(Сп. „Пролом”, год. I, бр. 11, София, 20 април 1939 г., с. 2)
Стара истина е, че героите се раждат и израстват в борбите.
Стихията на героичното в човешката природа е като взрива, чиято сила е толкова
по-голяма, колкото по-силно е препятствието пред стремежа му да се развие. Само
така можем да си обясним изобилието на героични личности у нас именно във
времето, когато по пътя на своето възраждане и самоиздигане Българщината срещна
най-силен отпор.
Не би било справедливо, обаче, да се твърди, че днес Българщината
изобщо не е способна за подвизи, чието значение издига българското име. Ако все
още дори у нас има мнозина, които по странни някакви подбуди виждат и изтъкват
само отрицателното в живота на българина, ако за тях няма в тоя живот не само
нищо героично, а няма дори просто положителни неща, то е затуй, че тия хора са
или изобщо неспособни да виждат положителното, или имат причини и съображения
да не го виждат.
Героичното, особено на национална почва, се проявява у нас и
днес в наистина забележителни форми. Но, както нуждата от въздух се чувствува
най-добре, когато той ни липсва, така и националното чувство се проявява
особено ясно, когато ни го отнемат.
Мирните договори (бел. – след Първата световна
война)оставиха милиони хора като безправни малцинства, затворени в чужди
граници. И макар тия договори да бяха изградени уж върху началото за национално
самоопределение, за да се постигне пълното омиротворение на света, сами
създателите на договорите в моменти на откровеност признаваха, че спасението на
мира е в претопяването, в поглъщането на малцинствата.
Останаха вън от границите на България и български
малцинства, на които, по силата на тая твърде чудовищна логика, се определяше
същата съдба- да бъдат обезбългарени.
Опитите за претопяване, разбира се, както навсякъде,
излязоха несполучливи и с българите. Има, обаче, и днес още случаи, когато все
още българи излежават жестоки присъди само затова, че упорито проявяват своята
национална принадлежност. Забравени в подземията на затворите, лишени десетки
години вече от въздух и слънце, откъснати от живота с всичките му проявления,
те са петимни не за някакво особено културно благо, а за глава лук и къс
сланина, с които биха разнообразили убийствения си хранителен режим, за да
поддържат единствено останалото им право- да вегетират като живи организми, та
да догорят докрай върху жертвеника на родината.
А достатъчно би било само един подпис да сложат, една
декларация, че се отказват от българското си име, за да се почувствуват
свободни, сити, щастливи дори!
Способни ли сме ние „свободните” да почувствуваме, както
силата на изкушението изправено съблазнително пред тия мъченици всеки миг,
години подред, така и гранитната твърдост на волята, която вика: „Не! Живота
си, да, но вярата си в светостта на българското име не давам!”
Някога, в далечните времена на миналото, когато моралните
ценности бяха на по-друга почит, за такива подвизи около главите на
простосмъртни човеци туряха нимбите на светци. И тачат се подвизите на такива
светци и до днес още от ония, които са способни да вярват в божественото у
човека. Днес, обаче, мними богочовеци все повече доубиват вярата в Бога и
божественото у човека. Затова все по-често низостта минава за подвиг, а
истински подвизи като горните остават незабелязани. А тъкмо с огъня на такива
подвизи трябва да се обгарят всеки ден душите на много още българи, за да се
закали у тях българското чувство. Защото само чрез него всеки ще може истински
да изкупи правото си да се радва на живота върху тая земя.
Че дори във всемирната общност на човеците българинът би бил
ценен само заради своето, чисто българското.
Няма коментари:
Публикуване на коментар