15.03.2013 г.

Д. П. "ПЪРВИТЕ "ПРИЯТЕЛИ" НА БЪЛГАРИЯ: МАРКС И БИКОНСФИЛД"






 (Сп. "Пролом", София., год. I, № 1,20 ноември 1938 г., с. 2-3)



Границите на Третото Българско царство не бяха още очертани окончателно, когато над него се надвесиха сенките на два грамадни колоса, изправени един срещу други като непримирими врагове: От една страна Русия, която, в жестока вражда дори със своята съюзница Австро-Унгария именно по въпроса за Балканите, трябваше на всяка цена да си осигури вратата на Черно море. От друга страна Англия, която на никаква цена не трябваше да остави в руски ръце Цариград, който можеше да стане опасен за нейните пътища към Изток. Около българския въпрос се преплетоха по най-противоречив начин интересите на малки и големи, на близки и далечни страни. С разрешението му се заловиха най-знаменитите на времето фигури, една от друга по-злокобни, една от друга по-съдбоносни за Българщината. И за голямо нейно нещастие, докато между противниците на Русия се нареждаха хора като Бисмарк, руските интереси бидоха поверени в ръцете на първия съветник и сътрудник на Цар-Освободителя, знаменития княз Горчаков, който, въпреки всички очаквания, въпреки ненавистта, която Бисмарк изпитваше към него, биде отреден дори за пръв руски делегат на Берлинския конгрес. За да се разбере до каква степен предварително още беше пропаднала каузата на Русия достатъчно е да споменем само, че княз Горчаков, според мнението на негов дългогодишен сътрудник: „не бил способен да посочи дори приблизително на картата где се намират различните държави на Балканския полуостров”, или где се намират руските Карс и Батуми.

Не само това. Още на другия ден след подписването на Санстефанския договор оказа се, че целостта на новоосвободената държава в границите, които й начерта тоя договор, няма нито един сериозен защитник. В Петерсбург жадуваха вече за конгреса, който се свикваше именно да решава срещу Русия. А Цар-Освободителят, смутен от тежкия и неочакван край на войната, отговаряше на своя лондонски представител граф Шувалов: „Безразлично ми е дали ще бъдат две или дори три Българии, стига само те да бъдат обезпечени от учреждения, които биха ги гарантирали от възобновяването на ония ужаси, които ние видяхме.”

Русия беше твърде много изтощена и изолирана, а между многобройните й неприятели беше се наредил дори международният социализъм, начело със своя патриарх Карл Маркс. Колкото и невероятно да изглежда това, световният пролетариат, който искаше свобода, братство и равенство за всички потиснати по цялата вселена, отрече свободата на цял един народ. Ония, които се бореха против социалното робство, се обявиха за националното и духовно робство на един народ, изкупил със скъпи културни приноси към човечеството правото си на съществувание върху един от най-опасните световни кръстопътища. На 4 февруари 1978 г. Карл Маркс пише на своя приятел Либкнехт: „Ние решително заставаме на страната на турците”. Защото поражението на русите във войната щяло било да ускори социалния преврат в Русия, „а с това и прелома в цяла Европа”. В писмото си Маркс недоволствува срещу Англия и Австрия, че били извършили предателство, като не се опълчили против Русия. Предадени били турците!

За социализма предателство бяха свръхчовешките усилия да бъде изтръгнат от ноктите на едно кърваво робство цял един народ. Защото социализмът беше рожба на Маркс, а Маркс беше син на един народ, който  в скиталчеството си по света да търси подслон, покрай други някои човешки добродетели, беше изгубил и чувството за националност.

Така човекът, когото толкова възвеличиха заради необикновената му способност да вижда ясно бъдещето през вековете, не можа да предвиди дори, че само след 2-3 десетилетия именно в свободната Българска държава достойни негови ученици, макар с риска да погребат под развалините на Родината си собствения си народ, най-добре ще поработят за ускоряването на социалния преврат както в Русия, така и в Европа.

Още преди края на войната (бел. – Руско-турската Освободителна война 1877-1878 г.) в редицата на противниците на Русия и България до Маркса се нареди и великият представител на Велика Британия, нейният пръв министър израелтянинът лорд Биконсфилд. И ако Цар-Освободител беше склонен на жертви за сметка на България, стига да се тури край на ужасите, които ставаха в нея, Биконсфилд намираше, че тия ужаси не са твърде скъпа цена, ако чрез тях може, макар временно, да се отстрани руската опасност над Цариград. А срещу ужасите той можеше да получи и прилична комисионна.

Бранейки турците, Биконсфилд всъщност бранеше интересите на Англия. Но въпреки това гешефтът трябваше да бъде пълен и срещу английската подкрепа той получи от Турция о-в Кипър. А като косвен резултат, чрез удара върху България той нанасяше един удар и на своя най-голям противник Гладстон.

Силен чрез своята голяма човечност, Гладстон раздвояваше английското обществено мнение и създаваше настроение срещу Турция. Потресен силно от баташките кланета, той раздрусваше вече английската съвест чрез организираните от него русофилски и българофилски митинги за протест срещу турските жестокости. Но кралица Виктория беше изпаднала в някакъв панически страх пред руската опасност и атакуваше непрекъснато министър-председателя си с подкани да бъдат преследвани по съдебен ред устроителите на тия митинги. Тя настояваше да се организира един общ фронт срещу неприятелите вътре в страната и вън от нея. Иначе, заплашваше, че ще снеме короната от главата си, ще абдикира. Достатъчен беше, обаче, и най-малък успех на турците, за да се смени страхът от руска победа с изблик на туркофилска радост, из улиците на Лондон да се подемат воинствени песни срещу Русия и тълпите се втурваха да чупят прозорците на Гладстоновата къща.

И зад цялата тая чудовищна борба на Велика Британия срещу още неродена България, изправен като изкусен дирижьор, стоеше лорд Биконсфилд, опиянен сякаш от сладостното чувство на победата си. Той познаваше добре силата на влиянието, което упражняваше върху своята господарка, но познаваше също добре и цената на нейното благоволение към него. И като вещ търговец, умееше да пази интересите си.

Още на другия ден след Сан-Стефано Биконсфилд заяви рязко, че той ще разкъса договора, който създаваше една Велика България. Ще го разкъса дори ако трябва да води война с Русия. А когато биде замислен Берлинския конгрес, чиято задача беше именно да отрече санстефанските решения, премиерът на кралица Виктория заяви, че ще участвува в него само, ако Русия се съгласи предварително да не настоява за „голяма България”.

И стана така, както той пожела.

Лонгресът се състоя. Българщината биде разкъсана на части. Само педя земя между Дунава и Балкана се удостои с името България. Дори за присъединяването на Софийския и Варненски окръзи към тая „България” трябваше да се прибягва до дипломатически хитрости и измами. И лорд Биконсфилд, отворил една нова и още по-страшна национална рана на Балканите, се завърна в Лондон като истински триумфатор. Гарата беше окичена съз знамената на всички държави от империята, перонът й беше потънал в палми и гераниуми, а стълбовете й обвити с гирлянди от рози. Посрещнаха го херцозите, лордовете и депутатите. Посред чудовищни аплодисменти, лордът едва си проби път през навалицата и достигна до министерския съвет, дето намери голям букет, изпратен му от кралицата. Вън виковете не стихваха и той се яви на балкона да каже: „Ние ви донесохме мир и спасената английска чест.” Кралица Виктория, тържествуваща, заедно с най-голямото отличие Ордена на жартиерата, побърза да му изпрати и трогателно мило писмо: „Големи и малки, - писа му тя – цялата страна е възхитена, с изключение на мистър Гладстон, който ще полудее от яд”.

Мистър Гладстон, това беше човекът, който действително полудяваше от мъка, че дори след баташките ужаси, които потърсиха съвестта на Европа, Батак с благословията на свободолюбива Англия отново остана под робство…

Велик държавник беше, безспорно, лорд Биконсфилд. И преизобилно му беше дала съдбата всичко: и богатства, и слава, и владетелска обич. Богатствата на жена му, от която той беше 10 години по-млад, имаха само едно предназначение: да го издигат все по-високо и по-високо. Кралицата го обсипваше с доверие и награди. По обществената стълба на Великобритания над него беше само кралицата и то само формално.

Коя скрита пружина тогава движеше омразата на тоя човек, който предпочиташе да тласне Англия във война, но да не допусне да изгрее слънцето на свободата над един народ, тлял пет века под робство, каквото светът едва ли познава!

Кой знае! Може би…

Биконсфилд се наричаше още и Дизраели. Израил! Чрез покръстване той беше станал наистина по-голям англичанин от англичаните. Но беше ли успяло светото кръщение да изгони от душата на тоя човек нечистите сили, да изтръгне от нея атавистичното чувство на ненавист към всички, които имат род и родина! Нямаше ли далечно някакво духовно сродство между Дизраели и Маркс, което ги изправяше един до друг като орисници над люлката на току-що родената България, за да й определят една от най-нерадостните съдбини-да бъде вечна жертва на чужди интереси!



Няма коментари:

Публикуване на коментар