Казанджиев - "МИРЪТ"

 

(Сп. „Пролом”, год. I, бр. 7, София, 20 февруари, 1939 г., с. 2)

Стара истина е, че мирът е продължение на войната с други средства Тази мисъл, подкрепена от историята, е днес неоспорим факт. Тя е последица на ред международни институции, плод на един исторически факт, на който „великите филантропи” се позоваваха при опитите си да спрат хода на историята и да увенчаят „вечния” според тях, желан от „всички” мир. Но историята, естественото развитие на нещата, съчетано с националната борба на някои политически колоси, започна достойно да отплаща на тези „доброжелатели” на световния мир, които в своето крайно увлечение да увековечат своето господарство при разрешаване на ред международни въпроси, достигнаха до заслепение и станаха причина за едно ново духовно възраждане, политическо осъзнаване и стопанско строителство.

В борбата израснаха два мирогледа изправени един срещу друг. Единият бе нов, чист, безкомпромисен, съвършен идейно и етично оправдан, тъй като бе реакция срещу едно велико морално падение на човешката мисъл, падение, политически изразено в незачитане на жизнените интереси и суверенитет на ред държави. Международното общество не търпи в своите рамки безчестни държави и народи, защото такива няма, а още повече, когато критерият за това е щастливата случайност на спечелването на една война. Основният закон за равноправието, самоопределението и правото на съществувание трябва да намери незабавно и навсякъде едно осъществяване, защото то е залог за нормалното, естествено, целесъобразно и достойно развитие на отношенията в международната общност.

Другият мироглед бе този на статуквото, на либерало-демократизма, който сам си подписа смъртната присъда чрез сътрудничеството си с марксизма.

Лъчът на правдата, на висшата справедливост проби мъглата на политическите иманяри и суровата действителност стовари всичко върху онези, които съставяха нацията, оневинявайки отделните политици-алхимици, творците на идеята за „вечния” мир, „обосновавайки” тяхната историческа отговорност с отговорността само в парламента. Ние сме, защастие, съвременници на един исторически процес, който може само да ни поучи. Макар че началото за възможността на един обрат бе достатъчно подсказано с ред обстоятелства, ние сме принудени днес да се задоволим само с една констатация на фактическото положение, имайки предвид досегашния развой на нещата и поуката от него за бъдещето.

Вярата в международните институции, „крепители” на „свещеността на договорите”, бе плод на едно субективно желание. Напразни бяха опитите да ни убедят в искреността на намеренията и стремежите за уреждане безпристрастно на всички висящи въпроси дори тогава, когато самите творци на речените институти се отрекоха от своята рожба, когато тя не бе вече в състояние да оправдае опропастените по нейното създаване материални и интелектуални сили, както и идеите, легнали в основите на нейното съществувание.

Но защо трябваше да спре българската история на една фатална дата и защо непременно това трябваше да представлява право? Изправени пред алтернативата да спазим даден международен договор, който води нацията към гибел, или да го нарушим, за да бъде тя спасена, ние безспорно не ще жертвуваме нацията пред олтаря на отвлечената и формална вярност.

В миналото, днес и утре българският народ жадува за мир и мир не по дефиницията на Клемансо, а мир изразен в зачитане независимостта и честта на всяка една държава, във взаимното зачитане на жизнените интереси и национални въжделения, което е предпоставка за зачитане на неимоверно големите материални и морални жертви, дадени от страна на всички нации по пътя на тяхното обособяване като такива.

Българино, вярата в твоите собствени мишци и нейното оделотворяване, чувството на национална солидарност и неговият реален израз, високото съзнание за необходимостта от изпълнение на националния дълг, който обхваща цялото наше съществувание и същевременно го осмисля, доверието в новото, що израсна и се разраства като българско по плът и кръв, по трънливия, но славен път на Българщината е разковничето, което ще обедини всинца ни духовно, ще ни възвърне онова, което животът постепенно погубва в нас, ще получи пълен творчески израз в нашия национален и икономически живот, ще открие възможността да станем достойни ратници за мир вътрешен и мир всред международното общежитие!