Асен Кантарджиев - "УМНИ УДАВНИЦИ"

 

(Сп. „Пролом”, год. I, бр. 10, 5 април 1939 г., с. 1)

Има хора, които дирят лично спасение или възмогване извън националната солидарност. Те си казват: „Ти ли ще оправяш света”, „защо ти трябват рискове, главоболия и неплатен труд в защита на нацията и държавата”, „я гледай себе си да наредиш, ако искаш да бъдеш умен”!

И със съзнанието, че са много практични, тези хора се залавят да оправят личните си работи и най-често успяват да се понаредят материално. А краят какъв е? Сметката на тези „умни” и „практични” егоисти излиза рано или късно хем глупава, хем крива.

Слушах дружбаш да казва през време на войната: „Ако ще би границата до нивата ми да мине, все ми е едно, стига жив да остана!” Но сетне го видях да се проклина за тези думи, защото сенегалец беше осквернил семейната му чест в собствения му дом.

Слушах чиновник-бюрократ да ме поучава да бъда „практичен”, но не след дълго партизанската междуособица го изрина.

Видях бивш селски марксист, който някога бе отказал убежище на български прокурор всред люта зима, да се връща сега с паспорт за 3 дена в България и да плаче за онзи прокурор, защото днес като поробен, трябва да се прекланя пречупен на прав ъгъл пред чужди жандарми.

Богат търговец ми заяви веднъж, че плюел на българската държава и че не се интересувал от националните ни „бъркотии”. Но не след дълго инородци и корупцията го опропастиха и накараха да фалира.

Познавам и художници, и музиканти, и писатели, които ми приказваха години наред, че те не могат да вземат „страна” в борби, защото изкуството им принадлежало на всички, но сега те сами признават, че общата бъркотия ги обезсилила и че изкуството им не се дири от никого, а на младежта ни се поднася лъжеизкуство.

На всяка крачка срещате такива „практични” хора, които се водят от мъдрата максима, че „кроткото агне от девет цицки бозае”. Но тези „практични” хора, макар и материално понаредени, от сега още се чудят и маят каква професия да поемат децата им гимназисти. Защото виждат, че пътят пред челядта им е задръстен и мъглив. А това показва, че макар и да са били „практични” и макар че сметката им е излязла за тях лично донякъде вярна, все пак тя е излязла явно крива по отношение на децата им.

Всички тези „умни” хора не схващаха, а мнозина още не схващат, че за българина няма живот и благополучие извън Българщината.

Те приличат на онези пасажери в кораб, които наместо да помагат на екипажа за спасението на целия кораб, се измъкват от общата спасителна работа, за да се докопат до някой спасителен пояс. Зер тъй е най-практично, защото „поне себе си ще спасят”. А всъщност със спасителния пояс те ще се задържат само два часа и след това ще се удавят най-трагично.

Както има хора без слух, както има хора с повредено зрение и както изобщо има хора лишени от някое качество, така има и хора лишени от национално чувство и от дарба, чрез обич и жертва към националната общност да се борят и за себе си лично. Редом с тези лишени от чувство хора има и „практици” с объркани мозъци.

Оставете подобни практични хора и сметки. Те са неверни и скъпо се плащат. Вземете пример от българския народ, от българското селячество. Вижте колко буден е усетът им към Българщината. Вижте готовността им за помощ на поробени братя и за прибиране на българска земя. Не дирете всеки за себе си само спасителен пояс. А работете в помощ на целия екипаж на кораба, спасете го от нахлулата вода и от бурята и тогава доволни и горди ще стигнете сигурно крайната цел.

Само чрез пълна солидарност с българската нация и само чрез една възродена българска държава ще напредваме сигурно из пътя на историята към крайната победа – общобългарската победа.

А сега единни, дружно и неуморно на работа, докато стигнем целта! 

Иван Дочев (не е водачът на СБНЛ) - ЗЕМЕДЕЛЕЦ, ТЪРГОВЕЦ И "ДЕМОКРАЦИЯТА""

 

(Сп. „Пролом”, год. I, бр. 9, София, 20 март 1939 г., с. 2-3)

(Рилски монастир)

Мнозина мислят днес, че големият прилив на селското население към града се дължи предимно на това, че селото със своя физически труд го кара да бяга от него. И страшна е, разбира се, картината на крайните квартали в по-големия град, гдето са съсредоточени тези селски пришелци. Излишно е да четем всякакви социални произведения на стари европейски автори или пък да слушаме за страшната безпътица на комунизма в СССР, гдето умират хиляди наивници от глад и немотия. Достатъчно е и най-големият благоразумец и поучител да надникне по-отблизо в живота и мизерията на крайния квартал.

Няма по-привързан и влюбен народ от българския към майката земя. Не ще срещнем нигде в света селянин да влага по-големи усилия и да оползотворява своя малък къс земя. Нашият селянин не знае почивка и умора, когато му предстои неотложна работа. Той превръща нощта в ден, а сладките часове за сън и отмора прекарва над ралото и мотиката. Здравият физически и духовен расов облик на българина не се смущава пред тежкия и непосилен труд. Той го обича, защото му е завещан от бащи и деди, от първите орди на „хан” Аспаруха, които преминаха Дунава, за да прогонят ленивците и оползотворят бъдещето си отечество. Основите на държавата ни се поставиха на любовта към труда, с него тя се закрепи, възраждаше се и сломяваше игото на враговете си, с него тя ще напредва и в бъдеще.

Крайно време е да се потърси причината, която прогони и разруши топлото гнездо на тези изоставени и нещастни българи. Но тя не трябва да се търси там, където погрешно мнозина я търсят. Нейното начало е в поразията и външното влияние, които раздрусаха и объркаха из основи живота на селянина.

И за повръхностния наблюдател е ясно, че най-големите виновници за това безспорно бяха марксизмът със своето рушително учение и миражите на неговия девиз за свобода, братство и равенство, а от друга страна- социалният демократизъм, чиито предни редици заема декласираната дружбащина на Стамболийски. По произход той бе от същата селска среда и без много труд, с обещания, залъгвания и демагогия повлече след себе си цялото селячество и последното, докато разбере истината, бе омаломощено и превърнато в оръжие, чиито изстрели унищожаваха собствените му интереси. Всъщност и религиозното му чувство бе пасивно, в резултат на което се подготви плодната почва на марксизма. И последният не се забави: и земята ни се заля от това лъжеучение, което доунищожи и разбърка последните заложби на скъпото ни село.

Това смутно време, нанасяйки първия удар на националното ни единство, надвеси Българщината над стръмната пропаст на нова национална катастрофа. Народът зверски водеше вътрешни политически борби. Възползувани от това, у нас проникнаха от всички страни и се настаниха здраво в сърцето на България инородци, които за свои небългарски цели не престанаха да подстрекават и раздухват страшните борби.

 Нашият вечен двигател, трудът, премина под пълното влияние на тези неканени гости. Индустрия, търговия, внос, износ и други важни артерии от икономическия живот бяха завладени от небългари. Бюджетът на селянина бе и преди това дефицитен, въпреки свръхчовешките му усилия да срещне двата края. Сега златните му плодове се ограбваха и от новите подтисници, които разбъркаха съзнанието му и го обезвериха окончателно.

Крайно непопулярен е напливът на подрастващата селска и градска младеж, чиито погледи се спират върху държавната трапеза като единствен спасителен път. Последната стана единствената спасителна стряха и само тя може да отреди на гражданина сносен живот.

Търговията и земеделието все повече и повече се отдалечават и минават под чужди ръце. Първата стана лична практика,а  второто премина под диктовката и влиянието на първата. Пътищата на всеки начинающ търговец са разрушени, пропастите пред него непреодолими и главоломни. Един е само резултатът: пълно унищожение и опропастяване на оня, който рискува да тръгне по този път.

Без да си дават сметка мнозина странични наблюдатели неоснователно обезкачествяват българския търговец. Най-различни са хулите по адрес на националната търговия: неспособни, лениви, големи скъпчии, търсели лека работа и стотици присадени и досадни изрази, които се втълпяват на мнозина и се разколебава безхарактерният и слабодушен гражданин.

Дружбащината и марксизмът нанесоха страшният и съдбоносен удар на нашето село. Но, макар че мнозина от интелигенцията ни разбраха това, не си дадоха труд да търсят нови пътища за спасението на нацията ни. Демокрацията и след световната война остана господствуващата форма на управление, по която се повлякоха като слепци малки и големи народи. Предимно победените и зле поставени финансово се надпреварваха да покажат своята голяма демократичност.

Вратите на държавата ни се отвориха широко и България се превърна в интернационален приют, под чийто покрив намериха подслон всички професионални мошеници и авантюристи. На тези неканени гости не само, че се даде подслон, но народът ни, пак в името на човещината, бе длъжен да ги уважава и дава пълно съдействие. Отритнатият и изоставен български гражданин изкуствено трябваше да показва своята демократичност, с която да заслужава „доверие”. Страната ни, а най-вече столицата, се превърна и остана до днес гнездо на безчестия, грабежи и разврат, а от друга страна, повлечена, утайката на нацията тръгна по своя път и в скоро време успя далеч да надмине своите учители.

Афери, фалшификации и изнудвания бяха крайните плодове на демокрацията. Всичко това, чуждо на Българщината, деморализира нашия търговец, а тази демокрация доведе застой. Възползуван от последния, пораженецът инородец с един силен темп го изпревари. И ако някой иска да упрекне и обезкачестви българина търговец, може само да го упрекне в това, че не е станал мошеник и родоотстъпник. Неговият морал остана висок и непокътнат. Той пожертвува себе си и търговията пред честта си, за да дочака по-добро време и си повърне своето, отнетото му.

Кой водеше впрочем нашата търговия през времето на турското ни робство? Не бяха ли българите най-славните търговци на Отоманската империя? Не преминаваха ли те със своите кервани пределите на цяла България, Мала Азия и всички съседни страни? Не сложиха ли пак те първи основите на индустрията у нас? Да, сами те направиха всичко, защото съзнанието им не беше объркано с интернационализъм и заблуда. Ако е бил недостоен родът ни, трябваше всички тези да умрат от глад, когато цялата администрация и всички чиновнически служби се намираха в ръцете на османлиите. Не вярваме, че ние сме продължение на тяхната плът и кръв? И защо ли пък евреите са станали по-достойни от нас?

Народностният принцип, свеж и благонадежден, призовава здравия разум, непобедимия български дух към възход на националния труд, към национална индустрия и търговия. Качеството на един народ не се оценява по многобройността на държавните служби, които заема интелигенцията, а по възхода и напредъка на индустрията и търговията, по рационалното използуване на подземните и надземни богатства. Когато икономическият живот се освободи от спекулативната ръка на инородеца и се повери на твърдата и желязна българска ръка, няма да има претоварване на държавния апарат и службогонство. Целта на инородеца не може да бъде друга, освен спекулативна. Той няма дълг към държава и не пази морал спрямо нацията. Същият руши, а не създава.

Крайно време е вече да прогоним всички прелетни и пойни птички, които с години вече пеят на разни интернационални, марксически, републикански и общочовешки езици. Народът ни е проглушен и не иска вече да ги слуша. Новото време носи не опойни песни, а бойния тръбен зов на Крума, Симеона и всички храбри вождове на България. Пробуждат ни духовете на всички, които паднаха през бурните епохи на Възраждането. Зове ни скъпият идеал на непобедимите юнаци, които загинаха по бранните полета в последните войни. Всички те измряха за изграждането на социално справедлива и национално могъща България. А гдето земята се оросява с борческа кръв там всякога никне истинската свобода.

Асен Кантарджиев - "ЧУДОТО НА БЪЛГАРИТЕ" (уводна статия)

 

(Сп. „Пролом”, год. I, бр. 9, София, 20 март 1939 г., с. 1)

Ако е въпросът за обща преценка на българина, за преценка на неговата национална жизнеспособност, за съпротивителността и издръжливостта на българската нация изобщо или пък за неговата държавнотворност, може да се посочи само един единствен довод, пред който и най-стръвният критикар на Българщината следва да занемее.

Нека оставим второстепенните и третостепенните явления из българската история, защото, за да се спори за тях, са нужни знания и проницателност и защото демагогът може да върши на тяхна площ безконечни извъртания.

Ето ослепителният довод:

Върху българската земя са възникнали могъщи народи и държави.

Още преди Александър Македонски е съществувало и цъфтяло царството на одрисите със столица Одрин. Но впоследствие то изчезнало.

След това е цъфтяло силното царство на келтите със столица Тиле, сегашното Тулово. Но то изчезнало.

След разпадането на Александровата държава останали и се развивали няколко други държави. От тях, обаче, и помен не останал.

Древната Римска империя, укрепена могъщо и върху сегашните български земи, изчезна също така.

Преди българите са живели тук остготи и вестготи, големи и добре въоръжени германски народи. Живели са тук и други мощни германски племена като карпи, херули и гепиди. Но тези многобройни народи със силни държави изчезват на тази важна, но трудна за пазене земя.

И тъй основно изчезват всички тези народи и държави, че когато славяни и прабългари едновременно заселяват нашата земя, те я заварват безлюдна и пуста!

Но не само тези народи изчезнаха с държавите си по нашите земи.

Върху тях се развиват две могъщи латински държави, едната със столица Цариград, а другата със столица Солун. Латинците бяха толкова силни, че бяха напълно сринали Византия и им трябваха само няколко месеца, за да затрият и последния й остатък в Мала-Азия- немощното малко Никейско царство. И ако Калоян не беше унищожил коренно латинците, заедно с тежките им рицари, които всички тогава смятаха за непобедими, византия не би могла вече да се възстанови и кой знае как щеше да се развие историята из нашите земи.

Значи и толкова могъщите латинци с непобедимата си държава не удържаха върху нашите земи.

След Самуила нахлуха печенези и узи, също така грамадни и силно въоръжени народи със силна държава през XI в. (?) и чието име само будеше ужас у византийците. Но и тези силни народи изчезнаха заедно със силната печенегска държава (?), защото не издържаха на това трудно място и бидоха изкоренени.

Ами великата Византия, която стигна такива моменти на сила и големина, че се биеше едновременно в Индия (?), Североизточна Африка и на Балканския полуостров, какво стана? И тя не удържа на това трудно място!

А с Отоманската империя най-после, която стигна до Виена и Будапеща, какво стана? И тя не удържа върху нашето място!

Само българският народ устоява, брани се и владее тази най-трудна и важна земя и то от хилядолетие и половина насам. Само българската държава устоява върху нея и, днес унищожена, възниква утре наново из волята на българина чрез блясъка на ново възраждане и на нова победа, както изгореният феникс възниква из пепелта си наново и то още по-блестящ!

Има ли по-голямо доказателство за издържливостта, жизнеспособността, воинствеността, държавнотворността на българите! Това историческо чудо е чудото на българите! Българинът трябва да го вижда, да си го спомня и със спомена и съзнанието за него да шиба когато и където му паднат всички мекушавци, които го тровят и дърдорят за интернационализми и за интегралности и които каканижат: „ние малките”, „ние слабите”, „ние бедните”, защото, бидейки сами мекотели подлеци, искат или да продават Българщината, или пък да обясняват личното си нищожество чрез подли хули срещу Българщината.

Това е единственият и съкрушителен довод! Това е историческото чудо на българите! Това е ослепителното доказателство, че пред нас историята разкрива необятни възможности и победни изненади, стига само да слушаме гласа на кръвта си, да следваме инстинкта на народа и да изпълним по крумовски и калояновски дълга си на български синове, които чувствуват, че пречките са създадени, за да бъдат преодолявани и че единственият смисъл на нашия живот е с планомерност и тогава с безогледна целестремителност да се борим до победа! Тази е единствената възможност да живеем като човеци в служба на Бога! Тогава поколение, след поколение ще възникваме из българската земя, ще минаваме живота си в достойнство и победна радост и, отивайки на вечна почивка при великите сенки на българското минало, ще виждаме зад нас да поемат знамената и мечовете идните ни млади поколения с още по-голяма гордост и с още по-неотразима сила! 

Фани Попова-Мутафова - "ПО НОВИ ПЪТИЩА"

 

(Сп. „Пролом”, год. I, бр. 1, София, 20 ноември 1938 г., с. 10-12)

 Политическият и социален светоглед на известна епоха неизбежно се отразява и върху всички останали области на обществения и културен живот. Женският въпрос в пътя на своята еволюция също се влияе от насоките, които вземат политическите режими на всяка отделна страна. Денс в Русия, в Америка, в Италия, в Германия виждаме толкова различни прояви на борбата за женски права, колкото различни светогледи дават своя отпечатък на целия обществен живот. Дори един от белезите за промяната на политическия режим в дадена страна е и начинът, по който се реагира към обществената функция на жената. Един много характерен пример ни дава станалата напоследък промяна в Чехия. Няма още един месец от смяната на политическия режим, и министерският съвет в Прага издава закон, с който се забранява на омъжените жени да заемат държавна служба.

Изобщо всички обществени борби в света днес се насочват към два противоположни полюса: марксическия и националния. Няма нужда да хвърляме поглед към Испания, за да видим, че трети изход няма. Два мирогледа, два свята си дават двубой. И в него неизбежно участвуват и жените, които дирят своите права по два различни начина: като все още догонват формулите на мисис Панкхърст, отдавна въплотени и отречени в крайното им реализиране при съветската система, или като внасят нова струя на отрезвяване, връщайки се към вечните закони на природата. Затова, когато говорим за феминизма и въпросите около женската еманципация изобщо, не можем да не обърнем внимание, от коя страна те се осветляват.

До сега нашият Женски съюз вървеше по пътя на марксическия принцип за „пълното равноправие”, за пълното уеднаквяване между мъжа и жената във всички области на икономическия и културен живот, за пълното омъжествяване на жената, като й се даде достъп до всички служби и занятия, определени обикновено за мъжа. Така, отричайки се от своите презрени женски функции, феминистката смяташе, че ще получи обществена цена, като стане един злополучен мъжки ерзац. Кухнята, домашният кът и детето бяха черно робство, отегчително задължение, досадно пленничество на природата. Вместо да подири своите права там, където беше естественото й място, жената се хвърли в дръзко състезателство с мъжа. Нашите равноправки неизбежно следваха общите насоки, които тласкаха жените от целия свят към нови възможности и смели опити. Тия опити достигнаха своя апогей между 1920-30 година, когато марксическата теория за женската еманципация намери пълното си въплощение в страната на Съветите: жените навлязоха в тежката индустрия, мините и железолеярниците, във войската и дипломацията. Женитбите и разводите ставаха с кинематографска бързина, свободата бе пълна и неспъвана, аборториумите бяха препълнени, мадам Колонтай предаваше акредитивните си писма облечена в ослепителен тоалет, по-малко щастливите й другарки от целия свят носеха ниско остригана коса ала бубикопф, рокля над коленете и се надпреварваха в мършава стройност, която стигаше до юношеска неразвитост.

И както във всяко физическо явление, във всеки природен закон, крайната точка на прилива съвпада с началото на отлива, крайната точка, която достига махалото, вървейки в ляво, съвпада с началото на новата насока в дясно или обратното, така стана и с женския въпрос. Разбра се, че повече напред не може да се отиде и почна връщането.

Числото на момичетата до 23 години, работещи в тежката индустрия на Съветите стигна до 45 %. Безпризорните деца тръгнаха на глутници като гладни вълци. Мъжът получи право да получава развод само по едно просто поискване, без никаква формалност, без да бъде викана другата страна, и то толкова пъти, колкото намери за добре. Тъй се явиха бащи на по двадесет, тридесет деца, които при най-добра воля нямаха никаква възможност да се грижат за тях, като ги оставяха единствено на грижите на и без това обременените им с непосилен труд майки.

Тогава идеалът на аборториумите и свободната любов, неизбежни спътници на еманципираната работничка, трудяща се вън от къщи, стана за жените по-ненавистен от старото „робство” на майката-домакиня.

Днес марксическата теория за женското равноправие, достигнало до най-абсурдните си форми, почва да се коригира дори в самите Съвети, където се забрани законният аборт, даде се преднина на семейството и майката, заповяда се почит към родителите и родината, създаде се грижа за нормалното отглеждане на детето в естествената атмосфера на домашния кът.

Това връщане бе доловено най-напред в страните, където господствува националният принцип във всички прояви на обществения живот. Отдавна вече в Италия и Германия на жената се гледа не като на съперница и състезателка на мъжа в полето на социалните, икономически и културни прояви, а като на другарка, съветница и вдъхновителка, която не се отказва от своето отредено от природата начало, която става равноценна на мъжа, не догонвайки неговите чисто мъжки постижения, а като издигне специфичното „вечно женствено” до високо обществено ниво, като провъзгласи за ръководен в своя живот майчинския принцип.

Отмина времето, когато жените се хвалеха със своите бойни полкове, директорки на банки, минохвъргачни полкове, парашутистки и генералки. Сега повече от всякога става ясно, че и мъжът, и жената могат достойно да служат на родината си: единият с оръжие в ръка, бранейки границите на земята си, другата като майка на добри войници и бъдещи матрони. Защото, ако българинът загуби държавата си в неравна борба със завоевателя, българката запази народа си от претопяване и изчезване чрез езика, песните и рядката плодовитост. Не напразно се казва бащин род, ала майчин език. Тъй жената може да създава и погубва държави. Римската империя не пропадна, защото нямаше оръжия, или защото липсваше храброст на легионерите й, а защото римските матрони се хвърлиха в забавите на охолен суетен живот, отказвайки да раждат деца.

Днес в страниците на нашия „Женски глас” вече отекват първите отгласи на тия нови веяния. Колкото и колебливи, колкото и несмели още, все пак тия отгласи показват, че и у нас почва да се чувствува обратът на новото време.

В Съединените щати съпругата на президента се явява в защита на жените, които не напущат дома си, остават в него и изпълняват своята висока и отговорна роля, слагайки първите и най-здрави основи за развитието на младото поколение, от което пък зависи духовната насока на идващите дни. Г-жа Рузвелт поиска за тия жени осем-часов работен ден и заплата съобразно с труда им, който трябва да се признае за обществена служба.

Миналото лято в Париж се състоя конгресът на международната организация „Майката в семейното огнище”, където се взеха забележителни резолюции:

Държавата да съдействува, щото всички жени да могат да останат в семейния кът, за да се отдадат спокойно на предопределената им от природата мисия; да се даде на жената всестранна подготовка; телесно развитие, високо интелектуално образование и морална издигнатост, за да може най-успешно да изпълни своя отговорен дълг. В този конгрес се провъзгласи единодушно принципът за равноценността на мъжа и жената, които са надарени с еднакво важни, ала различни качества и дарования, които им отреждат взаимно допълващи се служби.

Защото днес ние сме изправени пред една проблема, която е от най-парливите и най-належащите за разрешение. Младите поколения, а това значи бъдещето на нацията, са останали на произволни тълкувания за тяхното отглеждане. Днес ние имаме жената-работничка. Ако не са случайно в някои ясли, нейните деца са на улицата. Имаме жената-чиновничка. Нейните рожби често се отглеждат и възпитават от невежи слугинчета, които нямат никаква отговорност за поставената им важна задача. Имаме светски жени, които губят ценно време по тичане из модните магазини, шивачките, благотворителните чайове и журовете (?), като отдават най-малка част от времето си за едно небрежно домакинствуване, когато- твърде рядко- то не се води от готвачки и гувернантки. А често тия гувернантки не са специално обучени сестри, а млади момичета, които знаят чужд език и имат твърде превратни понятия за отглеждане и възпитание на децата.

Колко са тия жени, които съзнателно се нагърбват с точното и съвестно изпълнение на своя свят майчински дълг? Ако вземат средства, те ходят на работа и нямат възможност за това. Ако са имотни, тогава пренебрегват задълженията си, увлечени по суетни и безсмислени въжделения: да пазят линия, да се състезават в модните новости, да блестят с присъствието си на всяко светско събрание.

Въпросите, свързани с борбите на жената за повече права не са само нейни въпроси, които се отнасят лично до нея. Това са проблеми тясно свързани с икономическото и социално процъфтяване и националното заздравяване на една страна. Въпросите за рационалното хранене, за раждаемостта, еманципирания женски труд, за навлизането на жената в професиите, за детската смъртност, макар и тясно свързани преди всичко с живота на жената, са също така и въпроси от огромна важност и за цялата държава. Професионалистката отнема служби предназначени за мъже, бъдещи глави на семейството, докато тя охотно остава неомъжена, ползувайки се от грижите на домашните си и изгодите на едно свободно съществуване. Ако се омъжи, най-често тя не може да се реши да отгледа поколение, което ще й пречи в извъндомашната работа, като с това отнема евентуалния съпруг на някое момиче, което би се задоволило с приходите на мъжа си, за да може да отвъди челяд. Ако пък трудящата се вън от къщи жена се реши да има дете, обикновено то е само едно: прочутата „двудетна система” вече стана нормално „еднодетна”. А една жена, която се реши да има повече деца, обременена едновременно с грижите на кариерата си и с грижи за дом и семейство, н може да не бъде една хилава и изтощена нервно майка, повръхностна възпитателка, уморена домакиня и небрежна професионалистка.

 Ние гласуваме милиарди за въоръжение на войската. Ала не се питаме, ще имаме ли утре войска, която да използува това оръжие, когато прирастът на населението катастрофално спада, а детската смъртност стремително се покачва. По начина, по който нашето население бързо губи своя прираст, след триста години на Балканския полуостров няма да има български народ, без да става нужда някой завоевател да ни заличава с оръжие.

Крайно време е тези въпроси да бъдат разрешени преди всичко принципно. Защо излиза жената от семейството?

Само принудена от икономически причини ли, само за да подпомага издръжката на семейството си, или тласкана от съзнателна отговорност в желанието си да придаде своята женска дан към обществения живот на държавата?

Ако жената занемарява своята велика мисия само принудена от външни обстоятелства, тогава ние ще трябва да й помогнем да преодолее тия обстоятелства и да й осигурим един спокоен дом, в който да разгърне всичките си женски дарования. Ала, ако жената иска да навлезе в обществения живот, водена само от своя някаква изключителна надареност в областта на наука и изкуства или промишленост и обществен живот, тогава ние не бива да й пречим, щото тя да даде своето сътрудничество на мъжа, внасяйки своя женски мироглед в общата човешка култура.

Това са новите въпроси, които си поставя днешното женско поколение, изживяло вече опиянението от постиженията на пълното женско равноправие.

Излизането на жената вън от семейството може ли, трябва ли да бъде въведено като ръководно начало, като култ за всяко младо момиче, или то е едно неизбежно зло, против което трябва да се борим, или с право, което жената упражнява с цената на велики жертви? Защото всяка жена, което е отдала всичките си грижи в областта на някоя наука, изкуство или обществен живот, неизбежно е сторила това с тежката цена на отричането си от щастлив и нормален кът. Ако не остане стара мома, тя се омъжва, но не може да отгледа деца. Ако има, това обикновено е само едно дете, което расте сред неестествената атмосфера на дом съставен от възрастни, без да получи безгрижно и весело детство. Ако пък има многобройна челяд и дели с нея професионалните си грижи, тогава такава майка, такава челяд и такава работа са за окайване.

И там е разликата в схващанията между марксическото и национално гледища, между отминалото и идващото.

Пълното равноправие между мъжа и жената, излизането на жената от семейството, разрушението на домашния кът не могат да бъдат вече ръководен идеал. На тях ще се гледа като на необходимо зло, което трябва да се лекува и отстранява, като се приема само, когато е наложено от изключителни обстоятелства: някаква особена надареност или склонност, заради която жената съзнателно жертвува своя нормален женски жребий.

Д-р Ст. Консулов - "ЩО Е НАЦИЯ"

(Сп. „Пролом”, год. I, бр. 8, София, 20 февруари, 1939 г., с. 3-6)

Марксизираният професор Михалчев напоследък се е нагърбил да убеждава българската нация, че… нация въобще не съществува. По своя воля биологът проф. Ст. Консулов му отговаря в списание „Просвета”, год VI, кн. 4. Считаме за уместно да предадем части от хубавата статия на едно призвано научно перо- съжалявайки, че не можем да запознаем нашите читатели с цялата статия- даже и при риска да накърним нейната цялост.

Редакцията

 Счетох за необходимо да се изкажа, защото въпросните сказки и статии засягат третирания въпрос само от едната му страна- от гледището на учението за всесилието на условията като фактор, който определя дейността на хората и народите; другата група фактори- вътрешните, наследствените, расовите- са представени в една съвършено невярна светлина, при която се отрича фактически тяхната роля в историческото развитие на народите. Ако тази теза беше вярна, ние трябваше да приемем марксическото обяснение за историческото развитие на народите, защото между неговата същност и тази на сказките на проф. Михалчев няма принципна разлика: всесилие на условията за живот, те формират даже и расовите качества. Наистина, на места проф. Михалчев говори за расови качества на народите, но понеже неговият светоглед е ориентиран в друга посока, не както на един биолог, той не чувствува значението на тези фактори, споменава ги само, за да ги отмине. Нещо повече. Отрицателното му отношение към всичко биологично в развитието на народите личи и от примерите, които взема.

За да изясни какво значи прилагане на биологични принципи спрямо човека при расизма, проф. Михалчев, разбира се, съвсем не случайно, избира примера с добитъка: расизъм значи да прилагаш спрямо хората това, което прилагаме спрямо кучетата, говедата и свинете… Защо пък да не бъде това, което прилагаме спрямо розите, ябълките и житото? Нали е същото? – Защото като кажеш „кучетата, говедата и свинете”, вече поставяш в карикатурна светлина науката, която искаш да оборваш, аудиторията почва да се смее , слушателят се подготвя за целта, където ще го водят. Но тук се разчита само на неподготвеността на слушателя, за да може да се настрои предварително срещу дадена теза. За осведомения слушател това няма абсолютно никакво значение. Би ли се понизил престижът, например на един професор-философ, ако каже, че неговата завидна диалектика се дължи на дейността на също такива клетки, каквито ще намерим и в една дървеница?

Биологията ни учи, че човек спада към онази категория живи същества, които се раждат, подобно на пчелите, с обществени инстинкти, които при човека се облагородяват в обществени чувства и на тях се дължи обществения живот на хората. Откак свят светува хората са живели винаги в общества, подобно на пчелите, които също като нас имат вродени обществени чувства, а не като паяците, в които тези чувства липсват. Турете каквито щете „външни условия” или „историческа действителност” на домашните паяци, няма да ги накарате да заживеят в общества като пчелите; турете каквито щете „външни условия” на пчелите , няма да ги накарате да заживеят поединично като паяците. Но от същата тази биология, която ни казва горното, ние научаваме, че тези вродени социални чувства са свързани и с още нещо, с чувството на „своето”: социалните чувства на пчелата са свързани с „нейния” кошер, а не с всички кошери или пчели на земята; откак свят светува хората живеят в някакви общества- родове, племена, народи, но винаги човек е чувствувал едно от тия общежития като „свое”, за него е бил готов да се бори.

Марксизмът е влязъл и тук в конфликт с човешката природа, „интернационализмът” представя една основна същност на марксизма. За правоверния марксист България и Гватемала е все едно: „дето ми е добре, там ми е отечеството”. Но притисканата човешка природа и тук излезе по-силна от идеологичните построения на марксизма: в Съветска Русия се наложи и цъфти национализмът. Ако някой по време на революцията кажеше на водачите, че само след двадесет години ще им се наложи този „буржоазен предразсъдък” чувството на национализма, те сигурно биха му се изсмели. Това, което природата на човека наложи, пред което марксизмът отстъпи, трябваше сега по някакъв начин да се обоснове по марксически. Потърсиха марксическа основа на семейството. Потърсиха марксическа основа и на националното чувство: създавало се пак от всесилните условия на живота. Чудно ли е тогава, че сказките на проф. Михалчев, който застъпи тъкмо тази теза, най-много харесаха на червените?

Биологията ни учи, че човек, както всичко живо на земята, се ражда с известен багаж от телесни и душевни заложби, които според обстановката се проявяват по един или друг начин. Това, следователно, което дава отделният човек, е резултат от взаимодействието на вътрешните, вродените, расовите качества от една страна и условията за живот от друга, също тъй, както и фотографската снимка е резултат от действието на проявителя върху невидимото в снетата плака. Народите представят сбор от множество човеци, следователно това, което ще дадат народите, ще представя резултата от взаимодействието на сумата от вродените качества на всички индивиди, съставящи един народ и условията, при които е живял и сега живее той. Това е ясно като бял ден. Но то не хармонира с идеологията на марксизма за всесилието на условията за живот. Марксизмът и тук отрече законите на живота. Ще престанат ли те да действуват? Престана ли земята да се върти, когато католическата черква отхвърли науката на Галилея?

В съвременната биология се счита безостатъчно доказано, че всички видове живи същества са резултат от едно естествено развитие, чрез превръщането на едни видове в други. Върху факта на еволюцията не се спори. Ние стигнахме даже до там, че днес изкуствено в лаборатория можем да създаваме нови видове животни, които никога по-рано не са съществували, които започват съществуването си от времето, когато сме ги създали в лабораторията.

Спори се днес в биологията върху друго: по кой път са поизлезли видовете в самата природа?

След епохалните открития на Мендел, които бяха забравени и отново открити в началото на този век (XX в.), науката за наследствеността се бързо разрасна като една нова наука и хвърли нова светлина върху въпроса за развитието на расите и видовете. Съгласно днешните разбирания в тази област, във всяко живо същество ние трябва да различаваме две същности: първо съвокупността от наследствените белези, сиреч техните материални носители; второ онова, което виждаме проявено в организма.

Всяко живо същество и всеки човек идва на свят с известен багаж от носители на наследствени белези, телесни и душевни, които могат да се проявят в различна степен или пък даже да останат съвсем скрити, според условията. Като променяме условията, ние ще получим проявено нещо различно при едни и същи наследствени белези, които сами няма да претърпят промени. Тези именно промени в индивида, които се дължат на външните въздействия и които не засягат наследствения багаж на организма, в случая на човека, ние наричаме модификация. Пример: един човек прави редовно усилени физически упражнения, получава силна мускулатура: това няма да се отрази върху качествата на мускулатурата на неговото потомство.

Какво е значението на външните условия за промените на вида човек? Дали в него вътрешните, расовите белези се сравнително лесно променят под влиянието на условията за живот или обратно, те са твърде устойчиви?

Ясно е за нас, че специално при вида човек променящата сила на външните условия (храна, трудови условия и пр.) е нищожна в сравнение със силата на вътрешните, получените от родителите расови качества.

При такава една мъчна податливост на външни въздействия как са могли да се създадат човешките раси от някогашните изходни типове? Щом прякото влияние на средата (принципът на неоламаркизма) не е могло да играе съществена роля при еволюцията на вида човек, как тогава са се развили човешките раси?

Пъстрият букет от човешки раси и подраси, изникнали по общите биологични закони в твърде краткото сравнително време на четвъртичната епоха, се явяват с твърде различни белези по отношение на своята анатомия, както и по своите умствени способности.

Изобщо разните човешки раси са се отличавали с телесни белези, както и душевни способности, различни по степен. Има ли нещо чудно в това развитие, можеше ли да бъде другояче? Днес ние различаваме много десетки раси кучета. Но когато става въпрос за дадено качество телесно или душевно, вие ще го потърсите в точно определена раса. Ако ви трябва куче, което да носи няколко килограма тежест на заблудилия се пътник или наранения войник, вие ще вземете куче от едра раса, а не някое дребно стайно кученце, което, както и да го храните, каквито и „условия на живота” да му създадете, все ще си остане педя високо. Ако ви трябва полицейско куче, вие няма да вземете някой уличен пес, в кръвта на който са се смесили по играта на случая 99 раси, но ще търсите съответна раса полицейски кучета. Ако ви трябва куче за лов, ще търсите точно куче от ловджийска порода и при това ще се заинтересувате, дали баща му и майка му са били добри ловджийски кучета. Това са толкова елементарни работи, щото вие можете да се чудите защо ги пиша. Пиша ги, за да накарам читателя още тук сам да си даде преценка на онази основа, върху която се гради цялото изложение на проф. Михалчев:

„Ние не можем да признаем, че имало раси, които по своята същина били малоценни, слаби, пасивни и пр. Всичко зависи от условията, при които става развитието на една расова смес или на един народ” (стр. 332).

Нека проф. Михалчев опита от един уличен пес, като му даде каквито ще „условия”, да изкара едно съвършено полицейско куче или добър пилищар. Или може би някой ще се опита да докаже, че биологичните закони за животинските раси не са в сила за човешките? Такъв учен между биолозите ние не познаваме.

Както за отделния човек, тъй и за живота на расата е необходима хигиена за запазване на жизнените сили. Отделният човек живее няколко десетилетия, а расата живее с вековете. Със запазването на нейните сили се занимава расовата хигиена или евгениката. Правилно употребена думата „расизъм” се покрива с „расова хигиена”. Някои, обаче, както прави и проф. Михалчев, влагат съвършено друго съдържание в тази дума. За тях расизмът е стремежът на някои нации да изкарат себе си най-ценните в цялото човечество, да подценят другите и да ги експлоатират. Но, като прави унищожителна критика на този вид расизъм- работа много лесна- проф. Михалчев никъде не говори за истинския расизъм, за расовата хигиена. То е все едно аз да седна да осмея някогашната софистика, която също минаваше за философия, и с това да отрека самата научна философия.

Също така много смешно звучи за един биолог спорът за „чистите” раси. Не само при човека, но и при никое животно или растение в природата няма чисти раси: те са там немислими. С голяма мъка, и то само за някои видове, ние сме успели в лабораторията да създадем чисти раси. И в практиката с животните терминът „чиста раса” е само относително понятие.

Всяка човешка раса или подделение от раса всъщност представя една много сложна смес, един букет от расови елементи. Но както всеки букет има своя характерен облик, така и всяка раса, във връзка с елементите в нея, има своя характеристика. И когато се говори за запазването на расата, разбира се запазването на тази нейна характерност.

Нека разгледаме по-специално становището на проф. Михалчев. В основата си то е онова, което сме навикнали да чуваме от марксистите. Проф. Михалчев пише:

„Големият въпрос за расизма съвсем не е тоя, дали има или няма чисти раси, а нещо по-друго, именно: расата ли е (все едно дали чиста или смесена), която, поради своята природна същина, определя особната история и култура на даден народ, или обратното, конкретната история на един народ е , която кара някои народи да приписват сила или безсилие, ценност или немощ на съответните раси, от които той е изтъкан” (стр. 294).

Всички по-нататъшни разсъждения се свеждат все към това, да се докаже, че расата няма никакво значение за хода на историята на един народ, затова и не се отдава никакво значение на расовите качества за бъдещето на народите. За да се види колко погрешна е тази основа, ще взема един драстичен пример: Нека си представим, че расата на питекантропусите или даже на хайделбергския човек, които с техния още слабо развит череп и мозък живееха като зверовете, не бяха измрели; като дадем на тези раси добра прехрана, добри „трудови условия” и от тях ще излязат Едисоновци и Айнщайновци…

Но това погрешно схващане по въпроса за нацията цели нещо друго: щом наследствените, расовите качества нямат никакво значение, защо да не могат да се създадат чрез условията на живота нации от смесването, например, на българите със сърбите или на русите с германците? Такива неща биха били съвършено естествени при горната позиция по въпроса за основите на нацията. Но тук не се взема предвид нещо много съществено, именно: расовата близост е свързана с близостта и в редица душевни качества, които карат хората да се чувствуват близки и при наличието на съвместен живот, да се почувствуват деца на една нация, при нейното осъзнаване.

Но погрешното твърдение, че външните условия имали решаваще значение за оформяването на расите е потребно за друго нещо: да се докаже, че културните условия на живота и историята, са които ще определят самата раса. Проф. Михалчев пише:

„Остава ли расата, като антропологическа категория, независима от природната и социалната (к.н.) среда, ако последната би се изменила?” (стр. 315).

Значи няма защо да се боим от расовите различия между хората, социалната среда ще промени расите по съответен начин, тъй че расовите различия, които, може би, са делили хората, ще се заличат, ще настъпи расово амалгамиране; под влиянието на социалните условия цялото човечество би могло да се обърне в една единствена общност- идеалът на интернационализма. И самото национално чувство, което ние виждаме да се проявява въпреки всичко, даже в народите на Съветска Русия, проф. Михалчев обяснява само с тази социална среда, във връзка с миналото, всичко това означено като обществена реалност.

От биологично гледище тук вече се прави една груба грешка. Климатичните и географските условия, пряко или косвено, могат да променят расите, когато имат на разположение геологично време, сиреч десетки хиляди години. А когато говорим как едни нови социални условия могат да окажат влияние върху човечеството, ние знаем, че се касае за едно време от 20, 30, 50 или да речем 100 години, което е един миг за биологията. Това е времето на 1-2 поколения, през времето на които расата няма да усети промяна. Или, може би, със сила ще трябва да поддържаме един нов социален строй десетина хиляди години, да притискаме през това време човешката природа, която ще търси отдушник, с надежда че така ще можем да притъпим расовите различия…

Биологията осветлява основите на човешкия живо, доколкото в него имат приложение биологичните закони, на които и хората, като живи същества са подчинени. Който иска за политически цели да изкълчва биологията, да я нагласява според своите разбирания, върши грях спрямо науката. Когато едни искат да изкълчват биологията, за да оправдаят унизяването на някои нации или да ги експлоатират, това е нещо осъдително. Също така осъдително е, когато други политици пак изкълчват същата биология, за да изкарат, че расовите качества нямат значение за културното творчество, за историята на народите, когато твърдят, че едни нови създадени условия, при един нов социален строй, ще променят расите, ще ги нивелират, за да се създаде една единствена общочовешка раса, на почвата на която да процъфти интернационализмът. И едната, и другата спекулация с науката остава за сметка на онези, които я вършат.

Биологията ни учи, че общественото творчество е резултат от взаимодействието на вътрешните, относително по-стабилните расови заложби от една страна и външните условия, като проявяващ фактор, от друга. Не бива да се подценява стойността и на двата фактори: без проявител не можете да имате фотографическа снимка, но и без онова, което се не вижда в непроявената още снета плака, снимка в никой случай не можете да имате.

Наш обществен дълг е да се грижим за подобрението на обществените условия, за да могат да се проявят добрите расови заложби в народа и да се осигури повече лично щастие за повече хора. Но наш дълг е също така да мислим и за запазването и подобрението на расовите заложби на народа, защото без тези грижи расовото израждане е неизбежно. Тогава никакво подобрение на социалните и на трудовите условия няма вече да ни помогне.