Когато работникътъ, напрѣгайки сили въ работа си спомни за радоститѣ и благата, които животътъ дава, може да даде и отъ които той и неговото семейство не могатъ даже и да вкусятъ, когато малоимотниятъ селянинъ, работейки въ полето, бѫде запрашенъ отъ автомобила на бездѣлника или когато съгледа спокойната почивка на лѣтуващитѣ, нѣща, за които той не може и да мисли, или пъкъ когато дребниятъ чиновникъ среща изъ булевардитѣ на голѣмия градъ охранени и добре облѣчени хора да влизатъ и излизатъ отъ ресторанти, театри и увеселителни заведения, за които той само е чувалъ, тогава и работникътъ, и селянинътъ, и дребниятъ чиновникъ и всѣки другъ, който е въ тѣхното положение, не е доволенъ отъ живота и отъ обществения редъ. Тѣ знаятъ, тѣ виждатъ, че тѣзи блага и радости, които животътъ е създалъ, сѫ непостижими за тѣхъ. Тѣ нѣматъ възможность да се ползуватъ отъ тѣхъ, защото надницата на работника едва стига за насѫщния хлѣбъ, добивътъ на малоимотния селянинъ едва дава по парче мисиреникъ за децата му, а заплатата на дребния чиновникъ едва може да уталожи глада му съ най-скромна храна. И тѣ проклинатъ своята сѫдба. Тѣ стискатъ юмруци и казватъ: защо и ние не можеме да имаме поне часть отъ тѣзи радости, на които другитѣ се наслаждаватъ, защо и ние да не можемъ да вкусимъ отъ благата на живота? Защо ни е този "черенъ" трудъ, който не може дори да ни изхрани? Не работимъ ли и ние, не даваме ли всичко, каквото можемъ да дадемъ и каквото силитѣ ни позволяватъ? Какво сме сгрѣшили, какво престѫпление сме извършили, та не можемъ да вкусимъ поне отмалко отъ това, което човѣчеството и неговитѣ гении сѫ дали на света? Защо и ние да не сме сигурни за утрешния день, защо да нѣмаме почивка, защо децата ни да нѣматъ топла храна и дрехи, защо и тѣ да не видятъ театъръ и забава?
Защо?
А когато този, който съ дни наредъ е предлагалъ своя трудъ и своитѣ сили за работа и не е могълъ да изкара и парче хлѣбъ за своитѣ деца, та ги вижда гладни, голи и изпѫдени вече отъ полусъборената барака, която сѫ обитавали, когато селянинътъ е излѣлъ и последната шепа брашно следъ лоша реколта и тегли къмъ пазаря последния си волъ, когато уволнениятъ чиновникъ или интелигентниятъ безработенъ вижда настѫплението на глада, тогава вече нѣма въпроси, нѣма "защо?". – Тогава кръвьта нахлува въ главата, а въ душата кипи омраза и къмъ свѣтъ и къмъ култура, къмъ всичко. Тогава и най-студеното сърдце и най-охолниятъ вижда, че нѣщо голѣмо и страшно кипи, че нѣщо иде, че сѫществува единъ голѣмъ въпросъ, една голѣма неправда.
Ето този въпросъ, тази голѣма неправда е социалниятъ въпросъ. Това е въпросътъ за социалната правда, който никой не може и не трѣбва да отмине.
Въпросътъ за социалната правда не сѫществува нито отъ вчера, нито пъкъ е изникналъ за пръвъ пѫть въ нашето време. Той съпровожда историята на човѣчеството и въ различни форми и прояви го виждаме въ всички епохи. Робството въ древностьта, крепостничеството и феодализмътъ въ срѣднитѣ вѣкове и "пролетаризиранитѣ" наемници, умствени или физически работници на нашето време не сѫ нищо друго освенъ изразъ на състояния, при които макаръ и по различни причини и по различни начини, часть отъ гражданитѣ на единъ народъ не само, че не се ползуватъ отъ благата и радоститѣ, които животътъ и напредъкътъ на човѣшкия умъ сѫ дали на света, но много често не могатъ изобщо да поддържатъ своето сѫществувание. И макаръ, че съ напредъка на човѣчеството и съ развитието на отдѣлнитѣ народи, социалниятъ въпросъ е търпѣлъ измѣнения, той не е загубвалъ отъ своята острота и не е престаналъ да бѫде единъ отъ най-важнитѣ въпроси на всѣка историческа епоха. Робството е било много по-тежко отъ крепостничеството. Положението на работничеството днесъ е въ много отношения по-добро отъ това на крепостницитѣ, но различията въ възможноститѣ за животъ на едни и на други и днесъ сѫществуватъ като пропасти всрѣдъ единъ и сѫщъ народъ. И днесъ още има хора, които сѫ готови да се трудятъ и въпрѣки това умиратъ отъ гладъ и сами посѣгатъ на живота си предъ призрака на глада. Човѣчеството никога не е преставало да се бори за повече социална правда и за по-добъръ общественъ редъ. За тѣхъ сѫ ставали даже войни и революции. Но този стремежъ и тѣзи борби на човѣчеството сѫ били много често използувани и изкористявани отъ социални вредители за лични и групови интереси.
Социалниятъ въпросъ на нашето време се характеризира съ следнитѣ особености.
Всички граждани сѫ равни предъ закона, всички се ползуватъ отъ лична свобода, но това равенство и тази свобода не имъ даватъ нищо. По-голѣмата часть отъ човѣчеството днесъ живѣе не само въ нищета и недоволство, но е лишена отъ почитьта и уважението, което й се следва. Днесъ, който нѣма голѣми доходи и не разполага съ голѣми материални срѣдства е поставенъ зле въ обществото. На него се гледа като на втора категория гражданинъ и той отъ мнозина се смѣта като малоцененъ елементъ.
Презъ епохитѣ на робството и феодализма сѫ били лишени отъ възможность да се ползуватъ отъ благата на живота главно хората на физическия трудъ. Хората на умствения трудъ сѫ били привилегировани. Въ наше време тази разлика не сѫществува. Гладуватъ еднакво както хора на физически, тъй и тѣзи на умствения трудъ. Безработицата и невъзможностьта да се ползуватъ отъ благата и радоститѣ на живота засѣгатъ еднакво и физическитѣ и умственитѣ работници.
Голѣмиятъ напредъкъ на материалната култура презъ последнитѣ два вѣка вмѣсто да намали, увеличи различията въ възможноститѣ за животъ на отдѣлнитѣ граждани. Голѣмитѣ постижения на техниката и натрупанитѣ богатства останаха въ повечето случаи чужди на голѣмитѣ маси на народитѣ. Благата и радоститѣ, които тѣзи богатства създадоха за човѣка, не повишиха съразмѣрно нивото на живота на всички граждани.
Най-характерното и сѫщевременно най-лошото за социалния въпросъ на нашата епоха е, че господствуващитѣ презъ нея обществени учения замъглиха този въпросъ, дадоха му неправилна посока и по този начинъ попречиха за неговото правилно разрешение. Това сѫ либерализмътъ и марксизмътъ.
Тѣзи две учения иматъ противоположни схващания за общественото развитие, за неговитѣ насоки и за силитѣ, които го движатъ. И дветѣ смѣтатъ обаче, че свѣтътъ се управлява отъ неумолими закони, които човѣшкитѣ усилия не могатъ да промѣнятъ. Тѣ смѣтатъ, че животътъ на народитѣ и отношенията, които сѫществуватъ между хората, както и стопанскиятъ животъ сѫ предопредѣлени, че сѫ сѫдба.
Либерализмътъ смѣта, че залогътъ за успѣхъ и напредъкъ е само въ пълната свобода на индивида и въ осигуряване на възможностьта му да прояви своитѣ инициативи. Марксизмътъ пъкъ твърди, че историята е борба на класи, която именно създава нищета за едни и охолство за други. И дветѣ разбирания отричатъ обаче възможностьта, щото социалниятъ въпросъ да бѫде разрешенъ при днешното положение на народитѣ. Тѣ се задоволяватъ само да констатиратъ злинитѣ, а разрешението имъ оставятъ или на бѫдещето, или на сѫдбата. Привърженицитѣ на либерализма смѣтатъ, че социалнитѣ неправди сѫ неизбеженъ спѫтникъ на живота и необходимо условие за напредъка. Само когато ужасътъ отъ социалнитѣ неправди смути крайно нѣкоя съвѣсть и предизвика страхъ отъ Бога, тогава се замисля за социалния въпросъ и разрешението му се свежда до даване на милостиня. И това се прави не толкова за отстраняване на социалнитѣ неправди, а за да се манифестира милосърдие или нѣкои да заслужатъ, или да се отчетатъ предъ Бога. Марксиститѣ свеждатъ въпроса до победата на една класа надъ друга… Тази победа тѣ очакватъ отъ бѫдещето и за постигането й насъскватъ едни хора срещу други. По такъвъ начинъ вече близо сто години това лъжеучение притѫпява стремежа на народитѣ да създадатъ социална правда въ своята срѣда и съ омразата и разкола, които всѣва, усилва човѣшкитѣ страдания. Така че и либерализмътъ, и марксизмътъ не допринасятъ нищо за уреждане на социалния въпросъ на нашето време, а го усилватъ и задълбочаватъ.
Боязливитѣ опити, било на държавата, било на частната инициатива, да даде правилно разрешение на социалния въпросъ и да отстрани неправдитѣ, се сблъскватъ винаги съ безгрижието на либерализма и съ лъжата на марксизма и падатъ като капка въ море. Социалниятъ въпросъ и днесъ души народитѣ, все тъй страшенъ и грозенъ, както въ миналото.
Кратко очертанитѣ особености на социалния въпросъ сочатъ неговата сѫщность.
Преди всичко социалниятъ въпросъ не е само "стомашенъ въпросъ". Той не засѣга само тѣзи, които нѣматъ възможность да поддържатъ своя животъ, като се нахранятъ и подслонятъ, които сѫ гладни, голи. Човѣкътъ много отдавна е излѣзълъ отъ първобитното състояние, когато за да живѣе е било необходимо само да се нахрани и да защити тѣлото си отъ атмосфернитѣ и другитѣ външни влияния. Отъ много вѣкове вече, човѣкътъ, като изключимъ ония негови общества, които сѫ все още на най-ниското стѫпало на развитие, има редъ други нужди, чието задоволяване е сѫщо тъй необходимо за неговия животъ, както и нахранването и подслоняването. За това ние виждаме и презъ време на робството и презъ време на феодализма, а най-много днесъ, при тъй голѣмитѣ постижения на техниката и културата, нахранени, облѣчени и подслонени хора да сѫ недоволни отъ живота и отъ сѫществуващия редъ и виждаме пакъ неправдата да се шири. И то неправда, която не се състои само въ това, че нѣкой умира отъ гладъ или отъ студъ, а и въ това, че не всички иматъ възможноститѣ, които съ огледъ на епохата сѫ необходими за човѣшкия животъ. Презъ време на робството и феодализма, когато поради неразвита техника не е имало голѣми различия въ начина на животъ, недоволствата и неправдата сѫ били главно отъ липса на свобода и равенство предъ закона. Днесъ, когато условията на живота сѫ се коренно промѣнили, само свободата и равенството предъ закона не задоволяватъ вече никого. Днесъ никой не е доволенъ и не може да бѫде доволенъ отъ това, че има възможность да поддържа своето сѫществуване, че нѣма да умре отъ гладъ или отъ студъ, че е формално свободенъ да работи или да не работи или че е равенъ предъ закона. Днесъ всѣки иска и има моралното право да иска да се ползува споредъ положението, което заема, отъ благата и радоститѣ, които напредъка на човѣшкия умъ, на техниката и културата сѫ донесли на човѣчеството. Защото никой не може да твърди, че човѣкъ днесъ живѣе ако се храни само съ хлѣбъ и вода, ако жилището му е дупка, ако нѣма сапунъ да се умие, ако нѣма риза и връхна дреха, ако работи непрестанно, ако нѣма седмична и годишна почивка, ако не е сигуренъ, че когато пожелае ще намѣри работа, ако нѣма забава и удоволствие и ако изобщо нѣма възможность да се ползува отъ редъ други блага, които сѫ днесъ присѫщи на човѣшкия животъ. И ако днесъ има хора, за които сѫществува "стомашенъ въпросъ", които сѫ явно гладни и необлѣчени, това не е социалния въпросъ. Това е позорътъ на нашето време, отъ който всѣки трѣбва да се срамува. Да искаме само хлѣбъ за всички е най-малкиятъ допиръ до социалния въпросъ. Неговото разрешение е всѣки да има възможность да се ползува съответно отъ благата и радоститѣ на живота. Тамъ, кѫдето тази възможность не сѫществува социалниятъ въпросъ е налице.
Социалниятъ въпросъ по своята сѫщность не е и въпросъ на стопанска система. Той не зависи отъ формата на производствата, както твърдятъ мнозина и преди всичко марксиститѣ. Историята ни показва, че презъ различнитѣ епохи, които тя познава и които несъмнено сѫ се различавали по начина на производство, социалниятъ въпросъ е сѫществувалъ. Както посочихме вече, той е сѫществувалъ и въ древностьта и въ време на феодализма, той сѫществува и въ днешно време при капиталистическия начинъ на производство. И което е важно, при смѣната на една система съ друга, социалниятъ въпросъ не е изчезналъ, а е продължавалъ да сѫществува, макаръ и съ други прояви. Най-добриятъ примѣръ въ това отношение е това, което става съ Съветска Русия. Тамъ капитализмътъ вече изчезна. Срѣдствата за производство се взеха отъ лицата, които ги притежаваха и се предадоха на държавата. Тамъ имаме вече нова стопанска система – държавенъ капитализъмъ. И въпрѣки това социалниятъ въпросъ не бе разрешенъ. Ето вече двадесеть години тази страна се гърчи подъ тежестьта на преобразувания и по признанието на самитѣ комунисти, социалнитѣ неправди не сѫ отстранени. Въ Русия днесъ живѣятъ човѣшки само държавнитѣ и партийнитѣ функционери, разни комисари, маршали, чекисти и пр. Всичко друго тъне въ най-страшна нищета и се е отчаяло вече, че отъ тия преобразувания ще настѫпи нѣкакво подобрение. А напримѣръ въ Германия, кѫдето усилията отъ нѣколко години сѫ насочени къмъ смѣна на стопанската система, а изключително къмъ организация и отстраняване на неправдитѣ, подобрението на положението на социално онеправданитѣ е несъмнено.
И не може да бѫде другояче. Стопанскитѣ системи сѫ въ връзка съ стопанския и материалния напредъкъ. Тѣ се явяватъ или изчезватъ вследствие на този напредъкъ. Една или друга стопанска система въ дадена епоха може да задържи или да тласне стопанското развитие на една страна, но тя не може да разреши социалния въпросъ. Социалниятъ въпросъ е въ зависимость, не отъ производството, а отъ разпредѣлението на благата. Производството влияе до толкова, до колкото може да даде повече блага за разпредѣление. И докато производството зависи отъ стопанския и материалния напредъкъ, а следователно и отъ стопанскитѣ системи, разпредѣлението на благата зависи отъ организацията. Стопанскиятъ и материалниятъ напредъкъ въ своя стремежъ за развитие не държи смѣтка за неуредицитѣ и неправдитѣ, които създава. Той е увлѣченъ самъ отъ себе си. Това виждаме и въ Русия. Новата стопанска система, въведена ужъ въ името на социалната правда, се интересува само отъ това да даде стопански и материаленъ напредъкъ, а не допринесе нищо за разрешението на социалния въпросъ. Даже го затрудни. Социалниятъ въпросъ следователно не зависи отъ стопанската система. Той е последица отъ липсата на моралъ, на правилно свѣтогледане и на организация.
Социалниятъ въпросъ сѫщо така не е и общочовѣшки или интернационаленъ въпросъ. Въ това отношение марксизмътъ всади заблуждения, които струваха скѫпо на човѣчеството. Марксиститѣ като изхождатъ отъ положението, че социалниятъ въпросъ е зависимъ само отъ стопанския и материалния напредъкъ и че стопанствата на различнитѣ страни сѫ въ връзка и въ зависимость едно отъ друго, смѣтатъ, че интереситѣ и сѫдбата на всички онеправдани въ света сѫ еднакви и че тѣхното положение може да бѫде поправено само съ задружнитѣ имъ усилия. Споредъ марксиститѣ, социалниятъ въпросъ не можелъ да бѫде разрешенъ, освенъ чрезъ смѣтката на стопанската система въ всички страни, а усилията на една нация или държава да подобри сама за себе си условията на живота били напразни.
Това схващане е явно погрѣшно. И цѣлата заблуда, която то съдържа лъсва, когато се постави само единъ въпросъ. А той е: защо въ всички страни условията на животъ не сѫ еднакви? Защо напримѣръ, английскиятъ работникъ живѣе въ несравнено по-добри условия отъ китайския? Защо несъмнено подобреното положение на германския работникъ напримѣръ не се отражава на положението на руския? Защо българскиятъ селянинъ е така лошо поставенъ, а датскиятъ така добре? Възможно ли е това различие между условията за животъ на онеправданитѣ въ различнитѣ страни, ако марксисткото твърдение за интернационалния характеръ на социалния въпросъ бѣ вѣрно? Явно е, че социалниятъ въпросъ не зависи отъ положението на имащитѣ и нѣмащитѣ въ света. Той зависи отъ благосъстоянието и отъ моралната организация на отдѣлнитѣ нации. Въ света не сѫществува борба на класи, както твърдятъ марксиститѣ, а съревнование и борба между нации. И колкото една нация е по-напредъ въ своето развитие и си е завоювала по-добро мѣсто всрѣдъ другитѣ, толкова и социалнитѣ неправди всрѣдъ нея сѫ по-малки и по-слаби.
Ако стопанското и държавното положение на една нация е добро, то и социалнитѣ неправди въ нея ще бѫдатъ по-малко, независимо отъ това, какво е положението на онеправданитѣ въ другитѣ нации. Това ни показватъ фактитѣ и живота. Тѣ ясно сочатъ, че социалниятъ въпросъ не е интернационаленъ, а е националенъ въпросъ. Неговото разрешение трѣбва да се търси не въ празнитѣ формули на интернационалната дейность, а въ усилията на всѣка отдѣлна нация. Международната стопанска зависимость и необходимитѣ международни стопански сътрудничества, както и международнитѣ стълкновения и борбитѣ между отдѣлнитѣ нации, влияятъ на социалния въпросъ до толкова, до колкото чрезъ тѣхъ се увеличава или намалява силата и благосъстоянието на отдѣлната нация. Борбата между тѣзи, които притежаватъ срѣдствата за производството и онези, които разполагатъ само съ труда си и участвуватъ само съ своитѣ физически и духовни сили, за която борба марксиститѣ говорятъ толкова много, се явява само въ отдѣлнитѣ нации и като всѣка вѫтрешна борба създава слабость и руши. А щомъ тази борба отслабва и руши националната и стопанската сила на отдѣлнитѣ нации, тя не може да бѫде полезна и да допринесе нѣщо за разрешението на социалния въпросъ.
Социалниятъ въпросъ най-после не е въпросъ само на моралъ и справедливость. Последицитѣ отъ неговитѣ прояви не сѫ само това, че чувството на справедливость и моралнитѣ изисквания на този или онзи или пъкъ на цѣлъ народъ ще бѫдатъ накърнени. Това е най-елементарната и най-естествената последица отъ всѣка неправда и отъ всѣко страдание. Моралътъ и справедливостьта трѣбва да лежатъ въ основата на всѣка дейность и то при всички положения. Тѣ сѫ най-много необходими въ обществения животъ. Върху това не може да има споръ. Голѣмитѣ, страшнитѣ последици отъ социалнитѣ неправди сѫ други. Това е вѫтрешното разложение, което тѣ носятъ за нацията и държавата, като намаляватъ тѣхната съпротивителна сила. Както се изтъкна, всички, които сѫ лишени отъ възможностьта да се ползуватъ отъ благата и радоститѣ на живота и не могатъ да живѣятъ човѣшки, не сѫ доволни и отъ живота и не само проклинатъ сѫдбата си, но сѫ недоволни отъ обществения редъ и отъ държавата. Тѣ не я чувстватъ като своя. А като прибавимъ на това и отношението къмъ тия хора, като къмъ нѣкаква друга категория граждани, както и тѣхната душевна подтиснатость и изолирането имъ отъ културния животъ и това, че проявитѣ имъ на честь, вѣрность, доблесть, жертвоготовность, както и другитѣ имъ добродетели, оставатъ незабелѣзани и неоценени, виждаме, че тѣхнитѣ чувства не могатъ да бѫдатъ други. Отъ друга страна пъкъ прекаленитѣ възможности, които нѣкои иматъ да се ползуватъ отъ благата и радоститѣ на живота безъ да имъ даватъ нѣщо, правятъ отъ тѣхъ негодни членове на нацията и вредни за държавнитѣ елементи. Тѣхното празно прекарване на времето, непрестаннитѣ удоволствия, умората отъ изживѣвания, тѣхната галеность и разглезеность, ги прави високомѣрни и крайно материалистични. За тѣхъ нѣма честь и доблесть, а материални облаги, за тѣхъ нѣма другарство и жертвоготовность, а удоволствие и бездѣлие. Тѣ сѫ паразити и тежесть за нацията и я отслабватъ.
Въпрѣки общото увеличение на благата, вследствие на техническия напредъкъ, социалната неправда руши духовнитѣ устои на държавата, защото прави околнитѣ бездѣлници, безразлични къмъ нея, кара онеправданитѣ да я намразятъ и създаватъ условия както за марксическото, тъй и за другитѣ рушителства. Така че социалниятъ въпросъ не е въпросъ на отвлѣченъ моралъ и справедливость, а е въпросъ, чието разрешение обуславя духовната и материалната сила на нацията.
Сѫщностьта на социалния въпросъ сочи и начина за неговото разрешение. Щомъ социалниятъ въпросъ е въпросъ на възможности за човѣшки животъ и човѣшки отношения, щомъ той е последица отъ неуредицитѣ въ стопанския и материалния строежъ, щомъ той е различенъ и отдѣленъ за всѣка нация и щомъ засѣга най-много нацията и нейната държава, неговото разрешение не може да се търси другаде, освенъ въ дейностьта и проявитѣ на самата държава.
Първата, най-важна и безусловна задача на държавата е да съхрани нацията и да изрази нейнитѣ жизнени стремежи. Поради това държавата е не само властна, но е длъжна да обхване въ своята дейность всичко, което напредъкътъ на нацията изисква. Първата опасность, която застрашавала отдѣлнитѣ нации е била опасностьта отъ външни нападения. За това първата дейность на държавата отъ образуването й и до днесъ е била и си остава да пази нацията отъ външни врагове. Впоследствие за да осигури вѫтрешния миръ, необходимъ за запазване цѣлостьта и силата на нацията, държавата поела правосѫдното дѣло, защитата на човѣшката личность и т.н. Тя разширява своята дейность въ зависимость отъ нуждитѣ, които животътъ сочи за защита на нацията. Напримѣръ, когато преуспѣването на нацията стана невъзможно безъ единна и достѫпна просвета, държавата включи въ своята дейность и просвѣтното дѣло.
Въ наше време най-голѣмиятъ и сѫщевременно най-опасниятъ за всѣка нация е социалниятъ въпросъ. Той е крайѫгълниятъ камъкъ на напредъка. Безъ неговото разрешаване никоя нация не може да се развива и напредва. Неговото сѫществуване руши нациитѣ, намалява съпротивителната имъ сила и застрашава тѣхното самостоятелно сѫществуване. За да съхрани нацията, да й осигури напредъка и да изрази нейнитѣ стремежи, държавата трѣбва да поеме уреждането и на социалния въпросъ. Той трѣбва да бѫде включенъ въ крѫга на нейната дейность. Както се грижи за сигурностьта на отдѣлната личность, за възстановяването на нейнитѣ нарушени права и др., тъй трѣбва да се грижи и за създаване възможность всѣкиму да работи и да се ползува отъ благата и радоститѣ, които животътъ дава. Защото въ случая не се касае до сѫдбата само на отдѣлната личность или на група граждани, а се касае до сѫдбата на цѣлата нация.
Само когато държавата поеме въ свои рѫце грижата за социална правда, ще могатъ да се отстранятъ причинитѣ, които засилватъ и изострятъ социалния въпросъ, ще се уредятъ общественитѣ отношения и ще се създадатъ за всички хора условия за човѣшки животъ. Всичко друго представя напразни лутания или умишлени замъглявания на най-важния за нашето време въпросъ.
Но всичко това е въпросъ на пари, възразяватъ социално успокоенитѣ, малодушнитѣ, заинтересованитѣ и непроницателнитѣ хора. За да може, казватъ тѣ, държавата да развие такава дейность, за да може да създаде условия за сносенъ животъ на всички, тя трѣбва да разполага съ грамадни срѣдства. Отъ где ще ги вземе тя?
И това е заблуда. Та нима за да уреди своята външна отбрана, а впоследствие правосѫдното, просвѣтното дѣло и толкова други области на живота, които съставляватъ нейната дейность, държавата нѣмаше нужда отъ пари? Съзнанието за нуждата отъ уреждането на тѣзи въпроси наддѣля прѣчкитѣ и финансовото стопанство на държавата намѣри последователно необходимитѣ срѣдства. Така тя и за нова нужда ще ги намѣри. Въпросътъ за разширяването на дейностьта на държавата не е въпросъ на пари, а на съзнание и на организация.
Финансовото стопанство на държавата се развива и напредва. То върви съ нуждитѣ на живота и понеже черпи своитѣ срѣдства отъ частното стопанство, съзнанието на гражданитѣ за нуждата отъ известна нова дейность на държавата е отъ първостепенно значение. Съзнанието, че нацията е цѣлость, която има свой животъ и свои цели и задачи и че индивидътъ не е самоцель, ще трѣбва да тури край на враждебното отнасяне на гражданитѣ къмъ финансовитѣ изисквания на държавата и къмъ нейната финансова дейность. А това значи, че е нуждно вече едно ново ниво и истинско национално съзнание.
Новитѣ нужди, които държавата има, за да задоволява и новата дейность, която трѣбва да развие, изискватъ и нови срѣдства. А използуването на нови срѣдства и дейностьта въ нови области на живота предполагатъ друга организация, която отъ своя страна изисква ново свѣтогледане, съгласие и дисциплина.
Когато ще има високо национално съзнание, организация и дисциплина, въпросътъ за социалната правда ще бѫде въпросъ само на конкретна дейность.
Каква е тази конкретна дейность и кои сѫ формитѣ, въ които тя ще се прояви зависи отъ особеноститѣ и отъ положението на всѣка нация. Насъ не ни интересува онова, което другитѣ нации трѣбва да направятъ, за да разрешатъ социалния въпросъ всрѣдъ тѣхъ. За българина е важно въ неговото Отечество да цари социална правда. Да нѣма не само гладни и голи българи, но и всички българи да могатъ да се ползуватъ отъ благата и радоститѣ на живота. Защото само тогава българската нация ще бѫде здрава и силна и ще следва своето предопредѣление.
Богатствата и възможноститѣ, които дава нашата земя, стоятъ неизползувани, а това е най-главната причина за ниското ни материално равнище.
България е земледѣлска и то дребно земледѣлска страна. Затова социалниятъ въпросъ е у насъ преди всичко селскостопански въпросъ.
Чисто българскиятъ капиталъ, макаръ и младъ, е обладанъ отъ свойствения на капитала изобщо стремежъ за увеличение на печалба. Този стремежъ руши старитѣ патриархални форми и изхвърля на улицата все повече и повече хора, които се уповаватъ само на своя трудъ. А това увеличава у насъ непрестанно броя на онези българи, които сѫ въ невъзможность да се ползуватъ отъ благата и радоститѣ на живота.
Страната ни гъмжи отъ чужденци и инородци, които отъ една страна стѣсняватъ стопанскитѣ възможности на българина, а отъ друга страна дразнятъ и безъ това наболѣлата българска душа.
Нехайството на държавата въ миналото къмъ голѣмитѣ стопански въпроси и негодностьта на нейнитѣ управления, позволиха да се доразшири стопанското безредие и политическо безсилие. Като резултатъ на това се яви безработица за едни и добруване на спекуланти, демагози и хитри бездѣлници.
Нецелесъобразното данъчно облагане и лошата данъчна организация държатъ държавата безъ срѣдства и й отнематъ възможностьта да отговаря на много належащи нужди.
Сѫществуващитѣ въ страната социални закони не се прилагатъ напълно, частната благотворителность е слаба, а организираното отъ държавата обществено подпомагане е явно слабо.
Социалнитѣ неправди рушатъ държавата ни по следния начинъ:
Първо, тѣ даватъ възможность за спекулация и за ограбване стопанскитѣ придобивки на българина. Страната е пълна съ спекуланти и бездѣлници, за които държавата не е ценность и които нѣматъ другъ Богъ освенъ парата. Сѫществуването на онеправдани и гладуващи българи е за тѣхъ желано положение, защото имъ позволява да използуватъ бъркотията.
На второ мѣсто сѫществуващитѣ социални неправди даватъ възможность на марксиститѣ да ровятъ държавата. Съ опровѣрганото отъ живота лъжливо учение на Маркса тѣ се мѫчатъ да отклонятъ маситѣ отъ тѣхното вѣрно чувство за здрава и силна българска държава. Тѣ заблуждаватъ съ необходимостьта отъ класова борба и искатъ да настроятъ онеправданитѣ срещу държавата, за да я разрушатъ. Като платени орѫдия на чужди държави и интернационали, тѣ искатъ да замъглятъ въпроса, за да раздѣлятъ българския народъ и да го хвърлятъ въ вѫтрешни борби и изтрѣбления, та да го направятъ по този начинъ плячка на своитѣ господари.
Партиитѣ и демагозитѣ пъкъ останаха завинаги слѣпи къмъ социалния въпросъ и къмъ нуждитѣ на онеправданитѣ българи. Тѣ управляваха държавата десятки години и въпрѣки, че имаха всичката възможность, не направиха нищо за социалната правда въ нашата страна. Увлѣчени въ котерийность и въ безидейни и користни борби, тѣ умишлено оставяха социалния въпросъ извънъ обсега на държавната дейность. Тѣ се страхуваха отъ него, защото бѣха негодни да го разрешатъ. Тѣ не можеха да използуватъ за държавно строителство съзнанието на българския народъ, да дадатъ необходимата организация и дисциплина. Тѣ сѫ най-голѣмитѣ виновници за социалнитѣ неправди в нашата страна.
Всички тѣзи особености на социалния въпросъ въ България сочатъ още по-ясно, че разрешението имъ зависи единствено отъ състоянието на държавата. Тѣ показватъ, че всѣкакви други теории и умувания сѫ заблуди и губене на време. Тѣ сочатъ и конкретната дейность на българската държава въ тази область. Естествено е, че тази дейность не може да се посочи изчерпателно, първо, защото животътъ постоянно тече и нуждитѣ се мѣнятъ и развиватъ и второ, защото социалниятъ въпросъ и неправдитѣ сѫ толкова много и тъй многостранни, че едно изброяване на това мѣсто е невъзможно.
Тукъ ще бѫдатъ посочени само нѣкои мѣрки, които трѣбва да се взематъ.
Българската държава трѣбва да поеме изцѣло социалния въпросъ. Тукъ не се касае до откриване на една нова дирекция или до нѣкоя друга бюрократична проява. Управлението на държавата трѣбва да има постоянна грижа за онеправданитѣ социално българи. Това трѣбва да бѫде не случайна и странична, а основна нейна дейность. Да се отдѣлятъ не само трохи отъ държавния бюджетъ, а тѣ да дадатъ необходимитѣ срѣдства за пълното уреждане на въпроса. Българската държава трѣбва да стегне своитѣ финанси и да обезпечи достатъчно срѣдства, необходими, за да отговори на социалнитѣ нужди на българската нация и да изтрие завинаги неправдата отъ своята земя. Да се скѫса съ бюрократическитѣ похвати и да се действува за любовь и гъвкавость, като се използува националното съзнание на българина и се създаде стегната организация и дисциплина при провеждането на всички мероприятия.
Държавата трѣбва да премахне и обезвреди всички марксистки, партийни и други демагози, които спекулиратъ съ социалния въпросъ. Докато тѣ ровятъ съ своята пропаганда и заблуда, всѣка дейность за разрешаване на социалния въпросъ ще бѫде спъвана и задържана.
Да се премахне спекулата и бездѣлничеството. За цельта да се предвидятъ и приложатъ действително най-строги наказания за всички, които съ подкупъ или по другъ начинъ използуватъ стѣсненото положение на производителя, потрѣбители или държавата. И което е най-важното, контролътъ на тази дейность ще бѫде постояненъ и действителенъ. Тукъ е гнѣздото на корупцията и тукъ тя трѣбва да бѫде най-жестоко атакувана. За цельта да се организира и общественъ контролъ.
Държавата да следи най-отблизо стопанския животъ на страната, като го организира и направлява. Да насърдчава, улеснява и предизвиква личния починъ и истинската кооперативна дейность за използуване богатствата на българската земя. Защото стопански разцвѣтъ и напредъкъ сѫ необходимо предусловие за истинска социална правда.
Да се създаде цѣлостенъ планъ за повишение доходитѣ на земледѣлскитѣ стопанства и той да се изпълни съ упоритость, като се мобилизира амбицията на цѣлия народъ.
Сѫществуващето социално законодателство да се допълни, като се разреши и за селския трудъ и за труда на умственитѣ работници. И което е важното, тия закони да се прилагатъ съ всичката строгость и добросъвѣстность. Държавата трѣбва да налага, щото всѣки, който работи да има хигиенични условия, почивка, а трудътъ му да бѫде заплащанъ навреме и справедливо.
Държавата да организира кооперативни предприятия, а когато това е невъзможно–държавни, въ които да даде работа на всички, които желаятъ да се трудятъ. Това се отнася не само за безработнитѣ отъ градоветѣ, но и за тѣзи отъ селата. По този начинъ да се оползотвори труда на българския селянинъ и въ месецитѣ, когато нѣма полска работа и да му се даде допълнителенъ поминъкъ. Това е особено важно за планинското и горското население. Държавата по този начинъ трѣбва да изкорени безработицата и гладуването на българи.
Да се подобрятъ жилищнитѣ и здравнитѣ условия, като се осигури и санитарна помощь въ най-широки граници. При днешното състояние на хигиената и медицината е недопустимо да гинатъ хора отъ липса на слънце, въздухъ и санитарна помощь.
Общественитѣ осигуровки да се разширятъ, за да се гарантиратъ всички, които се трудятъ за въ случай на злополука, болесть и старость. Никой, който се труди, не бива да тръпне отъ страхъ предъ утрешния день.
Придобивкитѣ на културата да станатъ достѫпни за всички. Да се подобрятъ съобщенията на селото съ града и да се улесни културното развитие на самото село, чрезъ пѫтуващи театри, концерти, сказки, радио и пр. и пр. Въ градоветѣ постиженията на културата да станатъ достѫпни и за материално слабитѣ, чрезъ специални мѣрки.
Държавата трѣбва да поеме и грижата за приятно и полезно ползуване на свободното време и на ваканционнитѣ дни отъ всички, които нѣматъ възможность да сторятъ сами това. Всѣки, който се труди и допринася за духовното и материалното благосъстояние на нацията, трѣбва да има условия за периодична отмора и трѣбва да има възможность да се радва на природнитѣ красоти на отечеството и на културнитѣ постижения на нацията.
Съ подобни мѣрки държавата ще може да развие дейность, която жизнеспособностьта и напредъкътъ на нацията изискватъ. Така тя ще изтъкне благородството на труда, ще осигури сносенъ животъ и почить за всички, които се трудятъ, ще се очисти отъ рушители, ще съчетае труда съ радоститѣ на живота и ще обедини всички свои граждани около една цель – напредъка и величието на България.
За да постигне това българската държава трѣбва да има своя политическа армия отъ дейни и здрави българи, които съ съзнание, енергия, организация, дисциплина и жертвоготовность ще й дадатъ възможность да изпълни своята мисия.
Всѣки трѣбва да знае, че само всрѣдъ силна и единна нация може да има социална правда и трѣбва да се противопоставя на класовата борба и на интегралната дейность като ратува, за да даде сили на българската държава да премахне социалната неправда.
Няма коментари:
Публикуване на коментар