(Сп. „Пролом”, год. I, бр. 10, София, 5 април, 1939 г., с. 3-4)
Величието на
историческите времена се мери според величината на задачите, които те са си
поставили за разрешение. Великите времена са се занимавали винаги с големи
задачи и са станали велики, защото са успели не само да се заемат с големите
задачи, но и да ги разрешат. Епохи , през които такива задачи не са били
поставяни, а още по-малко разрешавани, минават незабелязани и един ден се
изтриват от нашето съзнание: те престават въобще да бъдат исторически, защото
остават без никакво значение за историческото развитие на един народ.
Последното се създава само от събития, които имат положително значение в
каквото и да било отношение.
В българската история- да вземем само частта преди и в
Третото българско царство- велики времена са само тези по времето на
революционния кипеж срещу турците, когато по-късно Стамболов се бори за
външната независимост на България, когато целият български народ тръгна с песни
на бран за националното единство и най-после, когато изправен даже срещу
войниците на вековни империи, българският войник отстояваше своите велики
идеали. В останалото време нашата история е изпълнена с дребнави партизански
борби, които един ден не ще възбуждат никакъв интерес.
Какво, прочее, ще бъде настоящето време, което изживяваме и
което в близко бъдеще ни предстои, зависи изключително от нас, т.е. от задачата
която ние си поставим за разрешение.
Ако живеем с мисълта, че сме малки и слаби и затова трябва
да гледаме само да пазим кожите си, да се пазим, както непрекъснато ни се
втълпява в главата, от „авантюри”, ние съзнателно ще принизим цялата
историческа стойност на времето ни до пълна безсъдържателност. И обратно: ако
поставим голямата, велика българска задача и наложим нейното разрешение, ще
бъдем творци на велика история.
Изборът не е мъчен, поне на вид. Но при днешната наша
общественост той се оказва много мъчен. Защото
по задачите, които се поставят, се познават не само времената, но и отделните
хора. Малки вътрешно, немощни по дух и по възможности хора си поставят
малки задачи и са много радостни, ако съдбата не им изправи на пътя мъчни
въпроси. Вътрешното свое безсилие те пренасят и приписват върху целия народ и
всичкото им обществено изкуство е насочено към убеждаване този народ, че той
нищо не може и затова нищо не бива да предприема. Достатъчно е да вегетира…
Великите хора стават велики покрай задачите, с които са се
заели. Никога един вътрешно здрав и с упорит дух човек не може да се задоволи с
малки задачи, достойни само за милосердни сестри или някакви обществени кърпачи.
И да няма големи задачи, той ги създава, открива и така насочва националното
развитие към непонятни и невидими с просто око кръгозори.
Тука е голямата разлика между нас и марксизма. Червените
твърдят, че човешката история се е развивала винаги към задачи предварително
известни и продиктувани от „обществените условия на материалното битие”. Ние
твърдим, че човешката история, движена от човешкия дух, винаги е била устремена
към непознати кръгозори, там където се крие новото и великото.
Всичките тези разсъждения правим, защото у нас напоследък
около нещастната идея за някакво балканско споразумение (за сметка на кого?)
започна пак да се настойничи от пенсионирани политици да сме се пазели от „авантюри”.
Изворът на мъдростта на тези сентенции ни е отдавна известен. Той се крие в
личния страх на тези хора и в липсата на вяра в здравите сили на Българщината.
„Недейте вярва в силите на Българщината! Недейте се уповава
на българския дух! Не посягайте към забранени плодове! Не дръзвайте към
невъзможни кръгозори! Не слагайте на изпитание силите ни!”
Тези песни ни са известни до втръсване. В българската
история те са стари и предхождат даже и противоречието Ботев- Каравелов. Но те
звучат особено странно сега, когато се касае да напрегнем всичките сили на
националния си дух, звучат- направо казано- като пораженство. Ако българският
народ слушаше някога тях, нямаше да запали с пламъците на Средногорието
интереса на цяла Европа, нито пък щеше да се гордее днес с Илинденската епопея.
Слава Богу, в такива времена е имало и велики българи, а не само стремящи се
към пенсия драскачи.
И сега ние казваме: Във
велики времена малки хора нямат думата. Ако, разбира се, искаме времената
да бъдат велики и ако можем да изнесем на собствения си гръб величието на
задачите.
Вземат ли слабите духом да ни „водят”, ще станем велики в…
нищожеството си.
Това за сведение на пенсионираните политици!
Няма коментари:
Публикуване на коментар