Асен Кантарджиев е роден на 21 септември 1898г. в Самоков. Син е на бележития български генерал Тодор Кантарджиев, освободителят на Добруджа в ПСВ. На 16 години е доброволец в Македоно-Одринското опълчение. Завършва Школата за запасни офицери (ШЗО) и участва като доброволец във войните за национално обединение. Край р. Арда получава първи военни отличия и два пъти е произвеждан в чин за бойни умения. Кавалер е на 4 (четири) ордена „За храброст”. В края на войната е курсист в авиацията. Пише военни трудове , автор е на техническия правилник за нашата войска.
Кантарджиев е всестранно развита личност. Той следва право в Софийския университет и индустриална химия в Шарлотенбург, Германия. Завършва агрономство в Бон, Германия. След завръщането си в страната преподава в Агрономическия факултет на СУ. От 1926 до 1928г. е с Рокфелерова стипендия в САЩ, след това специализира в Кил, Германия, и в Либфелд-Берн, Швейцария. През 1928 става доцент в София, а през 1931 г. – професор, като едновременно е и декан на Агрономическия факултет (1932 – 1933). Способен и талантлив учен, известен с разработиките и приносите си към проблемите на киселото мляко. Списъкът на отпечатаните му трудове е впечатляващ. Той е автор на 17 книги и повече от 30 научни публикации, последната известна е от 1954 г. в Канада. Някои от тях са преведени в Южна Америка след 1950 г.
Кантарджиев има трайни и задълбочени интереси в областта на историята, литературата, правото, военните науки и музиката. Именно като председател на реномирания хор „Гусла” той се прочува с публичаната плесница, която удря на шпионина-пладненец Коста Тодоров на многолюдна вечеря при гостуването на „Гусла” в Белград.
В пейзажа на софийското общество водачът на Р.Н.Б. се вписва по неповторим начин. Професор Асен Биолчев си спомня:
„Беше ми декан по онова време и аз се впечатлявах от светската му еманципация. Любител бе на широкополите шапки, безупречното облекло и ходеше с елегантен бастун.“
Асен Кантарджиев остава в паметта на съвременниците си, като човек с подкупващо обаяние и рядко срещана интелектуална работоспособност. Други напомнят неговата отзивчивост и чувство за хумор. Легенди се носят за нощния му живот, но всъщност тогава за пръв път в софийските вариетета се повявяват артистични групи от типа на парижките в „Мулен Руж“ и „Фоли Бержер“. Без да са така помпозни, те се посещават и гледат с наслада от столичния елит.
Със сигурност се знае, че проф. Кантарджиев и още един от “Голямата петорка” на ратниците – Петър Габровски, са били привлечени от масоните (ложа „Зора“). Като се има предвид начинът на набиране на членове от тяхна страна, никак не е чудно, че двамата бъдещи ратнически водачи са станали обект на внимание. Някъде в началото на 30-те години те напускат ложата. Навярно по това време окончателно се оформят и идейно-политическите схващания на професора. От масонското му поданство остават и някои методи, които той ще прилага в по-нататъшната си работа, а именно полуконспиративния характер на организацията, както и начинът за набиране на членове. С напускането на ложата Асен Кантарджиев и Петър Габровски предизвикват сътресене в живота на българското масонство. Те изнасят вътрешна информация от ложата, като под тяхно влияние се публикува брошурата на Румен Янков “Списък на масоните в България” и други заглавия. Като се има предвид, че авторът (Янков) е изявен журналист и международен кореспондент на в-к “Утро”, можем да си представим отзвука, който получават неговите публикации.
Проф. Кантарджиев е главен идеолог на Р.Н.Б. (за повече информация относно същността на ратничеството прочетете статията „Ратниците – национализмът в сянката на фашизма” от проф. Никола Алтънков). За ратническата си дейност той е задържан над 200 пъти, няколко пъти обискиран и 4 пъти съден. През 1938 г. Р.Н.Б. е разтурен, а професора е интерниран в Котел. Отново е интерниран през 1943 до пролетта на 1944.
Премеждия и живот в емиграция
Асен Кантарджиев напуска България в навечерието на кървавия преврат от 9 септември 1944 г. с неколцина свои последователи. Установява се временно във Виена и става министър на вътрешните работи в Националното правителство, водено от проф. Александър Цанков. Според някои сведения проф. Кантарджиев има присъди от „Народния съд“ във Варна, Бургас и София.
Националното правителство престава да функционира през март 1945 г. При престоя си в Бад Гастайн (град в Австрия), където през юни са се намирали повечето членове на Националното правителство, професорът се разболява сериозно и се налага да му се извърши операция по спешност. Диагнозата е перфориран апендицит с инфекция (перитонит). Тя е сполучлива, но възстановяването на болния е трудно.
Група ратници, приятели и познати на Кантарджиев, които са се намирали по това време във Фрайзинг, Германия, на около 40 км. от Мюнхен, са научили за страданията на техния лидер и са установили връзка с него около края на юни. Наложило се е да се премине нелегално от Австрия в Германия. Двама ратници – Антон Чипев и Аспарух Николов – са се опитали да помогнат на лидера си с храна и други припаси, и най-важното, координарали са действията си с него в случай на нужда от помощ. Контактите са продължили през цялата 1945 г.
През февруари 1946 г. професор Кантарджиев е съобщил по телефона на Антон Чипев в Залцбург, че имало указания румънците в Австрия да бъдат аресутвани и той се опасявал, че същото ще се случи с българите. Действително проф. Александър Цанков е бил арестуван през април 1946 г.
Помощта на ратниците не закъснява. Аспарух Николов от Фрайзинг пристига в Залцбург и двамата с Чипев заминават за Бад Гастайн, за да уговорят с Кантарджиев плана за излизане от ситуацията. Решава се лидерът да се прехвърли нелегално в Германия с фашиви документи. Васил Сербезов, друг ратник, живеещ във Фрайзинг, приготвя необходимите документи. Той има на разположение бланки от Виена (той също е работел в Министерството на вътрешните работи на Задграничното правителство), печати за заверка и паспортни снимки на Кантарджиев и Чипев.
Приготвените документи са на името на д-р Асен Тодоров (бащиното име на Кантарджиев е Тодоров) и неговият син (Антон Чипев), регистрирани като времено живеещи в Германия. Николов донася документите и на 16 февруари проф. Кантарджиев пристига в Залцбург от Бад Гастайн. Същата нощ тримата преминават немско-австрийската граница, унищожават старите „австрийски“ документи и с новите „германски“ документи с различни влакове се добират до Фрайзинг. Там по това време е работел д-р Тодор Казанджиев, изпратен на специализация от България преди преврата от 9-ти септември и работещ в Института за млечана и пивоварна бактериология Weihenstephan в Мюнхенския унивеситет. Той също е асистент на професора от Софийския агрономически факултет. Д-р Казанджиев е организирал и помогнал за установяването на групата ратници в градчето.
С тяхна помощ и главно пак с усилията на Аспарух Николов, професор Кантарджиев и Антон Чипев („Тодоров и син“) успяват да се установят във Фюрт, предградие на Нюрнберг, където се намира един от най-големите заводи за млечни произведения в Германия. С помощта на висш полицай, бивш немски офицер, те възрвъщат истинските си имена и легализират престоя си в Германия.
Там проф. Кантарджиев постепенно си създава професионална база в лабораториите на B.M.V. (Bayerische Milch Versorgung) и намира постоянна и подходяща работа. Това му позволява като висококвалифициран учен и специалист в професията си да бъде одобрен за емигриране в САЩ, където заминава в края на 1949 г. заедно с още малолетния си син Стефан. В САЩ е от 1949 г. до 1950 г. След това живее в Канада до 1953 г. и отново се завръща в САЩ. Няма сведения за негово активно участие в дейността на антикомунистическата емиграция.
Проф. Кантарджиев е женен за Кети Кирякова и имат син Стефан и 2 дъщери : Калинка и Тити, омъжена за кап. Николай Пиронков, кавалерист, родом от Враца.
Останалата в София Тита Пиронкова, дъщеря на проф. Кантарджиев, свидетелства:
„Още в първите си писма баща ми писа, че ще прекрати заниманията си с политическа дейност, за да не навреди на нас, неговите деца и сродници. Вероятно е бил под нечие наблюдение…“
Мнението на Владимир Свинтила е, че успоредно с научната си работа Асен Кантарджиев е бил директор на млекопреработвателна фирма. Отказът му от политическа дейност се дължало на две основни причини. Първо, възможните последици за роднините му, заедно с безсмислената активизация на привържениците му в България. И второ, че под натиск на ционистки среди американското Федерално бюро за разузнаване (ФБР), вътрешното разузнаване на САЩ, е отправило към него категорично предупреждение и го е държало под наблюдение.
Пак според Свинтила, в САЩ професор Кантарджиев намира време да напише капитален труд под наслов „История на революцията”. Ръкописът след смъртта му остава в ръцете на неговия син Стефан, живущ понастоящем в Лос Анджелес, като пенсиониран банков директор. Издатели са проявили интерес към книгата, но отговорът на сина е бил отказ, с мотировката, че идеите на баща му трябва да бъдат покрити с пепел. Проф. Никола Алтънков също е направил опит да се сдобие с ръкописа и личния архив на Кантарджиев при няколкото срещи със сина на професора през 1981 и 1983 г., но му е било категорично отказано, с мотива че това са семейни дела, които не го засягат.
Мотивът за написването на тази статия е, че личността, живота и делото на проф. Кантарджиев не трябва да тънат в забрава. Той без съмнение е доказал себе си, като много интересен и всестранно развит човек, несъмнен български патриот и националист. Водач и главен идеолог на ратническото движение.
Поклон пред паметта му!
ген. Кантарджиев със съпругата си Калинка и сина им Асен
Няма коментари:
Публикуване на коментар