Презъ 1848 година, по време на германскитѣ революционни борби, излѣзе комунистическиятъ манифестъ на Карлъ Марксъ и Фридрихъ Енгелсъ, програма на създаденото отъ тѣхъ учение, наречено впоследствие "марксизъмъ". Създаването и разцвѣта на капитализма по това време откриха голѣми противоречия между развиващата се капиталистическа буржоазия и индустриялното работничество. И марксизмътъ стана скоро знаме на голѣма часть отъ работничеството въ Европа.
Какво учи Марксизмътъ?
Човѣкъ се опредѣлялъ отъ материалнитѣ условия и отъ срѣдата, въ която живѣе и особено отъ положението, което има въ процеса на производството. Ако той участвува въ производствения процесъ само съ своя трудъ, той билъ работникъ пролетарий. Ако участвува съ капитал-пари, машини, фабрики, земя и др., той билъ капиталистъ. Еднаквото положение на хората въ производството създавало помежду имъ обществена връзка и ги обединявало въ отдѣлни класи. Тѣзи, които участвуватъ въ производството само съ своя трудъ, образували класата на работницитѣ, пролетарията. А онѣзи, които участвуватъ съ своя капиталъ, съ помощьта на който експлоатиратъ другитѣ, образували класата на експлоататоритѣ: капиталистическата класа, буржоазията. Всѣки народъ се състоялъ отъ класи, които имали противоположни интереси: работникътъ да получи повече за своя трудъ, а капиталистътъ да плати по-малко за труда на работника. Между тѣзи две класи сѫществувала една неизбежна и постоянна борба. Човѣшката история била история на класовитѣ борби.
Колкото повече би се развивалъ капитализмътъ, толкова капиталистическата класа щѣла да става по-малочислена, но по-силна икономически, защото по-голѣмитѣ
стопански предприятия поглъщали по-малкитѣ. Богатствата щѣли да се струпватъ въ по-малко рѫце. Щѣла да стане концентрация на капитала.Колкото капиталистическата класа ставала по-малочислена и по-мощна икономически, толкова работническата класа щѣла да стане по-многобройна, но заедно съ това и мизерията въ нея по-голѣма. Щѣло да настѫпи голѣмо обедняване на работническата класа.
Въ този процесъ на концентриране на капиталитѣ въ малко рѫце и все по-голѣмо обедняване на работническата класа, щѣли да изчезнатъ междиннитѣ съсловия.
Селячеството обеднявало и то щѣло да се пролетаризира. Формално щѣло да остане собственикъ на своята земя и на инвентара. Фактически, обаче, то щѣло да бѫде заробено отъ лихваря и отъ едрия търговецъ, който опредѣля ценитѣ на неговитѣ произведения и който ще му плаща само толкова, колкото да може да преживѣва бедно и да поддържа инвентара си. Всѫщность, споредъ марксизма, селячеството участвувало въ стопанския животъ само съ своя трудъ и преминавало постепенно къмъ работническата класа. Само незначителна часть отъ него можела да забогатѣе и да си служи съ наеменъ трудъ. Та тя щѣла да премине къмъ едрото земевладение и да си служи съ наеменъ трудъ.
На сѫщия процесъ било подложено и занаятчийството, което щѣло да загуби окончателно своето самостоятелно стопанско сѫществуване и значение и да се пролетаризира, като премине въ редоветѣ на индустриялния пролетариятъ.
Срѣдното съсловие, интелигенцията напр., учителството, духовенството, лекаритѣ, адвокатитѣ, техницитѣ и др., принадлежали по своето положение въ стопанския животъ къмъ работническата класа. Защото давали само своя умственъ трудъ.
Съ такова разбиране на стопанския животъ, марксизмътъ твърди, че днешната държава е само една форма за класово господство. Защото държавата била създадена отъ господствуващата класа, за да защитава нейнитѣ интереси и да държи работническата класа въ подчинение чрезъ органитѣ на държавната власть: администрация, полиция, армия, правосѫдие и пр. Отъ тукъ се вижда отрицателното становище на марксизма къмъ държавата и къмъ всички нейни установения.
Марксизмътъ е за пълното унищожение на днесъ сѫществуващата държава. Той е противъ армия и полиция, които служели на буржоазията, за да потиска работническата класа вѫтре въ страната и да защитава интереситѣ на капиталистическата класа навънъ. Той билъ правосѫдието, което само защитавало интереситѣ на своята класа. Той е противъ църквата, която чрезъ религията упоявала работническата класа. Той е противъ брака и семейството. Той е противъ целия сѫществуващъ държавенъ и общественъ редъ. Той е за неговото насилствено събаряне чрезъ революция и е за създаването на една пълна диктатура на работническата класа.
Въ схващането си за външнитѣ отношения на отдѣлнитѣ народи марксизмътъ е по необходимость интернационаленъ. Споредъ него германскиятъ индустриалецъ билъ врагъ на работницитѣ, които работятъ въ фабриката му, а германскитѣ работници виждали въ лицето на френскитѣ работници своитѣ истински другари, защото и еднитѣ, и другитѣ иматъ еднакво положение въ производството. Между работничеството отъ всички страни сѫществувала една естествена солидарность. Затова марксизмътъ издига лозунга за обединението на "пролетарията" въ единъ интернационалъ. На мѣстото на националното чувство и на принадлежностьта на човѣка къмъ своята нация, марксизмътъ поставя принадлежностьта на работницитѣ отъ всички страни къмъ работническия интернационалъ.
Марксизмътъ не остана затворено въ книгитѣ учение. Отъ срѣдата на XIX вѣкъ то стана господствуващо политическо учение въ Европа, нахлу въ всички страни и послужи за идейна основа на създаденитѣ работнически партии, които се нарекоха социалистически или социалдемократически.
***
Нашето Освобождение и създаването на младата българска държава съвпада съ голѣмия разцвѣтъ на марксизма въ Европа. Следъ Освобождението у насъ настѫпиха бързи промени. Успѣли въ борбата за църковна и политическа свобода, трѣбваше да изграждаме бързо политическия си животъ. Съприкосновението на външния свѣтъ съ новитѣ наши условия подтикна къмъ бързи стопански промѣни и къмъ нови форми на стопанисване. Часть отъ селското население започна да се откѫсва отъ селото и като минаваше въ войската и чиновничеството оставаше въ града. Нѣкои занаятчийски градове западаха отъ новитѣ стопански условия, а други разрастваха отъ тѣхъ. Търговията съ земледѣлскитѣ произведения започна да се измъква отъ рѫцетѣ на дребния търговецъ и да минава у по-едрия търговецъ, който боравеше съ кредити и съ свои агенти. Целесъобразяването на търговията и възникването на индустриални предприятия създаваха все по-многобройно работничество.
Бързиятъ стопански развой и техническиятъ напредъкъ на страната поставиха на изпитания и духовнитѣ устои на българския животъ. Обичаитѣ, отношенията, моралътъ, целиятъ битъ на българитѣ биде подложенъ на натискъ и на вѣяния отъ всички страни. А неопитнитѣ строители на свободна България, намѣсто зорко да пазятъ духовнитѣ ценности и намѣсто да строятъ върху нашата живителна самобитность, се отдадоха на безконтролно подражателство на далечни културни народи и на стари чужди държави. Нахлузиха ни чужда свръхдемократична конституция и като създадоха крайна партийно-парламентарна форма на управление, дадоха пѫть на чуждо намъ подражателско законодателство.
Тъкмо по това време, когато въ края на XIX вѣкъ се рушеше старото и се създаваха нови индивидуалистични форми въ стопанския животъ, когато изглеждаше, че предсказанията на марксизма се сбѫдватъ, представители на нашата интелигенция насадиха марксизма, който за 25 години залѣ страната.
На почвата на марксизма се създаде скоро и българската социалдемократическа партия, която се състоеше отначало отъ група интелигенти, които печелиха свои последователи въ редоветѣ на свободнитѣ професии, учителството, студентството, чиновничеството, работничеството, та дори и въ духовенството. Новосъздадената социалдемократическа партия се разцепи презъ 1904/1905 год. поради тактически различия. Образува се партията на тѣснитѣ социалисти, която бѣше за самостоятелна борба на работническата класа и партията на широкитѣ социалисти, която допускаше едно съвмѣстно действие (общо дѣло) и съ други слоеве на народа и особено съ селячеството.
И дветѣ обаче вършеха своето рушително дѣло въ съзнанието и въ душата на българина. Следъ Освобождението българинътъ влѣзе въ свободния животъ съ едно отрицателно отношение къмъ всѣка власть и управление. Той тепърва трѣбваше да бѫде възпитанъ въ идеята за българската държава, чрезъ която българската нация започваше свой независимъ животъ. Още въ началото на своето свободно сѫществуване обаче, той биде обърканъ отъ партийно-парламентарното управление, което въ първитѣ десетилетия на нашия свободенъ животъ го накара да почувствува ненависть и отрицание къмъ собствената си държава. Наредъ съ това, дойде и марксизмътъ, който усилваше и използуваше придобития отъ робството и укрепенъ отъ партийно–парламентарнитѣ управления държавенъ нихилизъмъ. Марксизмътъ го учеше, че държавата е срѣдство за потисничество на народа отъ буржоазията, че тя е врагъ на народа и че тя трѣбва съ всички срѣдства да бѫде разрушена. Партиитѣ съ своята дейность и марксизмътъ съ своето учение не дадоха възможность на българския народъ да развие здраво държавно съзнание.
Съприкосновението на страната ни съ външния свѣтъ, новитѣ форми на политическо управление и новото стопанско развитие се използуваха отъ марксизма. Ценнитѣ форми на българския битъ се отричаха и осмиваха като отживѣлици. Православната църква и нашата вѣра въ нея, които съхраниха българския народъ презъ толкова вѣкове и изпитания, се отричаха и обругаваха. Марксизмътъ насаждаше истинско безбожничество въ страната ни. Националното чувство бѣше отричано. Да бѫдешъ националистъ значеше или да си буржоа, или слуга на буржоазията. То значеше и нѣщо по-лошо: да си човѣкъ тѫпъ, ограниченъ, реакционеръ. Чрезъ учителството марксизмътъ посегна и върху възпитанието на младежьта, която се възпитаваше въ интернационаленъ духъ. Младата интелигенция и то най-будната, бѣше социалистическа. Бѣше срамотно да изповѣдвашъ друго учение освенъ нѣкое по-крайно. Особено работничеството, срѣдъ което марксизмътъ работеше най-усилено, бѣше възпитавано изключително въ духа на отрицанието. То смѣташе държава, администрация, полиция, църква, правосѫдие и културни институти за свои врагове.
Завладѣването на работническитѣ маси отъ марксизма има тежки последици както за държавата, така и за самото работничество. Откѫсването на българското работничество отъ националната идея, срещупоставянето му като врагъ на българската държава, го отстрани напълно отъ всѣко влияние върху политиката на България въ най-важни и сѫдбоносни моменти. И то остана съвършено пасивенъ зритель на сѫдбоносни събития безъ да може да вземе дейно участие въ тѣхното развитие. Ако не бе усвоило такова отрицателно и пасивно поведение, българското работничество можеше да повлияе за правилното решаване на много сѫдбоносни исторически въпроси за българския народъ. Но марксизмътъ нанесе поражения и на интереситѣ на самото работничество. Тъй като се бѣше обявило за врагъ на държавата, то щомъ предявеше каквото и да е искане, спекулантитѣ надаваха викъ, че искането иде отъ рушители на държавата. И до днесъ нѣкои хищни работодатели, когато работникътъ направи едно справедливо искане, се опитватъ да викатъ за съдействие цѣлата държавна организация противъ това искане, защото идело отъ врагове на държавата. Ако работничеството само не бѣше взело това отрицателно и враждебно отношение къмъ държавата, неговото икономическо положение би било по-добро и то би намѣрило повече съдействие за удовлетворяване на неговитѣ справедливи искания.
Марксизмътъ, обаче, нарочно поддържаше лошото положение на работничеството и развиваше въ съзнанието му мисъльта, че българскиятъ народъ се състои отъ класи, които водятъ борба на животъ и на смърть.
Марксизмътъ съ своитѣ две политически организации на широки и тѣсни социалисти създаде у насъ изобилна преводна и мѣстна литература, която залѣ градове и села. Той създаваше клубове, срѣдища на родоотстѫпничеството и на интернационализъмъ. Той устройваше при всѣки случай публични събрания, издаваше вестници и списания. Той намѣри широко мѣсто въ Народното събрание, отъ което създаде официална и постоянна своя трибуна.
Тази марксическа подготвителна дейность е една отъ голѣмитѣ причини задето чутовната храбрость на българския народъ презъ 1912-1913 год. и 1915-1918 год. отиде напразно.
Въ края на войната, презъ есеньта на 1917 год., марксизмътъ победи въ Русия начело съ Ленинъ и Троцки. Болшевизмътъ, който е първиятъ опитъ въ новата история за създаване на едно комунистическо общество, съгласно идеитѣ на марксизма, изхождаше отъ международната солидарность на пролетариата. За да успѣелъ въ една страна, комунизмътъ трѣбвало да бѫде съпроводенъ съ революция на "пролетариата" и въ другитѣ страни. Това налагало на руския комунизъмъ да бѫде въ прѣка и постоянна връзка съ работническитѣ партии на всички останали странни и затова Москва създаде комунистическия интернационалъ–Коминтерна. За да разпали комунистически революции и въ другитѣ страни, Коминтернътъ създаде мощенъ апаратъ за пропаганда, снабденъ съ изобилни срѣдства. Тази пропаганда намѣри въ България почва, която отъ 25 години бѣше вече планомѣрно подготвяна.
Отчаянието на хората отъ политическитѣ поражения, пълното разочарование отъ държавното рѫководство, общото обедняване, обезценяването на паритѣ и развихреното спекулантство, улесняваха болшевишката пропаганда. Тя използува и мирнитѣ договори и втълпи на наивници да мислятъ, че общата революция ще освободи поробенитѣ отъ тѣзи договори. Болшевизмътъ проникна и въ наши емигрантски срѣди, като насаждаше предателство и измѣна.
Следъ войнитѣ комунизмътъ завладѣ града и проникна широко въ селата. Когато трѣбваше да бѫдемъ единни и национално сплотени, на мнозина бѣше безразлично какво става съ България. България стигна до тамъ, че комунистическата партия вземаше при законодателни избори до 300 000 гласа, а социалдемократическата партия вземаше до 80 000 гласа или общо марксизмътъ вземаше около 400 000 гласа. Марксизмътъ бѣше спечелилъ близо една трета отъ българския народъ.
Така нареченитѣ буржоазни партии се бѣха сплули отъ собственитѣ си грѣхове, а властвуващата дружбащина на Стамболийски рушеше държавата чрезъ корупция и простащина и подготвяше условията за настѫплението на марксизма. Той не победи въ България само за това, че крайно високитѣ цени на земледѣлскитѣ произведения въ чужбина даваха обилни срѣдства на селото, което случайно бѣше станало сито и защото стопанството даваше на държавата повече, отколкото дружбащината успѣваше да ограбва и излапва.
Отъ 1918 до 1923 год. не бѣше възможна никаква обществена проява за възраждане на националното чувство. Не се празднуваха националнитѣ ни праздници, духовници проповѣдваха безбожие, а лица, излѣзли отъ армията, рушеха държавата. Руската пропаганда снабдяваше обилно съ срѣдства комунистическата партия. Тя командуваше въ България революционнитѣ опити. Въ книгитѣ на Троцки, публикувани следъ бѣгството му отъ Русия, се описва цинично какъ вѫтрешнитѣ противоречия на руската комунистическа партия и сътресенията въ самата Русия, сѫ намѣрили своя заповѣденъ отдушникъ чрезъ опити за запалване на комунистически революции въ чужбина: презъ 1922/1923 год. въ Германия и въ България, а презъ 1925/1926 год. въ България и въ Китай.
Тѣзи опити останаха безуспѣшни, но България на два пѫти стана жертва на заповѣдитѣ отъ Москва. Дадохме излишни и скѫпи жертви за чужди интереси, а здравиятъ националенъ усѣтъ на българина едва успѣ да задържи независимостьта на държавата.
***
Презъ октомврий 1917 година въ Русия биде прогласено работническото селско-съветско управление начело съ Ленинъ и Троцки. Тѣ взеха властьта съ обещанието, че ще дадатъ на руския народъ миръ, хлѣбъ и свобода. Тѣ сключиха миръ съ Централнитѣ сили, обаче миръ не дадоха, защото започнаха гражданска братоубийствена война, въ която паднаха милиони синове на Русия. Въ страната тѣ провъзгласиха диктатурата на пролетарията, но тази диктатура съвсемъ не бѣше онова, което Марксъ и Енгелсъ си фантазираха. За тѣхъ диктатурата на пролетарията бѣше преходна стѫпка, когато пролетариятътъ добиелъ числено превъзходство и трѣбва да се ликвидира съ остатъцитѣ на буржоазния строй. За Ленинъ и Троцки диктатурата на пролетарията бѣше физическо насилие на едно незначително малцинство върху целия народъ, което се изразява въ полицейски тероръ, шпионажъ, разследвания, заточения и разстрелвания. Провъзгласениятъ комунизъмъ въ страната се създаваше чрезъ национализация на земята, на индустрията и на търговията и чрезъ създаване на държавни предприятия. А това е всѫщность държавенъ капитализъмъ, който нѣма нищо общи съ проповѣдвания комунизъмъ: общность на срѣдствата за производство и общо разпредѣление на произведенията. Държавнитѣ предприятия на Русия произвеждатъ и стопанисватъ много по-зле отъ частния стопанинъ. При разпредѣлението на благата, кѫдето комунизмътъ трѣбваше да се прояви на дѣло, той показа истинския си образъ. Дълго проповѣдваната и вече извършена начална рушителна фаза намали до крайность благата. Опитътъ за тѣхното разпредѣляне бѣше ненавремененъ, защото се произвеждаше и малко, и лошо. Но което е още по-характерно, разпредѣлянето бѣше несправедливо, защото се вършеше отъ лошо организирани и оставени безъ контролъ егоистични бюрократи. Мърсотиитѣ на хиляди ягодовци излѣзоха на яве много по-късно. Въ обширната руска земя се занизаха гладни години. Презъ 1920 год. гладуваха въ Южна Русия надъ 30 милиона души. А презъ 1922/1923 година Ленинъ се принуди да отстѫпи отъ своята програма като позволи на селянитѣ да произвеждатъ свободно и да се ползуватъ отъ резултатитѣ на своя трудъ. Въведе се новата икономическа политика –НЕП. При нея селячеството почна да се съвзема, да произвежда и да спестява часть отъ произведенията на своя трудъ. Създаде се по-заможниятъ селянинъ–кулакътъ. Но скоро последва обратенъ натискъ и изтребление на кулачеството.
Следъ смъртьта на Ленинъ презъ 1924 год. властьта биде взета отъ Сталинъ, който водеше страната къмъ създаване на единъ изключителенъ държавенъ капитализъмъ. Отъ 1926/27 год. започна провеждането на петгодишния планъ, който имаше за задача да създаде тежката индустрия на Русия. Този планъ причини на Русия изключително напрежение и крайно изтощение. Създадоха се голѣми индустриални предприятия съ цената на робски трудъ. Намѣсто да осѫществи комунистическия идеалъ, сталинизмътъ превърна руския работникъ на технически робъ (стахановщината), комуто се взематъ всички физически и духовни сили и който се командува отъ новосъздадената бюрократическа класа, взела господството всрѣдъ комунистическата партия.
Наредъ съ индустриализирането на страната се започна колективизирането на селячеството въ колхози и совхози, но и то даде отрицателни резултати. Рускиятъ селянинъ не произвежда при тѣзи форми. Докато преди войната Русия хранеше съ хлѣбъ голѣма часть отъ Европа, днесъ тя не произвежда достатъчно за себе си и трѣбва да внася жито.
Съ преминаването си къмъ държавенъ капитализъмъ, подъ господството на бюрокрацията, болшевишка Русия направи пъленъ обратъ въ всички прояви на обществения животъ. Червената армия не се отличава днесъ по нищо отъ армията на коя да е буржоазна държава. Възстанови се частично правото на собственость. Проповѣдваното въ начало отъ болшевизма свободно полово съжителство, безъ семейни задължения и съ изоставяне на децата, за които споредъ комуниститѣ трѣбваше да се грижи колективитета, днесъ не сѫществува. Спазватъ се старитѣ семейни форми, но развратътъ остави тежки последици. Следъ всички преследвания и въпрѣки антирелигиозната пропаганда, Църквата и днесъ е това, което е била въ миналото. Възстанови се старата образователна система. На почить сѫ старитѣ писатели, класицитѣ. Въ Съветска Русия днесъ сѫществува национализъмъ и шовинизъмъ, както въ малко други страни. Това е отъ сѫществено значение за отношенията на Съветска Русия къмъ останалитѣ държави. Докато отначало комуниститѣ отричаха съ презрение играта на европейската дипломация, а Обществото на народитѣ наричаха Общество на разбойницитѣ, сега комунистическа Русия играе буржоазната дипломатическа игра. Тя е ревностенъ членъ на обществото на народитѣ и единъ отъ най-пламеннитѣ защитници на насилническитѣ мирни договори. Нѣщо повече, тя сключи военни договори съ буржоазни страни. Следъ тѣзи промени Сталинъ не може да поддържа вече открито идеята за мирова революция и за международна солидарность на пролетариата. Ето защо, на мѣстото на стария лозунгъ за обща комунистическа революция въ всички страни, се изтъква сега директивата на Георги Димитровъ: комунистическитѣ партии въ отдѣлнитѣ страни да образуватъ съ лѣвитѣ демократични течения общи фронтове противъ фашизма. Това е една хитрость на Коминтерна и може би последната му хитрость. Коминтернътъ смѣта, че образуванитѣ народни фронтове ще разядатъ отдѣлнитѣ страни, ще намалятъ тѣхната съпротивителна сила и по този начинъ ще направятъ възможно вземането на властьта отъ комуниститѣ. Сѫщевременно обаче, идеята за народнитѣ фронтове е и свидетелство за собствената немощь на комунистическата идея и на комунистическия интернационалъ. Тази идея даде сега резултатъ въ Испания, кѫдето братоубийствената война още не е свършена, но сигурно е, че испанскиятъ народъ ще намѣри сили да отблъсне налагащата се отвънъ диктатура на комуниститѣ. Тази идея намѣри почва въ Франция и отчасть въ Белгия, кѫдето предстоятъ тежки социални борби.
Това развитие на Съветска Русия подъ Сталинъ срещна отпоръ отъ правовѣрнитѣ руски марксисти, начело съ Троцки, който нарече Сталинъ "предатель на революцията". Тази опозиция се изтребва жестоко отъ Сталинъ, но тя все пакъ е права, защото днесъ въ Русия нѣма комунизъмъ. Но и тя грѣши като мисли, че това се дължи на Сталинъ. Промѣната въ Съветска Русия се дължи на обществената необходимость и на историческото чувство за самосъхранение на руския народъ, което е по-силно и отъ най-силния тероръ.
***
Когато европейската война започна, марксиститѣ ликуваха по силата на тѣхната максима: "колкото по-зле, толкова по-добре". Тѣ очакваха, че войната ще разпали класовата борба и ще доведе диктатурата на една класа. Войната наистина даде пѫть на марксизма, който достигна своя разцвѣтъ и дори възможность да управлява повечето европейски държави. И тъкмо това разкри истинския му образъ. Старото капиталистическо потосмукачество бѣше и безъ това осѫдено на смърть. Задружната борба на фронта бѣше сближила мѫжетѣ отъ всички обществени срѣди. Огъньтъ на войната роди другарството и разпали жаждата за социална правда всрѣдъ нацията. Бойцитѣ отъ фронта се бѣха клели предъ смъртьта да смажатъ хидрата на спекулата и на социалното мародерство. Но докато тѣ бѣха още на фронта, водачитѣ на марксизма, които бѣха дезертьори, взеха преднина въ тила и съ измама и заблуда увлѣкоха следъ себе си маси отъ лековѣрни идеалисти. Но следвоенното развитие опровѣрга и вече срива марксизма. Водачитѣ му излѣзоха буржоазни марксисти, а марксическитѣ тълпи отъ странитѣ "победителки" не се показаха солидарни съ работницитѣ отъ странитѣ, които бѣха загубили войната. Тѣ съ удоволствие отнемаха хлѣба дори на децата имъ, а марксически водачи подписваха и прилагаха отъ висотата на топли държавнически мѣста чудовищни мирни договори.
Марксизмътъ е сринатъ идейно. Но той е все още опасенъ.
Социалдемократизмътъ, загнѣзденъ въ капиталистически предприятия, печели пари и руши душитѣ съ интернационализъмъ чрезъ кротки нагледъ, но много отровни срѣдства.
Комунизмътъ е въ Русия единъ, а въ чуждбина другъ. Въ Русия той се превръща на империализъмъ, а въ чужбина подготвя отвѫтре чрезъ заблуда нациитѣ къмъ зависимость. Като изпуща маситѣ въ чуждбина, той рови тамъ съ професионализирани подриватели. За насъ той е още много опасенъ. Защото повреденитѣ отъ него души и съзнания на толкова хора представятъ ронлива основа за национално строителство и защото подмолнитѣ му агенти миниратъ държавата и тровятъ мълкомъ значителна часть отъ младежьта. Само пламенна любовь и спасително ратуване на истински българи могатъ да очистятъ българщината отъ тази поразия.
Нека разберемъ, че работникъ е всѣки, който се труди и работи за материалното и духовното благосъстояние на нацията и че негови врагове сѫ спекулантътъ, марксистътъ, демагогътъ и бездѣлникътъ. Нека съзнаемъ, че национализмътъ предполага стремежъ къмъ социална правда, защото тя осигурява физическата, умствената и моралната сила на нацията.
И сега, когато погребваме марксическата идеология, нека прогонимъ безмилостно платенитѣ марксически агенти, а съ идейна свѣтлина и съ строителски дѣла спечелимъ наново душитѣ на подведенитѣ или измѫчени тѣхни последователи.
***
Равносмѣтката на марксизма е вече готова.
Развитието на Съветска Русия и развитието на европейскитѣ държави показватъ нагледно вѫтрешната трагедия на марксизма, който пада вече по низходящата страна на своята история.
И сега възниква въпросътъ какъвъ е резултатътъ отъ двадесетгодишнитѣ страдания на руския народъ и на толкова загинали и пострадали наивници по света? Защо трѣбваше да се тръгне отъ идеята за класовата борба и отъ еврейския интернационализъмъ? Трѣбваше ли да се мине презъ океанъ отъ страдания, та да се стигне чакъ тогава до живителното начало на истинския национализъмъ, до идеята за социална правда всрѣдъ обединената и мощна нация? Разбира се, че не трѣбваше!
Но трѣбва да схванемъ най-после, че марксизмътъ дойде като заслужено наказание отъ Бога, задето благоразумнитѣ и сититѣ оставиха алчнитѣ да смучатъ потьта на толкова много добри и здрави духомъ, но материално злепоставени дъщери и синове на нацията.
Тази е първата поука отъ равносмѣтката на марксизма.
Развитието на Съветска Русия и развитието на европейскитѣ държави показватъ нагледно вѫтрешната трагедия на марксизма, който пада вече по низходящата страна на своята история.
И сега възниква въпросътъ какъвъ е резултатътъ отъ двадесетгодишнитѣ страдания на руския народъ и на толкова загинали и пострадали наивници по света? Защо трѣбваше да се тръгне отъ идеята за класовата борба и отъ еврейския интернационализъмъ? Трѣбваше ли да се мине презъ океанъ отъ страдания, та да се стигне чакъ тогава до живителното начало на истинския национализъмъ, до идеята за социална правда всрѣдъ обединената и мощна нация? Разбира се, че не трѣбваше!
Но трѣбва да схванемъ най-после, че марксизмътъ дойде като заслужено наказание отъ Бога, задето благоразумнитѣ и сититѣ оставиха алчнитѣ да смучатъ потьта на толкова много добри и здрави духомъ, но материално злепоставени дъщери и синове на нацията.
Тази е първата поука отъ равносмѣтката на марксизма.
Вечниятъ и божественъ стремежъ на човѣка къмъ социална правда може да се осѫществява трайно само всрѣдъ нацията, която възраства отъ тази правда и въ своя стройна държава дарява на останалото човѣчество цвѣта на своитѣ дарби.
Тази е втората поука отъ равносмѣтката на марксизма.
Нѣма по-жаденъ за социална правда народъ отъ българския. Нѣма народъ, който е далъ повече жертви за обединението си, отколкото е далъ българскиятъ. Това сѫ двата основни стремежи на българската нация и това трѣбва да бѫдатъ дветѣ главни цѣли на нашия животъ. Идеализъмъ, жертвоготовность и дисциплина ще осѫществятъ двата основни стремежи на българската нация и ще изградятъ една мощна и справедлива българска държава.
Тази е втората поука отъ равносмѣтката на марксизма.
Нѣма по-жаденъ за социална правда народъ отъ българския. Нѣма народъ, който е далъ повече жертви за обединението си, отколкото е далъ българскиятъ. Това сѫ двата основни стремежи на българската нация и това трѣбва да бѫдатъ дветѣ главни цѣли на нашия животъ. Идеализъмъ, жертвоготовность и дисциплина ще осѫществятъ двата основни стремежи на българската нация и ще изградятъ една мощна и справедлива българска държава.
Няма коментари:
Публикуване на коментар