(Сп. „Пролом”, год. I, бр. 1, София, 20 ноември 1938 г., с. 10-12)
Политическият и социален светоглед на известна епоха
неизбежно се отразява и върху всички останали области на обществения и културен
живот. Женският въпрос в пътя на своята еволюция също се влияе от насоките,
които вземат политическите режими на всяка отделна страна. Денс в Русия, в
Америка, в Италия, в Германия виждаме толкова различни прояви на борбата за
женски права, колкото различни светогледи дават своя отпечатък на целия
обществен живот. Дори един от белезите за промяната на политическия режим в
дадена страна е и начинът, по който се реагира към обществената функция на
жената. Един много характерен пример ни дава станалата напоследък промяна в
Чехия. Няма още един месец от смяната на политическия режим, и министерският
съвет в Прага издава закон, с който се забранява на омъжените жени да заемат
държавна служба.
Изобщо всички обществени борби в света днес се насочват към
два противоположни полюса: марксическия и националния. Няма нужда да хвърляме
поглед към Испания, за да видим, че трети изход няма. Два мирогледа, два свята
си дават двубой. И в него неизбежно участвуват и жените, които дирят своите
права по два различни начина: като все още догонват формулите на мисис Панкхърст,
отдавна въплотени и отречени в крайното им реализиране при съветската система,
или като внасят нова струя на отрезвяване, връщайки се към вечните закони на
природата. Затова, когато говорим за феминизма и въпросите около женската
еманципация изобщо, не можем да не обърнем внимание, от коя страна те се
осветляват.
До сега нашият Женски съюз вървеше по пътя на марксическия
принцип за „пълното равноправие”, за пълното уеднаквяване между мъжа и жената
във всички области на икономическия и културен живот, за пълното омъжествяване
на жената, като й се даде достъп до всички служби и занятия, определени
обикновено за мъжа. Така, отричайки се от своите презрени женски функции,
феминистката смяташе, че ще получи обществена цена, като стане един злополучен
мъжки ерзац. Кухнята, домашният кът и детето бяха черно робство, отегчително
задължение, досадно пленничество на природата. Вместо да подири своите права
там, където беше естественото й място, жената се хвърли в дръзко състезателство
с мъжа. Нашите равноправки неизбежно следваха общите насоки, които тласкаха
жените от целия свят към нови възможности и смели опити. Тия опити достигнаха
своя апогей между 1920-30 година, когато марксическата теория за женската
еманципация намери пълното си въплощение в страната на Съветите: жените
навлязоха в тежката индустрия, мините и железолеярниците, във войската и
дипломацията. Женитбите и разводите ставаха с кинематографска бързина,
свободата бе пълна и неспъвана, аборториумите бяха препълнени, мадам Колонтай
предаваше акредитивните си писма облечена в ослепителен тоалет, по-малко
щастливите й другарки от целия свят носеха ниско остригана коса ала бубикопф,
рокля над коленете и се надпреварваха в мършава стройност, която стигаше до
юношеска неразвитост.
И както във всяко физическо явление, във всеки природен
закон, крайната точка на прилива съвпада с началото на отлива, крайната точка,
която достига махалото, вървейки в ляво, съвпада с началото на новата насока в
дясно или обратното, така стана и с женския въпрос. Разбра се, че повече напред
не може да се отиде и почна връщането.
Числото на момичетата до 23 години, работещи в тежката
индустрия на Съветите стигна до 45 %. Безпризорните деца тръгнаха на глутници
като гладни вълци. Мъжът получи право да получава развод само по едно просто поискване,
без никаква формалност, без да бъде викана другата страна, и то толкова пъти,
колкото намери за добре. Тъй се явиха бащи на по двадесет, тридесет деца, които
при най-добра воля нямаха никаква възможност да се грижат за тях, като ги
оставяха единствено на грижите на и без това обременените им с непосилен труд
майки.
Тогава идеалът на аборториумите и свободната любов,
неизбежни спътници на еманципираната работничка, трудяща се вън от къщи, стана
за жените по-ненавистен от старото „робство” на майката-домакиня.
Днес марксическата теория за женското равноправие,
достигнало до най-абсурдните си форми, почва да се коригира дори в самите
Съвети, където се забрани законният аборт, даде се преднина на семейството и
майката, заповяда се почит към родителите и родината, създаде се грижа за
нормалното отглеждане на детето в естествената атмосфера на домашния кът.
Това връщане бе доловено най-напред в страните, където
господствува националният принцип във всички прояви на обществения живот.
Отдавна вече в Италия и Германия на жената се гледа не като на съперница и
състезателка на мъжа в полето на социалните, икономически и културни прояви, а
като на другарка, съветница и вдъхновителка, която не се отказва от своето
отредено от природата начало, която става равноценна на мъжа, не догонвайки
неговите чисто мъжки постижения, а като издигне специфичното „вечно женствено”
до високо обществено ниво, като провъзгласи за ръководен в своя живот
майчинския принцип.
Отмина времето, когато жените се хвалеха със своите бойни
полкове, директорки на банки, минохвъргачни полкове, парашутистки и генералки.
Сега повече от всякога става ясно, че и мъжът, и жената могат достойно да
служат на родината си: единият с оръжие в ръка, бранейки границите на земята
си, другата като майка на добри войници и бъдещи матрони. Защото, ако
българинът загуби държавата си в неравна борба със завоевателя, българката
запази народа си от претопяване и изчезване чрез езика, песните и рядката
плодовитост. Не напразно се казва бащин род, ала майчин език. Тъй жената може
да създава и погубва държави. Римската империя не пропадна, защото нямаше
оръжия, или защото липсваше храброст на легионерите й, а защото римските
матрони се хвърлиха в забавите на охолен суетен живот, отказвайки да раждат
деца.
Днес в страниците на нашия „Женски глас” вече отекват
първите отгласи на тия нови веяния. Колкото и колебливи, колкото и несмели още,
все пак тия отгласи показват, че и у нас почва да се чувствува обратът на
новото време.
В Съединените щати съпругата на президента се явява в защита
на жените, които не напущат дома си, остават в него и изпълняват своята висока
и отговорна роля, слагайки първите и най-здрави основи за развитието на младото
поколение, от което пък зависи духовната насока на идващите дни. Г-жа Рузвелт
поиска за тия жени осем-часов работен ден и заплата съобразно с труда им, който
трябва да се признае за обществена служба.
Миналото лято в Париж се състоя конгресът на международната
организация „Майката в семейното огнище”, където се взеха забележителни
резолюции:
Държавата да съдействува, щото всички жени да могат да
останат в семейния кът, за да се отдадат спокойно на предопределената им от
природата мисия; да се даде на жената всестранна подготовка; телесно развитие,
високо интелектуално образование и морална издигнатост, за да може най-успешно
да изпълни своя отговорен дълг. В този конгрес се провъзгласи единодушно
принципът за равноценността на мъжа и жената, които са надарени с еднакво
важни, ала различни качества и дарования, които им отреждат взаимно допълващи
се служби.
Защото днес ние сме изправени пред една проблема, която е от
най-парливите и най-належащите за разрешение. Младите поколения, а това значи
бъдещето на нацията, са останали на произволни тълкувания за тяхното
отглеждане. Днес ние имаме жената-работничка. Ако не са случайно в някои ясли,
нейните деца са на улицата. Имаме жената-чиновничка. Нейните рожби често се
отглеждат и възпитават от невежи слугинчета, които нямат никаква отговорност за
поставената им важна задача. Имаме светски жени, които губят ценно време по
тичане из модните магазини, шивачките, благотворителните чайове и журовете (?),
като отдават най-малка част от времето си за едно небрежно домакинствуване,
когато- твърде рядко- то не се води от готвачки и гувернантки. А често тия
гувернантки не са специално обучени сестри, а млади момичета, които знаят чужд
език и имат твърде превратни понятия за отглеждане и възпитание на децата.
Колко са тия жени, които съзнателно се нагърбват с точното и
съвестно изпълнение на своя свят майчински дълг? Ако вземат средства, те ходят
на работа и нямат възможност за това. Ако са имотни, тогава пренебрегват
задълженията си, увлечени по суетни и безсмислени въжделения: да пазят линия,
да се състезават в модните новости, да блестят с присъствието си на всяко
светско събрание.
Въпросите, свързани с борбите на жената за повече права не
са само нейни въпроси, които се отнасят лично до нея. Това са проблеми тясно
свързани с икономическото и социално процъфтяване и националното заздравяване
на една страна. Въпросите за рационалното хранене, за раждаемостта,
еманципирания женски труд, за навлизането на жената в професиите, за детската
смъртност, макар и тясно свързани преди всичко с живота на жената, са също така
и въпроси от огромна важност и за цялата държава. Професионалистката отнема
служби предназначени за мъже, бъдещи глави на семейството, докато тя охотно
остава неомъжена, ползувайки се от грижите на домашните си и изгодите на едно
свободно съществуване. Ако се омъжи, най-често тя не може да се реши да отгледа
поколение, което ще й пречи в извъндомашната работа, като с това отнема
евентуалния съпруг на някое момиче, което би се задоволило с приходите на мъжа
си, за да може да отвъди челяд. Ако пък трудящата се вън от къщи жена се реши
да има дете, обикновено то е само едно: прочутата „двудетна система” вече стана
нормално „еднодетна”. А една жена, която се реши да има повече деца, обременена
едновременно с грижите на кариерата си и с грижи за дом и семейство, н може да
не бъде една хилава и изтощена нервно майка, повръхностна възпитателка, уморена
домакиня и небрежна професионалистка.
Ние гласуваме
милиарди за въоръжение на войската. Ала не се питаме, ще имаме ли утре войска,
която да използува това оръжие, когато прирастът на населението катастрофално
спада, а детската смъртност стремително се покачва. По начина, по който нашето
население бързо губи своя прираст, след триста години на Балканския полуостров
няма да има български народ, без да става нужда някой завоевател да ни заличава
с оръжие.
Крайно време е тези въпроси да бъдат разрешени преди всичко
принципно. Защо излиза жената от семейството?
Само принудена от икономически причини ли, само за да
подпомага издръжката на семейството си, или тласкана от съзнателна отговорност
в желанието си да придаде своята женска дан към обществения живот на държавата?
Ако жената занемарява своята велика мисия само принудена от
външни обстоятелства, тогава ние ще трябва да й помогнем да преодолее тия
обстоятелства и да й осигурим един спокоен дом, в който да разгърне всичките си
женски дарования. Ала, ако жената иска да навлезе в обществения живот, водена
само от своя някаква изключителна надареност в областта на наука и изкуства или
промишленост и обществен живот, тогава ние не бива да й пречим, щото тя да даде
своето сътрудничество на мъжа, внасяйки своя женски мироглед в общата човешка
култура.
Това са новите въпроси, които си поставя днешното женско
поколение, изживяло вече опиянението от постиженията на пълното женско
равноправие.
Излизането на жената вън от семейството може ли, трябва ли
да бъде въведено като ръководно начало, като култ за всяко младо момиче, или то
е едно неизбежно зло, против което трябва да се борим, или с право, което
жената упражнява с цената на велики жертви? Защото всяка жена, което е отдала
всичките си грижи в областта на някоя наука, изкуство или обществен живот,
неизбежно е сторила това с тежката цена на отричането си от щастлив и нормален
кът. Ако не остане стара мома, тя се омъжва, но не може да отгледа деца. Ако
има, това обикновено е само едно дете, което расте сред неестествената
атмосфера на дом съставен от възрастни, без да получи безгрижно и весело
детство. Ако пък има многобройна челяд и дели с нея професионалните си грижи, тогава
такава майка, такава челяд и такава работа са за окайване.
И там е разликата в схващанията между марксическото и
национално гледища, между отминалото и идващото.
Пълното равноправие между мъжа и жената, излизането на
жената от семейството, разрушението на домашния кът не могат да бъдат вече
ръководен идеал. На тях ще се гледа като на необходимо зло, което трябва да се
лекува и отстранява, като се приема само, когато е наложено от изключителни
обстоятелства: някаква особена надареност или склонност, заради която жената
съзнателно жертвува своя нормален женски жребий.
Няма коментари:
Публикуване на коментар