3. Обяснение
Резултатитѣ и заключенията на расовата диагноза на днешнитѣ българи, които току що бидоха изложени, сѫ ясни и недвусмислени като всѣка доказана истина. Но за обикновения българинъ, който е училъ българска история само отъ досегашнитѣ ни учебници, тѣ изглеждатъ на пръвъ погледъ странни. Той е училъ въ тѣзи учебници, че Аспаруховата "орда" отъ около 50 000 души минала Дунава, заварила по нашитѣ мѣста население отъ "кротки" славяни, покорила ги и ги организирала държавно, но се стопила всрѣдъ тѣхъ и предала само името "българи". Странно е, че докато нашитѣ учени историци доказаха толкова много истини, тази наивна представа за нашия произходъ продължава все още да се втълпява на българскитѣ деца отъ учебникаритѣ.
Тукъ не е мѣсто за подробни исторически изложения, но все пакъ е необходимо да се изтъкнатъ и припомнятъ въ общи черти нѣколко точни исторически факти, които обясняватъ резултата на расовата диагноза и даватъ основа за нѣкои по-нататъшни тълкувания.
Първото появяване на славяни въ отсамдунавскитѣ земи става въ края на V вѣкъ, което се знае положително отъ Комесъ Марцелинусъ и отъ други източници. Тъкмо по сѫщото време започватъ нападенията и на прабългаритѣ по тѣзи мѣста. Успоредно, поредно и самостойно, нападатъ отсамдунавскитѣ мѣста, както прабългаритѣ, тъй и славянитѣ. Тъй че прабългаритѣ не сѫ намѣрили тука гѫсто заседнало вече славянско население и не сѫ се отзовали внезапно всрѣдъ него, като малко стадо кози всрѣдъ голѣмо стадо овце, които се гледатъ и чудятъ едни на други, а сѫ нападали и сѫ се заселвали едновременно съ тѣхъ. При това, славянитѣ не сѫ били овчедушенъ и кротъкъ народъ и не сѫ се развличали чрезъ свирене на върбови свирки, а съ били войнствени и сѫ известни съ това, че били главно пехотинци както въ своята войска, тъй и въ нѣкои чужди войски.
Славянитѣ идели откъмъ блатиститѣ мѣста около река Припетъ и изобщо откъмъ днешна Полша, която е тѣхна прародина, отъ кѫдето сѫ се разселили на западъ, на изтокъ и на югъ. А прабългаритѣ идели отъ срѣднодунавскитѣ мѣста на днешна Унгария, на изтокъ отъ Влахия, отъ Южна Русия и откъмъ задъ Каспийското море, т.е. отъ цѣлата обширна область, която се обхващала отъ могѫщата хунска държава на Атила, която презъ V вѣкъ имала за свой западенъ центъръ земитѣ на днешна Унгария.
При това трѣбва да се има предвидъ, че количеството на славянитѣ изобщо по онова време е било много по-малко отъ количеството на хунско-туранскитѣ племена на Атиловата необятна държава, чието разпадане подтиквало прабългаритѣ да нападатъ и заселватъ отсамдунавскитѣ мѣста.
Освенъ това трѣбва да се изтъкне, че отъ Прокопий и отъ Стратегиконъ – съчинение по военно дѣло отъ края на VI вѣкъ, се знае, че културното равнище на славянитѣ било твърде ниско. Тѣ живѣели пръснато, на колиби, безъ събрани по-голѣми селища, но били войнствени и главно пехотинци. Прабългаритѣ, обаче, както се вижда отъ началното строителство на Аспарухъ въ Плиска и другаде, имали много по-висока култура, която носели отъ далечната си прародина на изтокъ и отъ съприкосновението си съ срѣдноазиатски културни народи като перси, араби и други. Прабългаритѣ имали съвършена държава и военна организация, строели голѣми събрани селища съ развити укрепления, били крайно войнствени конници и имали особено съзнание за колективна дейность. Защото такава е била изобщо културата на хунската Атилова държава, чийто еднакви по кръвь хунски народи като тръгнали отъ Далечния изтокъ, успѣли да покорятъ половина Западна Европа и да направятъ победоносни походи изъ днешна Франция и до вратитѣ на Римъ.
Нѣма прѣки сведения за броя на прабългаритѣ, които Аспарухъ довелъ отсамъ Дунавъ. Отъ предположението, че тѣ заседнали първоначално въ днешна Южна Бесарабия, въ пространството между Дунава и тъй наречения южнобългарски пограниченъ окопъ отъ р. Прутъ до езерото Кундукъ, както и Отъ предположението, че следъ като минали Дунава се настанили въ северна Добруджа, кѫдето създали, югоизточно отъ Мачин, Николицелския укрепенъ лагеръ, сѫ правени изчисления за броя на тѣзи прабългари. Тѣзи изчисления иматъ топографска основа и се градятъ на обстоятелствата, че Николицелскиятъ укрепенъ лагеръ обхваща 48,3 кв. километра пространство и че прабългаритѣ, които Аспарухъ довелъ сѫ могли да се побератъ тамъ заедно съ добитъка си. Отъ изчисленията, че тѣ били около 50 000 души, а напоследъкъ ученитѣ допускатъ, че броятъ имъ билъ по-голѣмъ. Сигурно е това, че Аспарухъ не е довелъ нѣкаква орда, а е довелъ часть отъ единъ народъ.
Обстоятелството, че 50 или 100 хиляди души не сѫ достатъчни да образуватъ могѫщото първо българско царство и да воюватъ толкова успѣшно съ голѣмата и силна Византия е явно и все пакъ учебникаритѣ ни пишатъ тъй, че оставятъ впечатлението като че ли българскиятъ народъ произлиза отъ смѣсването само на аспаруховитѣ българи съ заседнали славяни. Всѫщность това впечатление е споредъ положителни сведения явно невѣрно, но то произлиза отъ това, че даннитѣ за тогавашната ни история оставатъ затворени въ строго научни трудове и не сѫ били досега популяризирани.
Прабългарскиятъ расовъ елементъ, който взелъ участие въ създаването на българския народъ, не е влѣзълъ въ него само чрезъ аспаруховитѣ българи.
Преди всичко трѣбва да се знае, че смѣсването между славяни и прабългари е започнало сигурно рано преди преселването както на еднитѣ, така и на другитѣ въ отсамдунавскитѣ земи. То започнало още когато тѣ живѣели на северъ отъ Дунава и то въ периода отъ срѣдата на V до първитѣ десетилетия на VII вѣкъ.
В отвѫддунавскитѣ земи, днешна Бесарабия, Молдова, Влашко, Трансилвания и срѣднодунавската равнина на днешно Маджарско, е живѣло многобройно прабългарско население още отъ времето на Атиловата държава, къмъ чиято народностна маса принадлежали прабългаритѣ. По-късно, къмъ срѣдата на VI вѣкъ движението на аваритѣ, които били расово сродни на прабългаритѣ, завлѣкло нови прабългарски маси въ днешнитѣ маджарски земи. Въ края на VI вѣкъ аваритѣ създали могѫща държава, чийто центъръ е билъ въ земитѣ на днешна Унгария. Аварскиятъ хаганъ е ималъ за поданици многобройни прабългари. Византийскиятъ историкъ Теофилактъ Симоката, като описва събитията отъ края на VI вѣкъ, разказва често за прабългари, които като войници на аварския хаганъ действували въ Балканскитѣ земи. Еднажъ напр. той съобщава за единъ отрядъ отъ 1000 прабългарски конници, които свободно бродятъ изъ днешна северозападна България, а другъ пѫть описва 10 хилядна конница отъ прабългари, която била изпратена отъ аварския ханъ презъ днешно Сръбско и Босна, къмъ брѣговетѣ на Далмация.
Аваритѣ се настанили въ земитѣ на днешно Маджарско къмъ 568 год., но силата на държавата имъ трае до 630 год. Презъ този периодъ аваритѣ водятъ непрестанно война съ Византия и както се знае отъ Теофанъ, Малала и Пасхалната хроника, въ тѣхнитѣ армии участвали маси отъ прабългари, които кръстосвали днешнитѣ български земи. Въ войскитѣ на аваритѣ участвали обикновено и голѣмъ брой славяни и то като пехотинци.
Много важенъ е фактътъ, че когато презъ втората четвърть на VII вѣкъ аварската държава започнала бързо да се разпада, прабългаритѣ, които били до тогава всрѣдъ тази държава, останали на мѣстото си въ срѣднодунавскитѣ земи, т.е. въ днешно Унгарско и тамъ дочакали началото на IX вѣкъ, когато Крумъ превзема тѣзи земи и ги включва въ предѣлитѣ на своето царство. Известниятъ историкъ Runciman въ историята си на първото българско царство изказва мнението, че Крумъ произлиза отъ тѣзи подчинени на аваритѣ прабългари, че той извелъ победоносно възстание срещу аваритѣ и тъй станалъ обединитель на българскитѣ земи на северъ и на югъ отъ Дунава.
Многозначителенъ е фактътъ, че още преди аваритѣ, т.е. въ последнитѣ десетилетия на V и презъ първата половина на VI вѣкъ, въ отвѫддунавскитѣ земи живѣели размѣсено прабългари и славяни. Римскиятъ авторъ Comes Marcellinus отъ края на V вѣкъ разказва за нападенията, които тѣ вършили дружно или поредно въ отсамдунавскитѣ византийски провинции, т.е. въ сегашна северна България. Най-голѣмото отъ тѣзи нападения е било извършено въ 558 год., значи цѣли 121 години преди образуването на Първото българско царство. Византийскиятъ историкъ Прокопий, съвременникъ на това събитие, го описва и съобщава, че грамадна маса прабългари и славяни, подъ общото командуване на прабългарския ханъ Заберганъ, нахлула презъ Дунава и се пръснала изъ Тракия и докато една часть отъ нея стигнала до Дарданелитѣ, друга часть спрѣла предъ самитѣ стени на Цариградъ. Това става значи цѣли 121 години преди образуването на първото българско царство.
Ето защо бързото народностно спояване на Аспаруховитѣ прабългари и славянитѣ трѣбва да се обясни съ това, че тѣзи съвсемъ различни въ расово отношение народи сѫ живѣели и вѣкове преди това заедно, познавали сѫ се, привикнали сѫ единъ съ другъ и сѫ си влияели въ културно отношение. Запазенъ е единъ Именникъ на прабългарскитѣ ханове, въ който сѫ споменати и такива, които владѣели надъ прабългаритѣ още преди Аспаруха. Двама отъ тѣзи ранни прабългарски владѣтели носятъ славянскитѣ имена Гостунъ и Безмѣръ. Още тогава значи, макаръ че славянитѣ били подчинени на прабългаритѣ въ военно-политическо отношение, имало вече и по-близки връзки между тѣхъ, които сѫ се изразявали сигурно и въ сродявания.
Мнозина сѫ склонни да мислятъ, че и сега въ наше време може да се дири прабългарски съставъ само у старото българско население въ североизточна България, защото аспаруховитѣ българи се били тамъ заселили. И това предположение е изоснова невѣрно.
По времето, когато Аспарухъ се явява съ своитѣ прабългари въ днешна източна България, друга една маса отъ прабългари подъ водачеството на нѣкой си Куберъ се явява и навлиза въ Македония и се настанява въ областьта между Прилепъ и Битоля, т.е. въ тъй нареченото по онова време Керамисисийко поле. Нѣкои учени, като Милевъ и Златарски, смѣтатъ този Куберъ за четвъртия син на Кубрата. Известието за Куберовото преселение е запазено въ известния по своята ценность агиографски изворъ, нареченъ "Чудесата на Св. Димитрия". Това известие е писано отъ авторъ, много близъкъ по време на това събитие. Въ него се разказва, че Куберъ билъ по-рано подчиненъ на аваритѣ, но се вдигналъ срещу тѣхъ, победилъ ги въ една битка и извелъ народа си отъ аварскитѣ земи. Като се настанилъ въ Македония, Куберъ намислилъ да завладѣе и самия Солунъ и само единъ непредвиденъ случай му попречилъ да довърши предприятието си. Сигурно е, че Куберовата маса прабългари е останала въ западна Македония, кѫдето заживѣла съ тамошнитѣ славяни, които още не били подчинени на Византия.
По-късно, когато българската държава по времето на Пресиама и Бориса включва вече въ територията си и македонскитѣ земи, притокътъ на прабългари се увеличилъ въ Македония. Тѣ се преселвали отъ североизточнитѣ български провинции. Мнозина отъ тѣзи прабългари отивали въ Македония като сановници и служители на държавата. Дори и по времето на Симеона въ южна Македония се срещатъ прабългарски имена, като напр. Теодоръ оглу тарканъ, Комитъ Дръстъръ и др., чиито носители били и по кръвь прабългари.
Когато презъ 967 год. византийцитѣ превзематъ Преславското българско царство, всичко, което не е могло да сѫ примири съ тамошното иго на чужденцитѣ, е търсило убежище на западъ, въ онези земи, отъ които Самуилъ създаде Охридското царство. Тукъ сѫ се отлѣли преди всичко буйнитѣ прабългарски елементи, особено изъ срѣдата на болярството. Затова между самуиловитѣ войводи като най-видни борци за българската независимость се явяватъ лица съ прабългарски имена. Между тѣхъ сѫ знаменитиятъ Кракра, Елемагъ, Ивацъ и др., които последни слагатъ орѫжие презъ XI в. и разбира се, не приживе, а въ смъртьта.
Изложенитѣ до тука исторически факти сѫ достатъчни за изтъкването на онази наивна представа за образуването на българската нация, която биде спомената отначало. Нѣма точни сведения за количественото съотношение на прабългари и славяни, които сѫ се събрали наедно въ миналото, но нѣма съмнение, че прабългаритѣ сѫ били много, че сѫ се настанявали едновременно съ славянитѣ и че сѫ намѣрили Балканскитѣ земи крайно обезлюдени отъ множеството жестоки войни и опустошителни нашествия.
Войнитѣ на Бориса, Симеона, Самуила и на други български царе, водени по всички споменати мѣста, не сѫ предприемани отъ авантюризъмъ, а сѫ имали за цель обединението на голѣмото общобългарско единство.
Този бѣгълъ исторически погледъ бѣше необходимъ за по-лесното отговаряне на нѣкои въпроси, които възникватъ отъ описаната вече расова диагноза на днешнитѣ българи.
Тя показва преди всичко, че българитѣ отъ нашитѣ днешни свободни и несвободни земи отъ расово гледище сѫ напълно еднакви и удивително изравнени въ сравнение съ всички днешни голѣми нации. Тя показва освенъ това, че въ днешния съставъ на българската нация преобладава решително и явно прабългарскиятъ расовъ елементъ, което личи и въ разликата между изразния хабитусъ на българитѣ и на славянитѣ изобщо. Обстоятелството, че докато измѣренията на черепа и лицето, пигмента на коситѣ, съотношението на кръвнитѣ групи и изразниятъ хабитусъ, т.е. главниятъ расовъ обликъ, е изравненъ решително въ посока на прабългарския расовъ типъ, а само пигментацията на очитѣ и може би ширината на таза показватъ въпрѣки изравненостьта, една подчинена проява на славянския елементъ, се обяснява много просто отъ страна на всѣки запознатъ съ основитѣ на генетиката човѣкъ. Въпросното обстоятелство се обяснява отчасть съ автономностьта на наследственитѣ белези и отчасть съ доминантностьта на нѣкои алелни наследствени белези.
Освенъ това, когато се тълкуватъ народностни расови процеси, като напр. този за създаването на българската нация, трѣбва да се иматъ предвидъ нѣкои елементарни факти изъ биологията и расовата хигиена.
Нека нѣкои и отъ тѣзи факти бѫдатъ изтъкнати, макаръ пакъ така съвсемъ накратко, защото подготвятъ човѣка да мисли правилно и защото допринасятъ за изграждането на цѣлостенъ свѣтогледъ.
Пълното непознаване на биологията отъ страна на историци, стопановеди и социолози, както и на почти цѣлата интелигенция, съ изключение на нѣкои специалисти, е причинило вече много криво тълкуване на исторически факти и още причинява създаването на фалшиви представи и прилагането на заблудителни мѣрки.
Фактътъ, че всички по-голѣми нации не сѫ съвсемъ чисти отъ расово гледище се тълкува много често съвсемъ фалшиво. Нека си послужимъ съ единъ отъ примѣритѣ на прочутия генетикъ Baur. Ако кръстосаме две чисти раси зайци, които се отличаватъ само по единъ белегъ, а именно кѫсокосмести бѣли домашни зайци съ дългокосмести черни зайци, ще се получи следното. Първото поколение ще бѫде черно кѫсокосместо. Но съешаването между това първо поколение ще даде внуково поколение, което ще се състои отъ 9/16 черни кѫсокосмести, 3/16 бѣли кѫсокосмести, 3/16 черни дългокосмести и 1/16 бѣли дългокосмести зайци. Ако оставимъ това внуково поколение да се запложда и размножава помежду си, ще се раждатъ бѣли зайци отъ черни, черни отъ бѣли, кѫсокосмести отъ дългокосмести и обратно, но количественото съотношение на отдѣлнитѣ категории ще остане все 9: 3: 3: 1.
За този, обаче, който предпочита единия типъ, съвсемъ не е безразлично дали той се среща на 16 пѫти само 1 пѫть или 9 пѫти.
Ако кръстосаме две раси, които се различаватъ по три белега, ще се получатъ 8 разни типа и то въ съотношение 27: 9: 9: 9: 3: 3: 3: 1.
Ако сѫ се кръстосали две човѣшки раси съ 10 различни белега ще се получи внуково поколение съ 200=10.20 различни типа и то пакъ въ точно количествено съотношение, при което едни типове ще преобладаватъ, а нѣкои типове ще бѫдатъ рѣдкость.
Това съотношение би останало непромѣнено, ако нѣмаше подборъ. Но тъй като нѣкои човѣшки типове съчетаватъ по-благоприятни комбинации отъ качества, добиватъ социална и размножителна преднина и количественото съотношение се промѣня. Вследствие на такава количествена преднина на по-ценнитѣ типове хора, сѫ се развивaли високи култури съ ценни постижения. Но въ миналото се е случвало това, че промѣненитѣ отъ собствената култура условия, подтикватъ по-ценния и преобладаващъ дотогава типъ хора да се размножаватъ по-бавно, вследствие на което следъ време малоценнитѣ типове хора добиватъ количествено надмощие и като не могатъ не само да надстройватъ културата, но и да я запазятъ, тѣ я изпущатъ да упадне и така заедно съ културата пропада и загива самиятъ народъ, като изгубва независимостьта си, та дори и езика си.
Но както въ срѣдновѣковието сѫ гледали съ фатализъмъ на заразнитѣ болести като на непромѣними явления, а сега ги лѣкуваме и дори напълно отстраняваме, тъй и тѣзи расови упадъчни промѣни могатъ вече съ срѣдствата на расовата хигиена да бѫдатъ отстранявани.
Две нации могатъ да произлизатъ отъ смѣсването на два еднакви расови елементи, но количественото преобладаване на единия или на другия елементъ може да направи съвсемъ различни дветѣ нации. При това, както въ металнитѣ сплави количеството на единъ примесъ може да направи една сплавь по-добра отъ друга сплавь, така и въ нациитѣ може да има една комбинация, която да е по-добра отколкото друга комбинация.
При това трѣбва да се има предвидъ, че отдѣлнитѣ белези се унаследяватъ автономно и често се случва така, че единъ мелезъ взема напр. нѣкои белези на едната раса, а другъ белегъ отъ другата раса. Но тъй като морфологическитѣ белези сѫ въ корелация и съ другитѣ качества, то расовата изравненость на една нация е много важенъ и цененъ белегъ.
Значението на расовия обликъ на една нация за нейната култура и жизненость е почти очевидно. Ако напр. българскитѣ жени се откажеха да раждатъ и държавата ни започнеше да купува и раздава готови бебета, напр. отъ Афганистанъ, то тѣзи бебета, като пораснатъ, ще говорятъ български, ще се чувстватъ българи, ще се приобщятъ къмъ нашата култура, но следъ нѣколко поколения само, изъ нашата територия, на нашъ езикъ и подъ наше име, ще има съвсемъ друга култура. Този примѣръ е много красноречивъ.
При тълкуването на исторически факти не сѫ вземани до сега предвидъ дори най-основни истини.
Ако на една територия се заселятъ въ равни количества 50% на 50% две разни народности, които раждатъ еднакво много деца, но ако у едната народность брачната възрасть е 25 години, а у другата е 33 години, то следъ 100 години едната ще съставя 33% отъ населението, а другата 76%, а следъ 300 години едната ще съставя 89%, а другата само 11%.
Ако тѣзи две народности имаха еднаква брачна възрасть, но едната раждаше срѣдно по 4 деца на семейство, а другата по 3, то следъ 100 години, едната ще съставя
72%, а другата 28% отъ населението, а следъ 300 години едната ще съставя вече 93%, а другата само 7%.
Ако,обаче, и дветѣ разлики съвпаднеха въ една посока, т.е. едната народность да ражда срѣдно по 4 деца на семейство и да има брачна възрасть 25 години, а другата народность да ражда по 3 деца и да има брачна възрасть 33 години, то едната народность ще съставя само следъ 100 години вече 82%, а следъ 300 години 99% отъ населението.
Ето защо отъ факта напр., че еди-коя си нация се образувала преди 1500 години, отъ две различни расови единици, не може да се извади заключението, че и до сега смѣста е такава, каквато е била тогава. Въ този случай следва да се направи расова диагноза на сегашния съставъ на нацията, който представя действителностьта и тогава ако сѫ нуждни обяснения на тази действителность, да се подирятъ биологическитѣ и културно-историческитѣ причини.
Точно такъвъ е случаятъ съ образуването на българската нация и съ явно невѣрнитѣ тълкувания, които се срещатъ изъ нашата историческа литература.
Два основни процеса обуславятъ общата жизнеспособность и расовия обликъ на всѣки народъ. Единиятъ е биологическиятъ подборъ, а другиятъ е социалниятъ подборъ.
Докато единъ народъ живѣе при първобитни, т.е. естествени условия, отдѣлнитѣ индивиди всрѣдъ него биватъ подложени на голѣми физически, душевни и умствени изпитания, като напр. отъ труднитѣ условия за ловъ и прехрана, отъ изнурителни походи и войни, отъ заразни болести, отъ разнитѣ други напрежения и опасности. Всрѣдъ такива условия малоценнитѣ индивиди въ физическо и душевно отношение измиратъ и пропадатъ, а най-жизнеспособнитѣ индивиди оставатъ и се размножаватъ. При такива условия сѫществува положителенъ подборъ. Щомъ едно население остане всрѣдъ условия, които не го подлагатъ на интензивенъ подборъ и жизнеспособнитѣ индивиди започнатъ да се размножаватъ по-слабо, отколкото малоценнитѣ елементи, тогава настѫпва обратенъ подборъ. Обратниятъ подборъ или упадъкъ предполага преценка на ценностьта. Така напр., като малоценни хора се смѣтатъ не само тѣлесно и душевно недѫгавитѣ съ наследствено предразположение, но и бездарнитѣ хора изобщо, които иматъ съответно наследствено предразположение.
Освенъ биологическия подборъ, има и социаленъ подборъ. Той се доказва отъ факта, че хората съ разни физически и духовни качества не сѫ разпредѣлени равномѣрно изъ разнитѣ професии и обществени слоеве. Макаръ и съ значителни изключения, по-жизнеспособниятъ типъ хора се изкачватъ социално, но при това обществено положение и всрѣдъ днешната култура, тѣ започватъ да се размножаватъ по-слабо отколкото по-бездарнитѣ хора и така социалниятъ подборъ води въ наше време къмъ застрашителенъ обратенъ биологически подборъ.
Освенъ това, хилядолѣтниятъ биологически подборъ е развивалъ у хората качества, които не съответствуватъ положително-подборно на днешната културна обстановка на Западна Европа.
Както прабългаритѣ, така и славянитѣ сѫ били подложени по време на тѣхното заселване по нашитѣ мѣста на извънредно интензивенъ биологически подборъ. Но нѣма съмнение, че прабългаритѣ, които отъ 2-3 хиляди години преди това водили непрестанни войни, изминавали съ невѣроятна бързина хиляди километри, а вършели непрекъснати победни и опасни набези и то най-често заедно съ челядьта си, били подложени на най-интензивния възможенъ биологически подборъ и особено тѣзи, които стигали до нашитѣ мѣста, представяли истински биологически елитъ на расата си. Това е било първото имъ предимство предъ славянитѣ.
На второ мѣсто трѣбва да се изтъкне фактътъ, че тѣ сѫ били по-раннозрѣла, най-малко съ около 5 години раса, отколкото славянитѣ. Това е било второто имъ биологично
предимство предъ славянитѣ, чието значение биде изтъкнато съ численъ примѣръ на стр. 40.
Тѣ сѫ надвишавали славянитѣ по предвидливость и постоянство, а това сѫ дветѣ най-важни споредъ расовата хигиена качества за добиване на биологическо и социално надмощие. Това се доказва отъ факта, че прабългаритѣ сѫ командували военно и политически нашитѣ славяни и че тѣ сѫ ги организирали държавно. Ето третото предимство на прабългаритѣ.
Освенъ това, необикновениятъ имъ стремежъ да иматъ колкото и възможно повече деца е известенъ на историята и доказанъ напр. отъ Съсъловъ. Това е било четвъртото имъ предимство надъ славянитѣ.
Живиятъ имъ темпераментъ и голѣмата имъ подвижность и предприемчивость представятъ петото имъ предимство. Съвсемъ не е случаенъ фактътъ, че прабългаритѣ били винаги конници и водачи, а славянитѣ били винаги пехотинци, защото по онова време нѣщата не сѫ се нареждали както днесъ. Бързината, съ която прабългаритѣ сѫ преминавали стотици и хиляди километри удивлява и днесъ военнитѣ историци. Ето петото предимство.
Значително и явно по-високата имъ култура, спомената на стр. 33, и общоизвестна въ историята, е била друго много важно предимство. То имъ давало преднина въ общественото издигане и като се има предвидъ, че тогава социалниятъ подборъ не е влияелъ обратно на биологическия, а напротивъ, обществено издигнатитѣ хора сѫ имали и стремежъ, и възможность да иматъ повече деца, отколкото другитѣ, става ясно, че въ това обстоятелство се крие шестото важно предимство на прабългаритѣ.
Само тѣзи шесть обстоятелства, изтълкувани съответно изтъкнатитѣ до тука биологически промени, които обуславятъ расовата сѫщностъ на нациитѣ, сѫ достатъчни да обяснятъ началния ходъ на нашето расово развитие, което е продължило и нататъкъ презъ историята все въ сѫщата посока. Историята на второто българско царство показва, че кѫсото византийско иго не е нищо промѣнило. Напротивъ, развитието е продължило. Византия е само администрирала нашитѣ области, а народностната маса е продължила своя животъ. Петвѣковното турско иго ни причини културно заспиване, но то се е оказало истинско щастие отъ расово гледище. Изтикани въ планинитѣ и селата и раздѣлени съ традиционни, културни и вѣрски стени отъ турцитѣ, българитѣ продължаватъ численото си народностно развитие безъ смѣшение съ турцитѣ и то при най-интензивни биологическо-подборни условия. А социалниятъ подборъ, който е стигалъ главно до слоя на занаятитѣ и на срѣдната търговия, е билъ положителенъ и напълно въ посоката на биологическия подборъ. Защото и до Освобождението, нашитѣ патриархални нрави сѫ подтиквали къмъ размножение най-издигнатитѣ ни семейства, които сѫ имали по толкова деца, по колкото щъркелътъ едва насмогвалъ да донесе.
Ето какъ едно нещастие за насъ се е уравновесило отъ друга страна съ щастие. Различнитѣ походи презъ нашитѣ земи не сѫ оставили никаква кръвна смѣсь, защото суровата българка не е допадала на изтънченитѣ голѣмци, защото се знае точно какъ населението е бѣгало изъ планинитѣ предъ войскитѣ дори и презъ Освободителната война и защото както се вижда и отъ нашитѣ песни, дори случайно опозорени, тогавашни патриархални българки сѫ се убивали.
И така, тъкмо презъ тѣзи 500 години иго, когато западноевропейскитѣ народи сѫ били подложени на народностни дифузионни промени, на постепененъ противобиологически социаленъ подборъ, на постепенно изсмукване на селското население вследствие напредващото развитие на градоветѣ, на упадъчното отъ биологическо гледище въздействие на културната обстановка, българскиятъ народъ остана запазенъ въ патриархалнитѣ пазви на своитѣ традиции и инстинкти и чрезъ нашето Възраждане излѣзе като фениксъ предъ взора на удивени народи и правителства. Нѣма съмнение, че разгромяването на турската империя и едновременниятъ културенъ отливъ на гърцизма сѫ резултатъ на упадъчното въздействие на обратния биологически и социаленъ подборъ у тѣхъ. А въ това време жизнеспособната прабългарославянска сплавь, обособена въ единенъ и изравненъ вече въ расово отношение български народъ, се яви на повърхностьта и като усѣти тръпки отъ стара и порастнала сила, тръгна по следитѣ на старитѣ български ханове.
Днесъ слабодушнитѣ и разлигавени старомодни общественици, резултатъ на обратенъ подборъ и на обществени случайности, смѣтатъ неуспѣхитѣ отъ 1913 и 1918 година за окончателни. Нека сега поне, когато поглеждаме изъ високо и съ орлови очи развитието на 2 хилядолѣтия, установимъ, че следъ чудния приливъ отъ 1878 до 1912 год. се намираме сега само следъ единъ по-малъкъ отливъ, който изглежда голѣмъ за тѣзи, които мѣрятъ съ малкия си личенъ животъ, но който не е нищо за живота надиндивидуалната българска наследствена расова национална маса. Тази истина е искалъ да ни завещае великиятъ Ханъ Ювиги Омуртагъ, когато е заповѣдалъ да издълбаятъ на каменната колона: "Човѣкъ и добре да е живѣлъ, умира, но другъ се ражда." Та сега следъ малкия отливъ нека помнимъ, че и океанътъ има приливи и отливи, нека помнимъ завета на Хана Ювиги Омуртагъ, който е идентиченъ съ свѣтогледа на възродения национализъмъ и нека изпълняваме съ предвидливость, съ постоянство и съ прабългарска твърдость своя дългъ.
Защото отъ нѣколко десетилетия условията се мѣнятъ. Расовата жизнеспособность на нацията е подложена вече на въздействието на новата културна обстановка.
Постоянното нарастване на градоветѣ води къмъ постепенно обратно подборно влияние. Учителството, офицерството, деятелитѣ въ академическитѣ свободни професии, които представятъ надсрѣдноценни издънки на селското и градското ни население, подпаднали подъ известни социални сили, иматъ вече твърде късна брачна възрасть, а семействата имъ раждатъ по-малко деца, отколкото е нуждно и по такъвъ начинъ отиваме по тази линия къмъ обратенъ подборъ. Сѫщото става съ рѫководителитѣ на младата ни индустрия и на търговията ни. Прекаленото увличане на часть отъ младежьта въ пършиво хайлайфство, употрѣбата на противобременностни срѣдства и то главно отъ страна на надсрѣдноценни срѣди, слугуването на хиляди селски момичета у безсъвѣстни инородци, както и редъ други особености на новото време, действуватъ все така обратно подборно и упадъчно. Изобщо отъ нѣколко десетилетия социалното развитие действува обратно подборно. Дори правосѫдното ни дѣло и особено наказателното ни правораздаване боравятъ съ остарѣли понятия и съвсемъ не отговарятъ вече на новитѣ задачи и нужди на нацията. Не е тукъ мѣстото за анализиране на тѣзи положения, но тѣ трѣбва да бѫдатъ загатнати, за да подтикнатъ мисъльта въ правилна посока.
Два сѫ упадъчнитѣ процеси на съвременнитѣ културни нации:
1. Обратниятъ подборъ, т.е. постепенното изчезване на онези народностни елементи, които иматъ най-благоприятни наследствени заложби и силното увеличение на подсрѣдноценнитѣ и малоценнитѣ елементи.
2. Недостатъчното размножаване и числено увеличение на населението. Въ това отношение не трѣбва да се стремимъ къмъ онзи брой население, който може да се изхрани на днешната държавна територия, а трѣбва да се стремимъ къмъ онази численость на нацията, която е необходима за запазването и развитието й всрѣдъ общото съревнование на всички нации.
Когато става дума за отстраняването на обратния подборъ, трѣбва да се има предвидъ, че съ хората не може да се борави тъй, както се борави въ скотовѫдството. У хората не може да става подборъ на най-ценнитѣ елементи, та да се развѫждатъ съ планъ. Но затова пъкъ трѣбва на всѣка цена да се отстрани размножението на явно малоценни елементи и съ всички срѣдства да се подтикнатъ косвено надсрѣдноценнитѣ къмъ съответно размножение. При това запазването на селячеството и то въ най-широкия смисълъ на израза представя основната задача въ това отношение.
Въпросътъ е сложенъ и ще бѫде отдѣлно разгледанъ. Но трѣбва да се има предвидъ, защото неблагоприятнитѣ промѣни настѫпватъ непрестанно и всѣки пропуснатъ день води къмъ непоправими загуби.
А тъкмо българската нация има най-благоприятни възможности въ това отношение. Доскорошното историческо развитие е било крайно благоприятно за расовата й жизнеспособность, а емигрантството отъ 1878, 1903, 1907, 1913 и 1918 години доведе у насъ отъ несвободнитѣ ни земи грамаденъ брой българи, които трѣбва да се смѣтатъ за явно надсрѣдноценни елементи. Западноевропейскитѣ нации, съ продължителенъ обратноподборенъ животъ могатъ да се извинятъ, че не сѫ почнали спасителната работа на време, защото и епохата не е виждала тѣзи въпроси. Но сега, когато Дания и Норвегия прилагатъ съответни закони още отъ 1915 год., когато на западъ спасителната работа кипи, безгрижието у насъ добива вече характеръ на престѫпление. А старото партизанство, както и ротативно-демократичнитѣ и интернационалистичнитѣ центрове, които отъ користь водятъ въ упадъчна посока, заслужаватъ съвсемъ друго нѣщо.
При това трѣбва да се знае единъ много интересенъ фактъ, установенъ отъ социологията и отъ расовата хигиена. Той се състои въ това, че първобитни, бездарни и изобщо малоценни отъ расово гледище хора, се стремятъ инстинктивно да върнатъ обществото къмъ първобитни състояния. Защото усѣщатъ, че ако това стане, ще намѣрятъ подобрение на своето положение. Тази е главната причина, която кара малоценнитѣ и бездарнитѣ елементи да одобряватъ всѣки рушителенъ процесъ всрѣдъ обществото. Ако се анализира отъ това гледище партизанството, ще се види веднага, че цѣли партии сѫ създадени тъкмо отъ такива елементи, които следъ това действуватъ привлѣкателно и на други като тѣхъ. Ето защо нѣкои партии се превръщатъ на инстинктивни сдружения отъ малоценни хора, които се борятъ срещу науката, изкуствата, дисциплината и йерархията въ държавата, както и срещу заслужили и способни хора. Това е социалната акция на акултурнитѣ елементи всрѣдъ всѣка нация.
Но българското съзнание за нация и държава се пробужда и когато насочи калената презъ хилядолѣтия борческа твърдость, ще заработимъ съ планъ за запазване на националната жизнеспособность и ще тръгнемъ изъ пѫтищата, които вѣковетѣ ни сочатъ.
4. Стойность
Изъ нашитѣ земи сѫ изчезнали преди идването на прабългаритѣ множество племена и народи, защото не сѫ могли да устоятъ. Само българитѣ устояха хилядолѣтие и половина на това географическо мѣсто, прочуто по своята историческа динамика. Това е най-общото, но и най-убедителното доказателство за жизнеспособностьта на българската нация.
При това тя е устоявала и се е развивала въпрѣки борбитѣ съ съседи, които сѫ били почти винаги и по-многобройни, и по-богати. Това обстоятелство доказва духовната и нравствена сила.
Успоредно съ тежкитѣ си борби въ миналото, българската нация създаде Кирилометодиевската писменость, която предаде на руситѣ и на други славяни. Тя ги въведе въ християнството чрезъ източното православие и съ това положи основитѣ на по-нататъшната руска култура. Чрезъ богомилството тя подготви и подтикна хусизма и реформацията. Само тѣзи три епохални заслуги на българщината сѫ достатъчни, за да се очертае културната й мисия.
Известно е, че тя е дала велики мѫже не само на своитѣ съседи, но и на голѣми далечни културни народи.
Българското народно изкуство е най-очевидниятъ изразъ на голѣмата й дарба въ областьта на изкуствата, която дори всрѣдъ най-черно иго даде самобитни школи въ областьта на изобразителното изкуство.
Чудесното ни Възраждане се смѣта за единственъ подобенъ случай въ свѣтовната история. Единъ народъ, оставенъ да забрави дори името си, възкръсва само въ нѣколко десетилетия и то отъ само себе.
Периодичнитѣ възстания презъ византийското и турското иго сѫ изразъ на буйна воля за национална независимость.
Предосвободителнитѣ борби съ орѫжие, революционнитѣ борби въ Македония съ епопеитѣ отъ 1903 и 1907 год., удивителнитѣ победи презъ 1885, 1912-13, 1915-18 години срещу многобройни стари армии сѫ изразъ на ненадмината борческа упоритость и показватъ необикновената физическа издръжливость на българитѣ и силата на тѣхния духъ и на тѣхната воля.
Жаждата къмъ просвѣта, която накара българитѣ да създадатъ хиляди училища и църкви още преди Освобождението и то изключително съ народни срѣдства, както и следосвободителното бързо културно развитие, показватъ културния устремъ на българщината.
Бързиятъ стопански и технически напредъкъ презъ сѫщото време доказва нейната строителска дарба.
Героизмътъ въ социалнитѣ борби, макаръ и проявяванъ за съжаление твърде често въ полза на интернационални течения, доказва все пакъ необикновената социална дарба на българина и жаждата му за социална правда.
И всичко това става успоредно. Борби, войни и културно строителство се ту прекѫсватъ, ту преплитатъ.
А като се вземе предвидъ, че всичко това е станало и е било извършено въпрѣки една погрѣшна възпитателна и образователна система, въпрѣки отчасть негодното и отчасть користното политическо рѫководство, въпрѣки подмолната решителна работа на чуждестранни пропаганди и агитации, става още по-ясно колко несъкрушима и колко творческа е духовната и физическата жизнеспособность на българската нация.
Такива сѫ културнитѣ заложби на расовата ни наследствена маса. Такава е културната стойность на българската нация.
Но тъй като пристѫпитѣ срещу българщината не сѫ намалѣли и тъй като тѣ не ще да намалѣятъ въ живота на никоя нация, дошло е крайно време вече да се пристѫпи къмъ планомѣрно и проницателно рѫководене на нейното строителство. Иначе ще стигнемъ до тамъ, че ще изучимъ по-добре неолитичния човѣкъ и тракийцитѣ, които сѫ изчезнали по нашитѣ мѣста, отколкото българската нация, че ще оставимъ чуждата пропаганда да убива националната ни гордость и то при условия, които ни даватъ пълно право на най-висша гордость и че ще оставимъ случайностьта и противницитѣ да подриватъ свободно устоитѣ на българщината.
Щастливото расово съчетание при образуването на българската нация, силниятъ усѣтъ за кръвно запазване на българина, народностно-съхранителното въздействие на турското владичество въ продължение на петь вѣка и то тъкмо въ една епоха, когато другитѣ европейски народи биватъ подложени на тежки народностни дифузионни промтѣни, както и редъ други причини, обясняватъ изравненостьта и високата жизнеспособность на българитѣ.
Ако се заловимъ незабавно и решително да отбиваме новитѣ инородски пристѫпи, скрити задъ отровни политически учения, да прилагаме планомѣрно и неотстѫпно мѣркитѣ на расовата хигиена за запазване и повишаване на общата жизнеспособность на българската нация и да основемъ възпитанието и образованието й върху нейната самобитность, предъ взора още на следното поколение ще се откриятъ пѫтищата на иднитѣ победи.
5. Свѣтогледътъ
Русо е очерталъ принципа на индивидуализма, а въ своята "Нова Елоиза" го формулира дори точно. Той упражнява силно влияние и върху Кантъ, който признава, че е билъ "оправенъ" отъ него и самъ формулира презъ XVIII вѣкъ принципа на индивидуализма, като казва, че на човѣка трѣбва да се гледа като на цель. Вѣрата въ съвършенството на естеството на човѣшката личность, която е ималъ Русо, се поема и отъ Гете (Гьоте). Само че докато Русо вини културната обстановка като извратителка на човѣшката личность и съветва връщане къмъ природата. Гете не отрича културата, но вижда усъвършенствуването на личностьта по пѫтя на възпитанието и образованието. Индивидуалистичнитѣ вѣяния и насоки на XVIII вѣкъ се разширяватъ и индивидуализмътъ става господствуващъ свѣтогледъ на XIX вѣкъ. Но тѣзи, които вѣрваха, че човѣкътъ е по природа съвършенъ и че като се премахнатъ прѣчкитѣ, които го потискатъ, той може чрезъ образование да бѫде поведенъ къмъ съвършенство, не сѫ могли да взематъ предвидъ голѣмитѣ разлики въ наследственитѣ заложби, защото биологията не е била още разработена. Истината, че ако индивидътъ не притежава наследствени заложби за развитие, то никакво образование не може да го доведе до съвършенство, не е била още изтъкната и доказана. Но природата като че ли по ирония я прояви тъкмо къмъ Гете, който не даде съвършено потомство. Тази наследствена обусловеность на индивида е схваната мѫчително отъ Ибсенъ, който чрезъ Перъ Гинтъ я слага въ центъра на своята индивидуалистична проблематика. И Ницше въ своя свръхиндивидуализъмъ проявява недоволство и отъ най-съвършения индивидъ и си поставя идеала за свръхъ човѣка постижимъ чрезъ развѫждане.
Новото установение, че личностьта е оградена въ възможностьта си да се развива и то отъ границитѣ на наследственитѣ си заложби, поставя въпроса за усъвършенствуването на индивида върху друга основа. Докато Русо и Гете търсеха усъвършенствуването на индивида въ промѣната на външнитѣ условия, или както се казва на биологически езикъ, търсеха съвършенството въ "модификацията", сега, следъ развитието на генетиката и на биологията усъвършенствуването на личностьта може да се търси само въ надиндивидуалния животъ на наследствената маса. Сѫществуващиятъ индивидъ значи, може да се усъвършенствува чрезъ възпитание и образование, но само до границата на наследственитѣ му заложби. По-нататъшното му усъвършенствуване, обаче, т.е. постигането на по-съвършени индивиди, може да се търси само въ индивидуалния животъ на наследствената маса, т.е. въ и чрезъ расата. А заедно съ тази промяна въ човѣшкото познание центърътъ на тежестьта се отмѣства отъ индивида и застава подъ наследствената маса, т.е. подъ расата. Ето защо индивидуалистичниятъ свѣтогледъ се измѣства въ наше време отъ националистичния свѣтогледъ. Този свѣтогледъ не подценява личностьта, а само й дава новъ смисълъ и ново значение. Той разкрива на човѣка истината, че той не е изолирана и невъзвратима нещастна частица на свѣта, но че е външна проява на своята индивидуална расова наследствена общность и че той е неинъ приемникъ, изразитель, носитель и преноситель.
Индивидуализмътъ на XVIII и XIX вѣкъ не се изрази само идейно, а разрастна и въ стопанско отношение. Разцвѣтътъ на капитализма и стопанския либерализъмъ изобщо се основаватъ на индивидуализма. Отъ това гледище е правилно предположението да се казва намѣсто капитализъмъ, индивидуаленъ капитализъмъ. Защото срѣдствата за производство сѫ неограничена собственость на индивидуални лица. Свободата на тѣзи лица да увеличаватъ и използуватъ срѣдствата за производство, да боравятъ неограничено съ произведенията на тѣзи срѣдства и да опредѣлятъ по своя воля отношенията си съ хората, водеше отначало къмъ успѣхъ. Защото странитѣ, въ които се развиваше индивидуалниятъ капитализъмъ, приличаха на незасадени градински мѣста, въ които имаше мѣсто и временна полза дори отъ безразборно засаждане отъ страна на неограничавани личности. Но скоро гѫстотата на произволно засаденитѣ предприятия доведе до бъркотия, неправда, произволъ и безпѫтие.
И тогава като негова реакция се яви марксизмътъ. Но тъй като марксизмътъ пренебрегна биологията и следваше свои предпоставени цели, той пропусна да схване най-тежкото обвинение, което трѣбва да се отправи къмъ индивидуалния капитализъмъ: Марксизмътъ пропусна да изтъкне, че индивидуалниятъ капитализъмъ унищожава расовата жизнеспособность на хората, по пѫтя на обратния подборъ. Марксъ дори е долавялъ силата на наследствената сѫщность на хората и споменава накратко, че социалната революция е идентична съ масова промѣна на хората, но тъй като целитѣ му сѫ били други, не взема нататъкъ предвидъ тази истина. Кауцки я долавя и затова казва, че "хората не биха произвеждали ако нѣмаха нуждата и стремежа да притежаватъ", но дори и новитѣ марксисти, намѣсто да взематъ предвидъ новитѣ постижения на науката се вкопчаха въ стари построения като слѣпци у тояга.
И сега трѣбва да установятъ отъ опитъ, че планътъ имъ въ Русия пропада тъкмо поради недовиждането на естеството на хората. Провалянето на марксизма произлиза отъ обстоятелството, че той не може да се осѫществи съ тѣзи хора, които сега живѣятъ на земята и на нашия свѣтъ. Но създаденъ отъ злоба и чувство на мъсть, той и до днесъ проповѣдва, че трѣбва да се изчака докато капитализмътъ онещасти човѣчеството, та следъ това той да го спаси. Тамъ, обаче, дето е властенъ, марксизмътъ проваля жизнеспособностьта на хората и ги храни съ надеждата, че тази жертва щѣла да ползува иднитѣ поколения. Марксизмътъ като учение е едностранчивъ, а като практика е убийственъ за човѣчеството отъ гледището на расовата хигиена.
Отъ нейното гледище индивидуалниятъ капитализъмъ, а сѫщо така и марксизмътъ водятъ къмъ дегенерация на човѣчеството, защото причиняватъ обратенъ подборъ. Но тъй като основниятъ въпросъ на досегашнитѣ политически борби бѣше "капитализъмъ или марксизъмъ", то отричането и на дветѣ форми поражда въпросътъ: Тогава накѫде?
Заключенията на расовата хигиена съвпадатъ напълно съ свѣтогледа за възродения национализъмъ.
Този новъ свѣтогледъ изхожда отъ идеята за нацията като индивидуална носителка на ценности и изходна маса за нови човѣшки възможности. Запазването на нейната жизнеспособность и насочването й въ пѫтища, които водятъ къмъ постоянно усъвършенствуване, обуславятъ националното културно творчество, а заедно съ него и общочовѣшкия напредъкъ. И тъкмо за това възродениятъ национализъмъ се бори тъй неотразимо за разрешението на социалния въпросъ. Защото установяването на социална правда е първото условие за запазването на общата жизнеспособность на нацията. Който истински обича нацията си, той не желае тя да пропадне отъ гладъ, недояждане или неправди. Той желае отъ всички най-много тя да крепне духовно, физически и количествено. Затова социалниятъ въпросъ е чисто националенъ въпросъ.
Главнитѣ упадъчни процеси на всѣка съвременна културна нация сѫ два:
1. Обратната селекция, т.е. постепенното намаление на ценния човѣшки материалъ и силното увеличение на хората съ малоценни наследствени заложби.
2. Недостатъчниятъ общъ прирастъ на нацията.
Тукъ не ще бѫдатъ изложени причинитѣ и обясненията на тѣзи два упадъчни процеса, но нуждно е да се изтъкне само, че тѣ лежатъ главно на социална площь. Човѣкътъ се е развивалъ презъ хилядолѣтия чрезъ биологическия подборъ и то съответно естествения редъ на живота, а не съ огледъ на съвременната социална обстановка. Обществениятъ редъ на съвременната културна държава е противенъ на благоприятния ходъ на подбора и води къмъ упадъкъ.
Затова новиятъ националенъ свѣтогледъ налага дълбоки промѣни въ културното, социалното и стопанското рѫководство, а заедно съ това, разбира се и на цѣлокупното законодателство. Затова възродениятъ национализъмъ е толкова "лѣвъ" и напредничавъ въ социално отношение. Той цели преди всичко повишението на общата жизнеспособность на нацията. Той не може да понася индивидуалния капитализъмъ поради упадъчното му влияние върху нацията. Той не може да понася и марксическата практика, нито практиката на социалдемократизма, който разплува хората, нито болшевизма, който се стреми да убие индивидуалностьта на хората и нацията и като се опитва да ги впрегне въ своята измислена противоестествена система, води къмъ бързъ упадъкъ. Създаденъ като реакция срещу индивидуалния капитализъмъ и то главно отъ скитници инородци, марксизмътъ възнамѣряваше да превърне човѣшкото общество на мравунякъ. Редътъ на мравуняка е наистина идеаленъ. Но мравката работничка не е нито мѫжъ, нито жена и работи неуморно безъ огледъ на това дали ще консумира и притежава лично и дали други ще консумиратъ произведеното отъ нея. Защото природата я е снабдила съ инстинкта само да работи и произвежда. И ако практиката на марксизма се проваля сега, то е тъкмо затуй, че човѣкътъ не е мравка работничка, а има свои индивидуални естествени стремежи. Марксизмътъ като учение заблуждава хората и ги откланя отъ правилно свѣтогледане, а като практика води обществото къмъ биологически и социаленъ упадъкъ.
Възродениятъ национализъмъ взема предвидъ естественитѣ особености на личностьта. Той я пази, цени я и търси да й даде най-благоприятни условия за развитие, но не заради нея самата като самоцель, а заради нейното голѣмо значение за живота и развитието на надиндивидуалната наследствено расова общность, която нацията представя. Ето защо на стопанското поприще той цени личния починъ въ производството, предоставя му повечето отъ срѣдствата за производството, но като съчетава цѣлостно и контролира планомѣрно самото производство, той налага справедливо разпредѣляне и консумиране на произведенията. При това, за него не сѫ меродавни нито размѣра на баланса на външната търговия, нито "рентабилитета" на индивидуалистичния капитализъмъ, нито пъкъ конюнктурното използуване на производствената специализация на отдѣлнитѣ страни, а за него е меродавно онова цѣлостно съчетание на стопанския строежъ, което дава най-добри условия за жизненостьта на нацията и която осигурява най-добре съхранителната и съпротивителната й сила.
Отъ това становище произлизатъ и необикновенитѣ и невиждани до сега грижи отъ страна на възродения национализъмъ, за селското стопанство и за селското население, който той смѣта за източникъ и основа на националния животъ.
Отъ друга страна, той полага възпитанието, образованието и културното рѫководство на нацията възъ основа на нейната самобитность и отрича въ всѣко отношение участието въ тѣхъ на инородци.
Възродениятъ национализъмъ е последователенъ и въ областьта на политическия строежъ. Тъй като цени справедливо личностьта и тъй като вѣрва въ духовното начало на живота, той не е диктаторски като индивидуалния капитализъмъ и като марксизма, а води преди всичко идейна борба за измѣстването на стария свѣтогледъ и за замѣстването му съ новия свѣтогледъ. И когато спечели здравитѣ и съзнателни ратници за нацията, тя сама тогава поема своето рѫководство, окрилена отъ идеята за своята мисия.
Няма коментари:
Публикуване на коментар