се отрови народната душа.

А за благоденствието на народа от голямо значение е семейството. То е като силно чувствителен нерв, който при погрешно лекуване може да парализира целия организъм.

Трябва да се направи невъзможно връщането към грешките на миналото. Държавата и частните институти с тяхната система на възнаграждение, а също и данъчната техника трябва да бъдат справедливо нагодени към положението на семейството. Жената трябва да бъде освободена от грижата за своята и на децата си прехрана. Бъдещето им трябва да бъде осигурено от държавата. Само тогава младото поколение ще бъде готово всичко да пожертвува в борбата за възвръщане на народа вярата в собствените му сили, за изграждане на една нова благоденствуваща държава.

Младежта трябва да повърне на народа неговия идеал, обичта му към родината, историята и към неговите традиции. Успее ли в тази насока, тогава можем да бъдем спокойни и няма защо да се страхуваме за утрешния ден на отечеството си.



27.03.2013 г.

Ст. Попов - "АЛФА И ОМЕГА"






 (Сп. „Пролом”, год. I, бр. 11, София, 20 април 1939 г., с. 1-3)



В премахването на политическите партии преди пет години България не остана единствено явление: в много от държавите, особено на Балкана, политическите партии бяха разтурени или забранени. Обстоятелството, което тук заслужава отбелязване е, че навсякъде политическите партии се помириха със създаденото положение; всъщност те не представляваха вече никаква съпротивителна сила, било от идейна или от организационна стойност. Оказа се, че политическите партии като система бяха една изкуствена надстройка над обществения живот на засегнатите страни, за събарянето на които бе достатъчен само един административен акт.

С премахването на политическите партии, обаче, далече не значи, че се премахва политическият елемент от живота на една държава. Политическите партии бяха само една, а не единствената форма на този държавен живот. И затова на много места се направиха опити те да бъдат заменени с друга форма, било във вид на една държавна партия (напр. Румъния), било с едно правителство, което да търси връзката с народа по други пътища (Гърция). Тези факти са само изрази на една неизбежна необходимост; премахване на политическите партии не значи премахване на политическия момент от живота на държавата, защото самият живот на една държава или на една нация не може да бъде никакъв друг, освен политически, ако искаме да признаем въобще, че в тази държава има някаква ръководна мисъл, която се изразява в известна политика, може, прочее, да се махнат политическите партии на един народ, но не може да се премахне политическия му живот- това именно би било абсурд. Държавата не може да бъде аполитическа- такова нещо историята на познава, а също така народът не може да се аполитизира, защото това би значило да изчезне въобще отношението между народ и държава, което именно се изразява чрез политиката.

Големият въпрос, който днес се слага пред мнозина, е как да се заместят политическите партии, без да се стига до партизанщина от една страна, или диктатура от друга.

Историята ни показва отговора на този въпрос: политическите партии бяха израза на една идея за държавната организация, следователно техният заместник ще бъде също някаква нова идея за организирането на народа в държавата, само че под други форми.

Политическите идеи, обаче, имат този недостатък- или по-скоро това преимущество- че не могат да се поръчат при някой моден шивач. Те идват естествено, израстват спонтанно, тъй както никнат мъдърците на някое дете: искат своето време и своята почва. Политическите идеи, неотговарящи на историческото съзнание и възраст на даден народ, са предварително осъдени- те никога не могат да бъдат творчески фактор в живота на един народ.

Но политическите идеи не могат да бъдат подарявани: те винаги трябва да извоюват своето място и своето право. И най-големите идеи на европейската история, които днес ни се струват толкова естествени и подразбиращи се, е трябвало да преминат дълги периоди на борби, докато добият своята гражданственост. Нека си спомним само християнството, чиито първи последователи трябваше да нахранят достатъчно голямо количество лъвове в Рим, докато можа да добие надмощие и се издигне като изпълващо двадесетте века европейска история съдържание. А колко жертви струваха религиозните борби в първата половина във втората хиляда европейски години! Че даже и богомилството у нас, тази чисто българска реакция на чуждото тогава християнство, започна своя път в живота с несметни жертви. Нека да не говорим колко жертви струват политическите идеи и специално с колко имена е изпълнена мартирологията на отишлата си вече парламентарна демокрация през миналия век (бел. -  XIX в.). Това е неизбежно: всяка нова идея трябва да бъде кръстена в борба и увенчана с жертви. Борбата е началото и края за живота на всяка идея: в началото, когато трябва да се наложи нов господствуващ принцип, и в края, когато трябва да отстъпи място под слънцето на други, нови идеи. Въплотени без борба политически идеи няма: те съществуват или като фантазия в главите на политически самозванци, или като съдържание на утопични романи.

Разбира се, под борба не се разбира простото пехливанско преборване по улиците или надбягването с полицаи. Нема нищо по-сложно от идейната борба: тя иска просвета, водяща към съзнание, иска воли, обръщащи програмите в действителност, иска организация, налагаща се над безредието и осигуряваща крайната победа. Без тези елементи всъщност никоя политическа идея не може да посяга към венеца на сбъдването.

Политическата борба носи със себе си съзнание и води към всеобщо съзнание: тя е като борбата на слънцето, което- съществуващо вече- излиза над хоризонта и залива цялата земя със светлина. Без нея няма ден, няма календар. Без политическо съзнание няма и история. И затова първата задача на всяка политическа борба е съзнанието: то е предпоставката на всичко по-нататък, то е въздуха, в който се раждат после делата. У нас напр. много грешат всички новатори, които мислят, че в няколко години могат да се справят със стария ред. На тази заблуда платиха данък много млади хора, а и много стари: превратът на 19 май (бел. - 1934 г.) бе едно отиване против този елементарен закон на политическия живот. Да не забравяме, че демокрацията, марксизмът и дружбащината, с които всеки съзнателен българин е вече скъсал и които иска да премахне от политическата действителност в България, са били насаждани със слово и писменост (и то каква!) в продължение на шестдесет, петдесет и съответно четиридесет години. В училища, в печат, в култура, навсякъде тези стари дрипи получаваха своята подхрана. Затова борбата на идейна почва с тях трябва да трае, ако не толкова дълго, то поне редица години, докато бъде изтрито съответствуващото им съзнание и бъде заменено с друго. Тази политическа задача не може да бъде разрешена от днес за утре: тя иска много усилия, много просвета, цял идеен поход.

Естествено борбата с тези стари идеи не може да се изрази само в литературни четенета. Животът е неумолим: той е преди всичко премерване на сили срещу сили, а политическата история на един народ не може да бъде дело само на някой хипнотизатор. И щом като въпросът е за борба на сили, тогава идват другите два нейни елементи: волята и организацията.

Животът изобилствува с примери, как липсата на воля, а от там и на характер, прави да увяхват и най-добрите начинания често пъти пред самия им завършек. Затова нашият народ си има и поговорката: „Власите се давят на края на Дунава.”, макар че тази поговорка през новата история я заслужиха и много наши начинания. Волята е единственият мотор на човешката история, не интересът. Когато на политическата арена на един народ се изправят „борци” без воли, тогава наблюдаваме интересното явление наричано „компромисчилък”. Компромисът е винаги достигане на половината гонен резултат, по липсата на сили да се догони целия. Като политически пазарлък, той винаги изразява вътрешно безсилие и безволие. Компромисите са типични за професионални политици, които се задоволяват с личната страна на въпроса, а обществената оставят настрана за сметка на бъдещето. Който има ясен поглед за размера на задачата, не отстъпва пред никакви пречки. И който има достатъчна воля за постигане на желаното, няма нужда от хитрувания и съкратяващи пътеки. Той знае, че да се стигне на върха и да се заспи някъде под дебела сянка на половината път до върха не е все едно и също нещо. Пътят или е извървян, или не: политическата задача или е постигната, или не- половинчатости няма. Затова в политическата борба волята е най-важният елемент във фазата на решителната схватка. От двама души с еднакво даже съзнание, от които единият върви напред само с волята да извърши делото, а другият философствува и иска „аналитично да обозре противоусловията”, исторически ценен е само първият. И затова нашият народ си има поговорка, която казва кой може да яде риба.

Последният и не по-малко важен елемент в политическата борба е организацията. Без организация всяка борба се обръща на хаос, в който от прах не може да се види нищо. За да извоюва своята черковна свобода, българският народ бе организиран в черковни общини, за да достигне политическата- той създаде революционни комитети. Без организирана войска никой народ не може да пребъде военно- той ще прилича тогава на цигански табори. В политическата борба организацията има още по-голямо значение, защото тя е единственият годен инструмент за история. Но не организации във вид на старите партии, които бяха акционерни дружества за грабене на държавата, а организации по всичките правила на всяко организирано общество.

Тук трябва да се върнем на своята първоначална мисъл: без борба на идеите един народ не може да замени една стара политическа система с друга. И тази борба на идеите често пъти по неизбежност става политическа борба от класически вид, със своите жертви, схватки и разноски. Да се избягва тя, значи съзнателно да се избягва нещо неизбежно, като само се отсрочва.

В една държава не може да се каже, не бива да има вътрешни политически борби, защото техните елементи са на лице. Големият въпрос е да се даде път на оная здрава сила, която, макар и през борба- от която няма защо да се плашим- ще наложи новия ред и здравото начало. Другото би било подражаване на щрауса.

Алфата и омегата на политическия живот на един народ си остава, прочее, политическата борба- борба смислена, исторически оправдана. Не аполитизиране на народа може да бъде програма на нашите години, а неговото позитивно политизиране, т.е. спечелването му за една положителна държавна идея.  


  

Д. П. - "СПОСОБНИ ЛИ СМЕ ДА ГО ПОЧУВСТВУВАМЕ ?"






(Сп. „Пролом”, год. I, бр. 11, София, 20 април 1939 г., с. 2)


Стара истина е, че героите се раждат и израстват в борбите. Стихията на героичното в човешката природа е като взрива, чиято сила е толкова по-голяма, колкото по-силно е препятствието пред стремежа му да се развие. Само така можем да си обясним изобилието на героични личности у нас именно във времето, когато по пътя на своето възраждане и самоиздигане Българщината срещна най-силен отпор.



Не би било справедливо, обаче, да се твърди, че днес Българщината изобщо не е способна за подвизи, чието значение издига българското име. Ако все още дори у нас има мнозина, които по странни някакви подбуди виждат и изтъкват само отрицателното в живота на българина, ако за тях няма в тоя живот не само нищо героично, а няма дори просто положителни неща, то е затуй, че тия хора са или изобщо неспособни да виждат положителното, или имат причини и съображения да не го виждат.



Героичното, особено на национална почва, се проявява у нас и днес в наистина забележителни форми. Но, както нуждата от въздух се чувствува най-добре, когато той ни липсва, така и националното чувство се проявява особено ясно, когато ни го отнемат.



Мирните договори (бел. – след Първата световна война)оставиха милиони хора като безправни малцинства, затворени в чужди граници. И макар тия договори да бяха изградени уж върху началото за национално самоопределение, за да се постигне пълното омиротворение на света, сами създателите на договорите в моменти на откровеност признаваха, че спасението на мира е в претопяването, в поглъщането на малцинствата.



Останаха вън от границите на България и български малцинства, на които, по силата на тая твърде чудовищна логика, се определяше същата съдба- да бъдат обезбългарени.



Опитите за претопяване, разбира се, както навсякъде, излязоха несполучливи и с българите. Има, обаче, и днес още случаи, когато все още българи излежават жестоки присъди само затова, че упорито проявяват своята национална принадлежност. Забравени в подземията на затворите, лишени десетки години вече от въздух и слънце, откъснати от живота с всичките му проявления, те са петимни не за някакво особено културно благо, а за глава лук и къс сланина, с които биха разнообразили убийствения си хранителен режим, за да поддържат единствено останалото им право- да вегетират като живи организми, та да догорят докрай върху жертвеника на родината.



А достатъчно би било само един подпис да сложат, една декларация, че се отказват от българското си име, за да се почувствуват свободни, сити, щастливи дори!



Способни ли сме ние „свободните” да почувствуваме, както силата на изкушението изправено съблазнително пред тия мъченици всеки миг, години подред, така и гранитната твърдост на волята, която вика: „Не! Живота си, да, но вярата си в светостта на българското име не давам!”



Някога, в далечните времена на миналото, когато моралните ценности бяха на по-друга почит, за такива подвизи около главите на простосмъртни човеци туряха нимбите на светци. И тачат се подвизите на такива светци и до днес още от ония, които са способни да вярват в божественото у човека. Днес, обаче, мними богочовеци все повече доубиват вярата в Бога и божественото у човека. Затова все по-често низостта минава за подвиг, а истински подвизи като горните остават незабелязани. А тъкмо с огъня на такива подвизи трябва да се обгарят всеки ден душите на много още българи, за да се закали у тях българското чувство. Защото само чрез него всеки ще може истински да изкупи правото си да се радва на живота върху тая земя.



Че дори във всемирната общност на човеците българинът би бил ценен само заради своето, чисто българското.





Д. П. - "ИНТЕРНАЦИОНАЛИЗЪМ И ПАТРИОТИЗЪМ"






 (Сп. „Пролом”, год. I, бр. 10, София, 5 април 1939 г., с. 5-6)





Уводната статия на един официоз като болшевишкия „Правда” винаги има малко-много теоритично-програмен характер, чието значение не се изчерпва тъй бързо. Не би могло следователно, да ни се вмени в грях, че долните наши цитати са от преди няколко месеца, толкоз повече, че духът им нито е подложен, нито изглежда, че ще бъде подложен на някаква корекция.



„Правда”, прочее, като същбщава, че болшевишкото правителство и партията поднасят като подарък (!?) на учители и ученици новия болшевишки учебник по история за III и IV класове, препоръчва им да го прочетат и проучат, защото:



„Да познаваме историята на своята забележителна родина, това е свързано неразривно със съветския патриотизъм, с чувството на гореща любов към страната, която…” и пр… И защото: „Само в светлината на миналото възкръсва с всичкото свое величие славното наше настояще…”; „Партията на болшевиките придава грамадно значение на историята и политическото възпитание на съветския гражданин, борец за свободата на своята родина…”; „Основният недостатък на учебниците по история и преподаването й беше отвлеченият им схематичен характер. Истинската научна история беше заменена с вулгарна социология…”



Каква изненадваща откровеност, наистина, от страна на ония, за които не само историята, а и цялата наука комай беше станала вулгарна социология!



Това са мисли, под които с гордост би се подписал всеки, който не се е страхувал от позорното някога прозвище „буржоазно оръдие”. Но в колоните на един болшевишки официоз те не могат да не събуждат дълбоко недоумение, особено у живите още свидетели на някогашните истински кръстоносни походи срещу всичко, което напомняше национализма. Странно е да слуша човек такива възторжени думи за руски патриотизъм, руска родина, когато се знае, че нямаше в миналото за един марксист дума по-позорна от думата патриотизъм; когато се знае, че пролетарият нямаше право да има свое отечество, своя родина. В краен случай, едва след изгряването на болшевизма, той можеше да смята за свое отечество болшевишка Русия, но при условие, че е готов да жертвува и морално и физически собствената си родина за благото на човеците изобщо. Смъртен грях беше особено да дръзнеш да браниш родината си срещу кървавите понякога пристъпи на интернационализма!



„Но и комунисти и социалисти у нас, през войните се диха за родината си!” – възразяват често някои.



Да! И тъкмо там беше и най-страшното, и най-позорното, че проповедниците на марксизма, сами безсилни да разкъсат в собствената си душа неразривната връзка с родината, упорито насаждаха в душите на жертвите си отровата на интернационализма, за да излагат не еднаж на смъртна опасност тая родина.



Пред погледа на ония, които погребаха под развалините на „Света Неделя” стотици живи хора само като първа точка от една голяма програма, се рисуваха широките перспективи на едно общочовешко блаженство под червеното знаме на сърпа и чука. Тия хора не бяха само технчески изпълнители, съблазнени от богатия хонорар, а фанатизирани верующи в новото, което може да се роди само върху развалините на стария „буржоазен” свят. Не бяха само прости наивници и ония, които наистина виждаха вече знаменитите болшевишки трактори, напуснали необятните руски полета, да се катерят на орляци по нашите чукари.



От душите и на едните, и на другите с десетилетия проповедниците на интернационала корениха всяко чувство към род и родина, за да насаждат там миражите на братство между всички човеци на земята. Като че оня, който не познава собствения си брат, е способен да изпитва братско чувство към всеки човекоподобен от другото земно полушарие.



И нещо още по-странно дори: у нас марксизмът с всичките му неясни книжни теории се сведе до обикновен антинационализъм, антипатриотизъм. Така само, може би, ще трябва и да се обясни, че под знамето на нашенския комунизъм се наредиха един до друг и озлобеният от чуждото щастие несретник, и отчаяният от своето изпусталяло парче земя дребен собственик, и големият богаташ, който бързаше за всеки случай да се презастрахова пред новия строй. Тежки служители на жестоко клеймената „буржоазна” държава дори, пазейки топлите си места, също не пропускаха да се нагодят по-наляво, защото упорито вече се говореше, че „нашите скоро ще напоят конете си на Дунава”.



В душата на мнозина от тия хора, може би, се събуждаше и атавистичното чувство на доосвобожденския българин в месианската роля на Русия. За ония, които се задушаваха под бремето наложено на България, може би, беше и безразлично белият ли или някакъв червен цар ще води руските войски на юг. Тъкмо там, обаче, беше и трагедията на Българщината. За „водачите” също нямаше голямо значение кого водят. Ловко изместили в съзнанието на недоволниците името на България далеч зад името на Русия, те трябваше на всяка цена да подготвят знаменитите септемврийски събития, за да получат най-после един оправдателен документ за досието си в Москва, на която бяха твърде много задължени.



И получиха го, макар и не лично на ръка, под вид на дълъг списък на ранени и убити, осиротели и обездомени…



Все под същите внушения, такива синовни чувства засвидетелствуваха към собствената си родина милиони хора на десетки места по земята. Все под същите внушения от името на някакви съмнителни лиги за правата на човека бидоха жестоко клеймени ония, които се опитваха да бранят бащинията си като по-близко до сърцето им.



А днес синовете на интернационала, след като дигнаха на кървава бран братя срещу братя и окървавиха с братска кръв много родини, само за да докажат, че няма за човека друга родина, освен Земята, днес те говорят за велика руска родина, за патриотизъм, за отечество! 






Калин П. - "ПЪРВИЯТ БЪЛГАРСКИ ВЕЛИКДЕН"






(Сп. „Пролом”, год. I,  бр. 10, София, 5 април, 1939 г., с. 4)


Великите дни в живота на народите не са много. Не са много те и в нашата най-нова история. Затова с още по-голямо основание трябва да се предполага, че си ги спомняме с цялото им величие, толкоз повече във времена като днешните, когато често обръщаме поглед назад, за да търсим примери за подражание.

Такъв един Великден за Българщината беше 3 април 1860 година. На тоя ден тя за пръв път официално и след вековно двойно робство възкръсна духовно единна и сплотена, макар политически все още разпокъсана и поробена.

През време на голямата великденска литургия, тогава отслужвана в цариградската българска църква от Илариона Макариополски, когато по обичая трябвало да се спомене името на патриарха, като глава на църквата, благочестивото настроение било нарушено от шумните викове на богомолците българи, които искали да не се споменава това име, станало вече символ на духовно потисничество и морално разложение. Иларион Макариополски произнесъл вместо него обичайната за такива случаи молитва на независимите църкви. А на Второ възкресение след обед, когато евангелието се чете на няколко езика, по желанието на народа изхвърлено било и четенето по гръцки. Така било обявено освобождението на българската народна църква от гръцката патриаршия. А примерът на Цариград, в който собствено бил събран цветът на Българщината, бил последван от всички български покрайнини, дето символичното изгонване на патриаршеското име се превърнало на масово гонение срещу гръцките владици и попове.

Делото на народното единство събуждало такъв възторг у всички среди, че дори бивши патриаршески владици като Авксентий Велешки, Гедеон Софийски, Паисий Пловдивски и др. се присъединяват към борбата срещу патриаршията. Борба твърде неравна, защото срещу едва пробуждащата се Българщина стояха като заклети врагове и турската държава с цялата си власт, и цариградската патриаршия с целия арсенал от простени и непростени средства на знаменития Фенер, че дори и руският синод в лицето на своя обер-прокурор А. П. Толстой, който се бореше срещу българското църковно национално движение, защото то било пагубно за православната вяра изобщо.

Обер-прокурорът всъщност беше станал жертва на гръцките интриги: гърците в Русия „бранеха” единството на православието, докато пред турците представяха българското движение като внушено от Русия, макар всъщност добре да знаеха, че църковните борби на българите са само първите стъпки към националното им обособление и политическо освобождаване. Турските управници пък все още продължаваха да прилагат своята политика на раздробление между подвластните си християнски народи, да насърчават междуособните им борби, за да продължават владичеството си над тях.

Но въпреки всичко, великият ден настъпи като тържество, колкото на ловката дипломация на водачите, толкова на сплотеността народна.

Идеята за изхвърляне патриаршеското име иде от народа. „В Кукуш (бел. – в Егейска Македония, дн. Килкис (Гърция)), казва Иларион Макариополски, научих един нов урок. Не щеш ли един владика, изхвърли му името от църквите си; не щеш ли патрика- същото направи”. Кукушкият „урок” се превърнал в решение на първенците. Но това решение не се приложило на дело, докато не получило одобрението на еснафите, тогавашните истински народни организации, които били силата на всяко народно дело и докато не било прието с възторг от младежта, чийто представители също били посветени в народните работи.

Впрочем, великите дни, като че ли винаги идват все по тоя път. Идват те, когато умовете на призваните и признати водачи се слеят с волята на водените в името на общото благо; когато водените разбират водачите, защото сами са си ги избрали, а водачите слушат водените, защото доброволно са се нагърбили с кръста на борбата им.








Ст. Попов - "ЗАДАЧИ И ЛИЧНОСТИ"






(Сп. „Пролом”, год. I,  бр. 10, София, 5 април, 1939 г., с. 3-4)


 Величието на историческите времена се мери според величината на задачите, които те са си поставили за разрешение. Великите времена са се занимавали винаги с големи задачи и са станали велики, защото са успели не само да се заемат с големите задачи, но и да ги разрешат. Епохи , през които такива задачи не са били поставяни, а още по-малко разрешавани, минават незабелязани и един ден се изтриват от нашето съзнание: те престават въобще да бъдат исторически, защото остават без никакво значение за историческото развитие на един народ. Последното се създава само от събития, които имат положително значение в каквото и да било отношение.

В българската история- да вземем само частта преди и в Третото българско царство- велики времена са само тези по времето на революционния кипеж срещу турците, когато по-късно Стамболов се бори за външната независимост на България, когато целият български народ тръгна с песни на бран за националното единство и най-после, когато изправен даже срещу войниците на вековни империи, българският войник отстояваше своите велики идеали. В останалото време нашата история е изпълнена с дребнави партизански борби, които един ден не ще възбуждат никакъв интерес.

Какво, прочее, ще бъде настоящето време, което изживяваме и което в близко бъдеще ни предстои, зависи изключително от нас, т.е. от задачата която ние си поставим за разрешение.

Ако живеем с мисълта, че сме малки и слаби и затова трябва да гледаме само да пазим кожите си, да се пазим, както непрекъснато ни се втълпява в главата, от „авантюри”, ние съзнателно ще принизим цялата историческа стойност на времето ни до пълна безсъдържателност. И обратно: ако поставим голямата, велика българска задача и наложим нейното разрешение, ще бъдем творци на велика история.

Изборът не е мъчен, поне на вид. Но при днешната наша общественост той се оказва много мъчен. Защото по задачите, които се поставят, се познават не само времената, но и отделните хора. Малки вътрешно, немощни по дух и по възможности хора си поставят малки задачи и са много радостни, ако съдбата не им изправи на пътя мъчни въпроси. Вътрешното свое безсилие те пренасят и приписват върху целия народ и всичкото им обществено изкуство е насочено към убеждаване този народ, че той нищо не може и затова нищо не бива да предприема. Достатъчно е да вегетира…

Великите хора стават велики покрай задачите, с които са се заели. Никога един вътрешно здрав и с упорит дух човек не може да се задоволи с малки задачи, достойни само за милосердни сестри или някакви обществени кърпачи. И да няма големи задачи, той ги създава, открива и така насочва националното развитие към непонятни и невидими с просто око кръгозори.

Тука е голямата разлика между нас и марксизма. Червените твърдят, че човешката история се е развивала винаги към задачи предварително известни и продиктувани от „обществените условия на материалното битие”. Ние твърдим, че човешката история, движена от човешкия дух, винаги е била устремена към непознати кръгозори, там където се крие новото и великото.

Всичките тези разсъждения правим, защото у нас напоследък около нещастната идея за някакво балканско споразумение (за сметка на кого?) започна пак да се настойничи от пенсионирани политици да сме се пазели от „авантюри”. Изворът на мъдростта на тези сентенции ни е отдавна известен. Той се крие в личния страх на тези хора и в липсата на вяра в здравите сили на Българщината.

„Недейте вярва в силите на Българщината! Недейте се уповава на българския дух! Не посягайте към забранени плодове! Не дръзвайте към невъзможни кръгозори! Не слагайте на изпитание силите ни!”

Тези песни ни са известни до втръсване. В българската история те са стари и предхождат даже и противоречието Ботев- Каравелов. Но те звучат особено странно сега, когато се касае да напрегнем всичките сили на националния си дух, звучат- направо казано- като пораженство. Ако българският народ слушаше някога тях, нямаше да запали с пламъците на Средногорието интереса на цяла Европа, нито пък щеше да се гордее днес с Илинденската епопея. Слава Богу, в такива времена е имало и велики българи, а не само стремящи се към пенсия драскачи.

И сега ние казваме: Във велики времена малки хора нямат думата. Ако, разбира се, искаме времената да бъдат велики и ако можем да изнесем на собствения си гръб величието на задачите.

Вземат ли слабите духом да ни „водят”, ще станем велики в… нищожеството си.

Това за сведение на пенсионираните политици! 





25.03.2013 г.

Д-р Милко Ралчев - "ТЯХНАТА ВЕЗДЕСЪЩНОСТ"







(Сп. „Пролом”, год. I,  бр. 10, София, 5 април, 1939 г., с. 2-3)


Когато марксизмът като носител на новото се появи на света и взе връх в умовете на привържениците си, той бе отрицание на всичко създадено до него, защото обвини съществуващето за плод на една буржоазна идеология, назадничавост и т.н. Това негово отрицателно отношение се разпростря върху всички области на духовния и материалния живот – литература, изкуство, философия, религия, стопански и политически живот. Старите ценности бяха отречени, животът на миналото презрян, идеалите на нациите и на народите без изключение бяха смятани за престъпни фабрикации на човекояди и мракобесници. Съществуваше едно състояние полемическо в най-крайната си форма, безусловно и нападателно против всичко онова дори, което беше смятано за демократично. Съществуваше фронт срещу демокрацията, като създание на буржоазията. Когато, обаче, се създаде движението на фашизма и той започна да успява и да стига до своите висоти, когато човечеството изобщо разбра де е истината и се противопостави рязко на подобно отношение към живота, започна да прави преоценка на ценностите и да пази традицията, която беше осветена от самото човечество, работата се промени.

До неотдавна марксизмът отричаше изобщо изкуството, като продукт на буржоазния мързел: отричаха се творците като Шекспир, Данте, Пушкин, творците в живописта, в религията, във философията. Сега и Шекспир, и Данте, и Пушкин не само се признават, но дори се разучават, превеждат, издават и преиздават…

Но всичко това не е нито някакво връщане назад, нито някакъв компромис или еволюция. То е всъщност само един блъф, една спекула, нов вид търговия с традицията на човечеството и неговите ценности, с неговата почит към нему заслужилите. За да спечелят толкова близкото до сърцето им човечество, марксистите започнаха да признават тия ценности, защото видяха, че с отричане сметката им излезе крива. С него те отблъснаха народите от себе си. Ето от где започва признаването на Шекспира, на Данте, на Пушкина…

У нас, дето обикновено се копира всичко, що става в Русия, също признаха Пушкин за гениален най-велик поет, защото в Русия го признаха и чествуваха. Дори започна да се говори за славянството, че Пушкин е най-големият поет на славянството, нещо което преди беше престъпно да се помисли дори. Почна да се признава Вазов, дори Славейков, Яворов, цялата българска литература и изкуство, което преди беше смятано за буржоазно и противомарксическо. Започна да се признава и българската история, българската нация, църквата, природата, индустрията, търговията. И всичко това не от някакво желание да се намери наистина ценното или от някакво убеждение, че Вазов или кой и да било друг, че българската литература и изкуство са истински и ценни, че религията, нацията, природата, войската са едно благо и една необходимост за човечеството, за нациите, а от един чисто практически интерес да се обезоръжи противника, да се обезсили влиянието му, да се отнеме от него мнозинството, да се направи една търговска сделка на едро. Не само това, стигна се дори до парадокса да се признае българската конституция! Дори при изборите, макар и неофициално, марксистите прогласиха, че „за да стигне до Шипка, трябва да се мине през Търново”. С други думи, за да се спечели не трябва да се избират средствата. А целта оправдава средствата – това е старият лозунг на зле разбрания Макиавели.

Марксистите се промъкват вече във всички области на живота- и в училището, и във войската, и в църквата, и в изкуството, и в литературата, и във философията- навсякъде; почнаха да говорят за родна литература, да издават български автори, да пишат за тях хвалебни студии, да разправят за Вазова, за неговото величие и универсалност, за Славейкова, Каравелова, Дебелянова, за българската история, за религията дори: отидоха да изучават фреските с религиозно съдържание, които преди и не поглеждаха; започнаха да отправят венцехваления към българския воин, спомниха си, че са българи и че са се били по бойните полета, започнаха да проповядват дори нещо като патриотизъм.

Но в своята вездесъщност те не изпускат своята истинска цел: Редом с Вазова се поставя и творбата на някой марксист, да мине и тя незабелязано като чиста монета; заедно с Пушкин се поставя Енгелс или Маркс; заедно с „Ад” се мъдри Чернишевски, Ал. Толстой или кой и да е от болшевишките автори.

Амбулантните книжари са изпълнени само с такива прекрасни литературни произведения. Погледнете амбулантните търговци на книги пред училищата, по панаири, на коледните сергии, по пазарищата- навсякъде ще видите тия шарени като на карнавално шествие купища от книги. Редом с класиците, поставени за демагогия, е и цялата оная марксическа, полумарксическа или порнографна литература, дошла по заповед на Русия или по подражание на Питигрили (порнографен италиански автор, антифашист, избягал от фашисткия режим), криминалните романи на Уолес или някого другиго, именно, за да се дискредитира класическата литература и за да се каже на купувача, че освен марсическата литература и изкуство, всичко друго е порнография и криминалогия.

Ето маршът на тази литература и пропаганда, чиято вездесъщност се простира във всички сфери на българския живот- от книгата до киното, от кафенето до литературния кръг. Те като зараза се лепят по духовната снага на българския народ. 





23.03.2013 г.

Асен Кантарджиев - "УМНИ УДАВНИЦИ"







(Сп. „Пролом”, год. I, бр. 10, 5 април 1939 г., с. 1)


Има хора, които дирят лично спасение или възмогване извън националната солидарност. Те си казват: „Ти ли ще оправяш света”, „защо ти трябват рискове, главоболия и неплатен труд в защита на нацията и държавата”, „я гледай себе си да наредиш, ако искаш да бъдеш умен”!

И със съзнанието, че са много практични, тези хора се залавят да оправят личните си работи и най-често успяват да се понаредят материално. А краят какъв е? Сметката на тези „умни” и „практични” егоисти излиза рано или късно хем глупава, хем крива.

Слушах дружбаш да казва през време на войната: „Ако ще би границата до нивата ми да мине, все ми е едно, стига жив да остана!” Но сетне го видях да се проклина за тези думи, защото сенегалец беше осквернил семейната му чест в собствения му дом.

Слушах чиновник-бюрократ да ме поучава да бъда „практичен”, но не след дълго партизанската междуособица го изрина.

Видях бивш селски марксист, който някога бе отказал убежище на български прокурор всред люта зима, да се връща сега с паспорт за 3 дена в България и да плаче за онзи прокурор, защото днес като поробен, трябва да се прекланя пречупен на прав ъгъл пред чужди жандарми.

Богат търговец ми заяви веднъж, че плюел на българската държава и че не се интересувал от националните ни „бъркотии”. Но не след дълго инородци и корупцията го опропастиха и накараха да фалира.

Познавам и художници, и музиканти, и писатели, които ми приказваха години наред, че те не могат да вземат „страна” в борби, защото изкуството им принадлежало на всички, но сега те сами признават, че общата бъркотия ги обезсилила и че изкуството им не се дири от никого, а на младежта ни се поднася лъжеизкуство.

На всяка крачка срещате такива „практични” хора, които се водят от мъдрата максима, че „кроткото агне от девет цицки бозае”. Но тези „практични” хора, макар и материално понаредени, от сега още се чудят и маят каква професия да поемат децата им гимназисти. Защото виждат, че пътят пред челядта им е задръстен и мъглив. А това показва, че макар и да са били „практични” и макар че сметката им е излязла за тях лично донякъде вярна, все пак тя е излязла явно крива по отношение на децата им.

Всички тези „умни” хора не схващаха, а мнозина още не схващат, че за българина няма живот и благополучие извън Българщината.

Те приличат на онези пасажери в кораб, които наместо да помагат на екипажа за спасението на целия кораб, се измъкват от общата спасителна работа, за да се докопат до някой спасителен пояс. Зер тъй е най-практично, защото „поне себе си ще спасят”. А всъщност със спасителния пояс те ще се задържат само два часа и след това ще се удавят най-трагично.

Както има хора без слух, както има хора с повредено зрение и както изобщо има хора лишени от някое качество, така има и хора лишени от национално чувство и от дарба, чрез обич и жертва към националната общност да се борят и за себе си лично. Редом с тези лишени от чувство хора има и „практици” с объркани мозъци.

Оставете подобни практични хора и сметки. Те са неверни и скъпо се плащат. Вземете пример от българския народ, от българското селячество. Вижте колко буден е усетът им към Българщината. Вижте готовността им за помощ на поробени братя и за прибиране на българска земя. Не дирете всеки за себе си само спасителен пояс. А работете в помощ на целия екипаж на кораба, спасете го от нахлулата вода и от бурята и тогава доволни и горди ще стигнете сигурно крайната цел.

Само чрез пълна солидарност с българската нация и само чрез една възродена българска държава ще напредваме сигурно из пътя на историята към крайната победа – общобългарската победа.

А сега единни, дружно и неуморно на работа, докато стигнем целта!