Историята показва, че когато противницитѣ на единъ народъ не сѫ успѣвали да го победятъ съ открита сила, тѣ сѫ се опитвали тогава да подложатъ душата на този народъ на бавно и неусѣтно отравяне. По такъвъ начинъ много народи сѫ бивали подготвени отвѫтре за пълно овладѣване отвънъ.
И старата българска история познава такива случаи.
Византия напримѣръ, като не е могла да покори съ открита сила българската държава, е успѣвала на нѣколко пѫти да я омаломощи бавно и неусѣтно, чрезъ постепенно духовно отравяне.
Противницитѣ на българската нация сѫ знаяли винаги въ какво се състои нейната сила.
Тѣ знаятъ много добре, че българитѣ отъ Аспарухъ и до днесъ не сѫ побеждавали нито съ количество, нито съ богатство, а сѫ побеждавали главно съ коравия си победенъ духъ.
Прабългаритѣ завоюваха земята си не съ количество и не съ богатство, а съ дисциплина и съ мѫжество.
Първото и Второто българско царство побеждаваше Византия и всичкитѣ си съсeди, които бѣха и по-многобройни и по-богати, защото никое богатство не удържаше напора на българската воля и на българския духъ.
Нашето чудесно Възраждане съ борбитѣ до Шипка е примѣръ за надмощието на духа надъ материалната сила.
Презъ 1885г. седемгодишното българско княжество победи, едва ли не съ тояги, една стара и богато въорѫжена армия.
Презъ 1912 и 1913г. 4-милионната тогава България срина изъ основа една могѫща империя и българскиятъ духъ стана за примѣръ на цѣлъ свѣтъ.
А презъ войната 1915-1918г. ние побеждавахме полуоблѣчени, полунахранени и съ оскѫдни муниции голѣмитѣ армии на велики народи и то пакъ главно съ волята и съ духа на нашия боецъ.
Противницитѣ на българщината знаеха отдавна на какво се дължи нашата сила и затова тѣ не се задоволяваха само да откъснатъ части отъ нацията и земята ни. Тѣ не се задоволиха и отъ това, че ни ограбиха съ репарации въ натура и въ пари и че ни лишиха отъ значителни стопански възможности. Но освенъ всичко това, тѣ взеха най-отровни мѣрки, за да омаломощятъ най-страшната за тѣхъ сила-българския духъ!
И тъкмо това най-опасно тѣхно посeгателство, нашата интелигенция не можа да разбере достатъчно ясно въ продължение на цѣли 20 години. Затова и до день днешенъ у насъ се полагатъ грижи за почти всички материални нужди, но не се върши нищо организирано, за да запазимъ най-голѣмото си богатство-победния български духъ.
Това фатално недовиждане на духовната страна на нашия животъ има причини, които трѣбва да станатъ всѣкиму ясни.
Нека сега, когато преоценяваме миналото и когато строимъ пѫтя за идната победа, отворимъ широко очитѣ на онези, които недовиждатъ и нека имъ покажемъ отъ кога и по какъвъ начинъ главно, тровятъ Българщината съ пораженство.
До началото на голѣмата война, до 1915г., обикновениятъ българинъ не бѣше виждалъ шпионинъ и родоотстѫпникъ. Тѣзи думи звучаха страшно. Когато се говореше и преподаваше за шпионажъ, слушателитѣ оставаха съ впечатлението, че става дума за фантастични, дори окултни нѣща, които може би сѫществуватъ, но може би и не сѫществуватъ.
А сега (1937г.), само следъ 20 години, българинътъ среща шпиони и родоотстѫпници всѣки день по улици, изъ кафенета и навсѣкѫде. Презъ това време порастна едно цѣло поколѣние, което вижда какъ възрастнитѣ общуватъ съ тѣзи национални чудовища. Това ново и младо българско поколѣние не е виждало нѣкогашната истинска граница между честьта и безчестието. И то расте, за да поеме утре рѫководството на нацията съ една нова и смъртно опасна мѣрка за национална честь.
Какъ стана това, че границата между родолюбието и родоотстѫпничеството биде затрита за толкова българи? Какъ стана така, че когато други нации блeстятъ вече отъ духовна чистота, ние оставихме толкова хора да заживѣятъ спокойно съ злото?
Причинитѣ сѫ много!
Първата причина е марксизмътъ, който чрезъ социалдемократизма и комунизма, приучи въ продължение на десетилѣтия голѣма часть отъ българската интелигенция да мисли материалистично и интернационално.
Втората причина е демократичниятъ либерализъмъ, който се изроди въ демагогия и партизанство и извлѣче простащината и престѫпностьта на чело на българския политически животъ.
Тѣзи две главни причини отвориха вратата на третата причина.
А тази трета причина е планомѣрна отровна дейность на нашитѣ външни противници, които съ специални централи и богати субсидии подкрепятъ борбата срещу всичко здраво въ нашия политически и културенъ животъ.
Това, което тѣ сѫ вършили у насъ отъ 1887г. до свѣтовната война, до 1915г., е изключително. До това време българщината растеше духовно. До това време първитѣ две причини, марксизмътъ и демократичниятъ либерализъмъ подготвяха ту съ утопии, ту съ демагогия почвата за отровната работа на външнитѣ ни противници.
Но въ разгара на свѣтовната война, когато многобройнитѣ ни противници разбраха, че не могатъ да ни победятъ съ открита сила, създадоха презъ 1916г. първитѣ специални централи въ чуждбина за борба срещу българския духъ.
Тези централи намѣриха отдѣлни българи, едни отъ които бѣха въ чуждбина, други бѣха въ нашитѣ затвори, а трети бѣха на свобода у насъ. Отровнитѣ централи свързаха измѣницитѣ отъ чуждбина съ тѣзи, които бѣха у насъ, оплетоха цѣла мрежа и започнаха писмена и устна пропаганда както на фронта, така и въ тила.
Хвърчащи листове съ пораженско съдържание се печатаха въ Швейцария и докато едни отъ тѣхъ се пущаха отъ аероплани на фронта, други се пренасяха въ куфаритѣ на легационния ни куриеръ и отъ София минаваха въ предателската мрежа, която ги разнасяше на фронта.
Другъ клонъ на тѣзи централи работеше въ Солунъ и успѣ да пренесе съ аеропланъ задъ фронта, дори лично, най-дръзкия предатель.
Предателската мрежа въ страната разнасяше пораженска литература, комунистически и дружбашки нелегални издания, както по желѣзници, градове и села, кѫдето пресрещаше отпускаритѣ, така и на самия фронтъ. Едновременно съ това чуждестраннитѣ централи обсипваха фронта съ подобна литература отъ аеропланитѣ си, а нощемъ я хвърляха съ рѫце предъ нашитѣ окопи. Тази литература бѣше редактирана отъ наши родоотстѫпници, които имаха понѣкога дързостьта и да се подписватъ, но най-често подписваха измислени български имена.
Колкото по се затѣгаше войната и колкото по-неравна ставаше борбата, толкова по-гѫстъ ставаше дъждътъ отъ пораженска литература и отъ пораженски слухове и интриги.
Комунизмътъ, социалдемократизмътъ и дружбащината отваряха все по-широко вратитѣ на злото, а пършивиятъ и развратенъ хайлайфъ и партизанството, заедно съ спекулантството, му отваряха и прозорцитѣ!
Агентитѣ на пораженството, но най-вече дружбашкиятъ имъ тимъ, доведоха въ последния месецъ на войната, когато армията ни все още побеждаваше, нѣколко хиляди дезертьори на Владая, за да разгромятъ София въ услуга на противника.
Макаръ че София се запази достойно и макаръ че всички други армии, включително френската и сръбската, бѣха дали вече по-голѣмъ процентъ такива дезертьори, нашитѣ пораженци разпространиха твърдението, че българскиятъ народъ отказва да се брани.
А веднага следъ примирието тѣ разпространиха, че Добро поле било паднало съ предателство и така отъ единъ новъ български подвигъ тѣ направиха призракъ, който трѣбваше да ни внушава отровно съмнение.
Всичко по онова време услужваше на тѣзи първи агенти на пораженство у насъ.
Голѣма часть отъ бойцитѣ на фронта бѣха убити, осакатени или още болни.
Сто хиляди бойци останаха задържани съ измама, като заложници вънъ отъ България, а тѣзи които се върнаха бѣха изтощени и почти безъ прехрана.
Епидемия отъ испанска болесть (грипъ) мореше населението като сѫщинска чума и свещеницитѣ не смогваха за хилядитѣ погребения.
Рѣки отъ прокудени българи течеха отъ всички граници къмъ свободна България. Държавната машина бѣше уморена и корумпирана отъ партизанитѣ на либералистичния демократизъмъ.
Нѣколко хиляди наши евреи станаха бързо чужди поданици и знамена на Испания, Персия (днесъ Иранъ), Франция, Мексико, Италия, Аржентина, Венецуела и др. се явиха неочаквано надъ софийски кѫщи и автомобили и столицата на България заприлича отъ единъ пѫть на международенъ панаиръ!
Спекулантитѣ отъ войната развиха невиждана верижна търговия и софийскитѣ кафенета гъмжаха отъ декласирани хора, които купуваха и продаваха отъ кракъ и на думи цѣлото свѣтовно производство!
Спекулата и прелѫстителството създаваха едно следъ друго вариетета, оперети, танцови срѣдища, своднически домове и комарджийници.
В домоветѣ на суетни хайлайфски семейства, които току-що бѣха изпратили германски и австрийски офицери, сега влизаха и излизаха денонощно съглашенски офицери.
Чужденци отъ държавитѣ спечелили войната се преселиха съ хиляди у насъ и подъ покровителството на свои правителства се отдадоха на спекула и на безконтролна търговия.
Чуждестранни бюра примамваха открито и изпращаха въ чуждбина хиляди български младежи въ чуждестранни колониални легиони. Противниковитѣ разузнавателни служби се настаниха и оплетоха страната.
Бурята на войната бѣше разклатила издъно българския животъ и неговата утайка излѣзе на повърхностьта. Здравитѣ сили бѣха изтощени и не можеха да видятъ примѣръ дори отъ чуждбина, защото въ Русия, Германия, Австрия, Унгария и другаде ставаха революции. Ето въ какво време първото поколѣние продажници, създадени презъ войната, се размножиха бързо следъ войната и създадоха онази мрежа, която трѣбваше на чужденеца, за да обезсилва българския духъ.
Българскитѣ плодородни ниви, необработени презъ войната, бѣха трънясали и по време на жетва презъ 1919г. намѣсто златни класове издигаха къмъ небето човѣшки бой високи и съ тъмноцвѣтенъ плодъ настръхнали тръни. Така българскитѣ ниви се бѣха превърнали въ гигантски некролози, обърнати къмъ небето за молитва и защита отъ предателство.
Сивиятъ български добитъкъ дори, който се изнасяше за репарации въ натура, отъ вагони и кораби мучеше въ отчаяние, че напуща родната земя и долавяше по инстинктъ нещастието.
Но безсърдечнитѣ агенти на чужденеца на трепнаха, а превърнати на селски лъжеводачи (дружбашитѣ) изпратиха хиляди декласирани агитатори да тровятъ съ демагогия душата на българскитѣ селяни, а въ София преговаряха съ партизанството за обща работа.
В сѫщото време марксизмътъ вършеше своето и бѣше достигналъ небивали размѣри. Социалиститѣ управляваха вѫтрешното министерство, а на Св. Кирилъ и Методий 1919г. софийскитѣ улици бидоха залѣни отъ 40 000-на комунистическа манифестация.
Отъ тогава-насамъ платенитѣ отъ чуждбина лъжеводачи на честни селяни поставиха въ действие всички срѣдства за омаломощяване на българския духъ.
Първитѣ четири следвоенни години протекоха подъ знака на стихийно и открито тровене на българската душа съ пораженство. И то подъ опитното и щедро рѫководство на чуждитѣ централи.
Тъй като българското общество трѣбваше да бѫде накарано да привикне съ явно престѫпни управници, платени селски лъжеводачи обявиха тюрмеджийството за цензъ на бѫдащи общественици (тѣзи, които сѫ били въ затвора по време на войната).
А, за да заличатъ границата между позора и честьта, тѣ хвърлиха въ тюрмитѣ заслужили родолюбци, национални герои и известни наши полководци.
Представительтъ на българската държава (Ал. Стамболийски и компания) предаде Царибродъ на чужденеца, като каза въ прощална официална речь на изтръпналитѣ западнопокрайнци, че трѣбвало да бѫдатъ щастливи, задето минаватъ въ границитѣ на по-голѣма славянска държава!
И представитѣ на наивното общество започнаха наистина да се объркватъ.
Войската, църквата и училището, тритѣ школи на българския духъ бидоха подложени на противобългарски мораленъ натискъ.
На войската обявиха, че ние нѣмаме вече националенъ идеалъ и я лишиха отъ срѣдства. Младежитѣ не отиваха въ военното училище, а когато бойнитѣ ни знамена минеха случайно по улицитѣ, "благоразумнитѣ" не смѣеха да имъ свалятъ шапка.
Управницитѣ водеха открита борба срещу държавата и пращаха да разграбватъ имотитѣ й. Намѣсто помощь за развитие, тя получи омраза и гонение.
Договорътъ за миръ отвори широко вратитѣ на чужди религиозни и училищни пропаганди, които улеснени отъ родоотстѫпническитѣ ни управници, плъзнаха като екземи изъ България.
Така нареченитѣ победители лишиха насила българската войска отъ военнитѣ й музики, за да не може духътъ на българчетата да се възвисява отъ време на време отъ мѫжествена музика и отъ нашитѣ победни маршове.
Училището биде предадено на комунисти и социалдемократи, които се заловиха чрезъ нови учебници и противобългарско преподаване да тровятъ извора на българския духъ, да тровятъ душата на българскитѣ деца.
И така внуцитѣ на възрожденцитѣ започнаха да учатъ по нови учебници, въ които царь Симеонъ се очертава завистникъ, а Василъ Левски като хитрецъ, въ които Добруджа се описва като пустиня, а древнитѣ български боляри се очертаватъ като родоотстѫпници, въ които броятъ на инородцитѣ въ България е преувеличенъ двойно и въ които се проповѣдва открито републиката.
Тези страшни факти изглеждатъ почти невѣроятни (за онова време, днесъ е по-зле), но можемъ всѣкиму да ги докажемъ.
Платенитѣ селски лъжеводачи, партизанитѣ, социалдемократитѣ и комуниститѣ влизаха отъ време на време въ борба и помежду си, но само за по-удобно мѣсто, а нито за день не прекратиха пораженското си дѣло.
Стотици списания и вестници повтаряха всѣки день: "ние победенитѣ", "ние малкитѣ", "ние слабитѣ" и всички други подобни изрази, които можеха да ни втълпяватъ постоянно, че ние не можемъ да имаме идеали и че сме нищоженъ народъ.
А въ това време на две отъ нашитѣ граници дебнеха непрестанно чужди дивизии, за да ни доразкѫсатъ.
Работитѣ стигнаха до тамъ, че най-дръзкиятъ съглашенски шпионинъ стана български пълномощенъ министъръ,
градоначалникъ уби десетки деца съ бомба на Св. Кирилъ и Методиевска манифестация,
държавното хранилище се пазеше отъ хайдути, които го обираха,
предатели управляваха Арсенала и накрай го запалиха,
директоръ на гимназия не даде на гимназията да празднува Освобождението на България, защото праздникътъ билъ воененъ,
другъ директоръ не позволи да се говори на ученицитѣ по случай 50-годишнината отъ обесването на дякона Левски!
Министри подтикнаха по сѫщото врме на 1922г. въ Търново тълпи отъ инородци да свалятъ българския трицвѣтъ и да го тъпчатъ съ крака на улицата.
Знамето на 1-й пѣх. Софийски полкъ, на този ненадминатъ по храбрость полкъ, биде наведено въ София предъ единъ обикновенъ легационенъ трицвѣтъ, заради една слугинска история на единъ чуждестраненъ ординарецъ,
а до София биде издигнатъ голѣмъ паметникъ на владайскитѣ дезертьори
На 1922г. тракийци освободиха и окупираха дори Тракия (Бѣломорска), но партизанския блокъ и дружбащината се биеха съ цепеници при Долни Дѫбникъ, не чуха гласа на България и Тракия биде още веднажъ загубена.
По такъвъ начинъ всички срѣдства за обществено въздействие, включително и печатътъ, работеха усилено за онези чужди централи, които иматъ задачата да затриятъ българския духъ.
Когато най-после тѣхнитѣ агенти у насъ посегнаха въ самозабрава къмъ още по-дръзки дѣла, когато Стамболийски се превърна на бикъ, изпуснатъ въ стъкларски магазинъ, нѣколко хиляди здрави българи и почти безъ изключение бивши бойци отъ фронта отстраниха на 9-й юний правителството на пораженството.
Писано било, обаче, тъкмо отъ този день нататъкъ да се надигне втората, още по-голѣма вълна отъ пораженство.
9-й юний бѣше само физически ударъ върху пораженството, който трѣбваше да бѫде допълненъ съ продължителна идейна борба и съ социални реформи. Но пълномощникътъ на 9-й юний живѣеше съ духа на старото време, отстѫпи на партизанството и макаръ че следващиятъ септемврий донесе дружбашко-комунистически бунтъ, тѣ се задоволиха наново само съ физическа разплата и на умъ не имъ дойде дори да започнатъ идейна и реформаторска работа, а се задоволиха да администриратъ Държавата и то по стария и себелюбивъ начинъ.
А въ това време първото поколѣние предатели, създадени презъ и следъ войната отвлѣче, следъ ударитѣ отъ юний и септемврий, съ себе си въ чуждбина своитѣ нови ученици. Чуждестраннитѣ централи за борба срещу българския духъ посрещнаха съ радость старитѣ си агенти, а на ученицитѣ имъ създадоха лагери, школи и стипендии.
И ученицитѣ скоро настигнаха, дори надминаха учителитѣ си.
Единъ отъ тѣхъ направи богата сдѣлка съ продажбата на Тракия,
другъ нападна границата при Годечъ и отвлѣче въ чуждъ пленъ раненъ български войникъ,
трети изпращаха чети, които нахлуваха въ България,
четвърти отиде чакъ въ Америка да денационализирва българската емиграция.
Заслѣпени отъ чужди пари, предателитѣ хранеха чуждата преса съ материали срещу България, сновѣха въ три чужди столици като у дома си, а двамина дори написаха въ една златна книга, че не сѫ българи.
Онези отъ ятацитѣ имъ, които бѣха останали въ България, ровеха отвѫтре.
На 1925г. устроиха атентатъ срещу държавния глава при Арабаконакъ. Два деня по-късно комуниститѣ хвърлиха въ въздуха катедралата въ София,
изпратенъ отъ дружбашкитѣ предатели разбойникъ изкорми при Севлиево български сѫдии,
но властвуващата партизанщина, отдадена на корупция, се задоволи пакъ само съ физически отпоръ и оставяше случайностьта да пази България.
В това време демократо-либералистичното партизанство, което бѣше въ опозиция, продължаваше съзнателно и несъзнателно дѣлото на предателитѣ, съюзи се съ ятацитѣ имъ въ страната, подготви връщането имъ и на 1931г. ги повика за обща блокова работа.
Сега съ новитѣ си изпечени ученици, съ това второ родоотстѫпническо поколѣние, предателитѣ бѣха станали вече по-многобройни, по-тактични и по-опасни.
Ето какъ стариятъ пораженски фронтъ отъ комунисти, социалдемократи е попълненъ съ платеното отъ чуждбина дружбашко селско лъжеводачество.
Ето какъ отъ 1931г. се образува въ България онази ротативна демокрация, която премѣташе и поглъщаше всички ценности на нашия животъ.
Чуждитѣ централи за борба срещу българския духъ бѣха предоволни. Тѣ бѣха успѣли вече да възпитатъ лично и косвено и едно второ поколѣние предатели и съ по-многобройни канали даваха още по-щедро срѣдства за разяждане на българския духъ.
Селскитѣ лъжеводачи създадоха бързо едно ново масово подѣление на партията си, което доби нахалството да служи открито на чужденеца. Нека не забравяме, че нито една друга държава не е позволила до сега подобно открито родоотстѫпничество.
Това подѣление създаде голѣмъ предателски всѣкидневникъ, който се пращаше безплатно изъ селата, защото чуждбина плащаше разноскитѣ.
Комунизмътъ потъна въ подземно рушене на всички държавни служби и съ стотици вестници и списания усили противонационалната пропаганда.
Социалдемократизмътъ се доукрепи съ свои капиталистически предприятия и усили отровната си работа въ училищата.
Всички селски лъжеводачи съ многобройни вестници и списания и съ устна пропаганда обезличаваха националното ни съзнание и приспиваха националната ни гордость, но непрестанно величаеха чужденеца, който имъ плащаше.
А останалото партизанство, заедно съ цѣлата си преса, не само че не намираше време и мѣсто за национална борба, но се надпреварваше въ демагогия и не мръдна съ пръстъ за защита на Българщината дори, когато го предупреждаваха.
И така пораженството залѣ напълно страната. Нашитѣ доблестни инвалиди отъ войната сѫ окачили надъ обикновенитѣ ротативни машини надписи, които предупреждаватъ, че никой не може да спечели. Но ротативната демокрация на партизанскитѣ рушители обещаваше щастие, а лапаше като ламя национални ценности. Въ своя въртежъ тя постигна рекордъ!
Чужди агенти ставаха единъ следъ другъ министри и депутати.
Натрапваха родоотстѫпници за директори на гимназии и на други училища.
Министъръ създаде каналъ отъ анархокомунисти отъ столицата до границата.
Другъ министъръ заповѣда лично на контрабандисти да арестуватъ акцизната стража.
Единъ прочутъ мошеникъ, единъ абесински престѫпникъ, единъ доказанъ комунистически рушитель на гимназии и единъ предизборенъ убиецъ образуваха една четворка, на която министърътъ на търговията възложи да влияятъ морално върху хилядитѣ работници въ мини Перникъ!
Престѫпници можеха да смѣнятъ прокуроритѣ.
За депутатски мѣста и пари улесняваха чуждитѣ пропаганди край Дунава, на изтокъ и на югъ.
Край градъ Русе изникна новъ голѣмъ паметникъ на застрелянитѣ държавни измѣници отъ 1886г.
Създаде се литература отъ хвалебни романи-биографии на всеизвестни родоотстѫпници.
Бездарни художници, които се наричатъ нови, пълнеха общи и отдѣлни изложби съ картини, които представятъ българския селякъ като изродъ и на които нашиятъ напетъ и хубавъ войникъ е изписанъ съ жабешко лице.
Създадоха течения за интегрални държави. Цѣла редица амнистии покриха всички престѫпления срещу отечеството, за да направятъ предателството безопасно занятие.
Подобни примѣри могатъ да се изреждатъ съ часове.
А цѣлата преса повтаряше непрестанно: "ние малкитѣ", "ние слабитѣ", "ние победенитѣ"!
Когато, обаче, се явеше нѣкой здравъ починъ, тогава или нѣкой "Антивоененъ комитетъ" или лиги за правата на човѣка завикваха на помощь цѣла Европа, а дръзнеше ли нѣкой да изобличава селскитѣ лъжеводачи, надигаше се викъ, че българското селячество е нападнато.
Използуването на пораженската демагогия и на подкрепата отъ чуждбина станаха толкова съблазнителни, като срѣдство за обществено издигане, че съвсемъ нови срѣди се предложиха тайно на чуждестраннитѣ централи и тѣ помислиха, че е вече време да се изскубне и сърдцето на България.
Тези нови срѣди използуваха изкусно идеята за борба срещу партизанството, измамиха идеалисти и пипнаха властьта.
И така задъ гърба и силитѣ на чиста България, направиха презъ 1934г. годечкия нападатель министъръ, а следъ малка маневра повѣриха обновата на българския духъ на марксисти, на агентитѣ на чуждитѣ централи и на други пораженци.
Презъ 1934г. дойде въ България водачъ на поробенъ български край и отиде при 19-томайския диктаторъ, но той му отговори: "Не съмъ азъ виновенъ, че Добруджа биде откѫсната, идете при виновнитѣ, азъ не се интересувамъ отъ Добруджа". Ето какви удари получаваше българскиятъ духъ отъ мнимитѣ обновители.
Тази обнова започна създаването на трето поколѣние родоотстѫпници и макаръ че измаменитѣ идеалисти поправиха грѣшката си, все пакъ нова младежка срѣда биде увлѣчена въ служба на чуждбина и неинформираното общество недоразбра бъркотията отъ честь и безчестие и изпадна въ най-отровни съмнения. И сега, до 1937г., сме още на кръстопѫть.
Ето какъ отъ 20 години насамъ се прилага планътъ за унищожение на българския духъ.
Ето какъ въ продължение на 20 години подкупени отровители вливаха день изъ день отрова въ българската душа.
Нашето общество прилича сега на човѣкъ подложенъ отдавна на системно отравяне, който е загубилъ представа за нормалното си състояние. (Ако е било така въ 1937г., какво ли може да се каже за днешното, следъ повече отъ 70 години)
Вѣрно е, че здравитѣ български сили се бореха, макаръ и съвсемъ неорганизирано.
Вѣрно е, че въ стопанско отношение се направи доста нѣщо.
Но това не ни утешава, защото можеше много повече да се направи и защото българскиятъ духъ е увреденъ и защото българскитѣ очи свикнаха вече съ нѣща, които въ миналото тѣ и за мигъ дори не понасяха. Защото у насъ порастна презъ това време цѣло поколѣние, което нѣма представа какъ отъ времето на Отецъ Паисий, до преди 20 години бѣше страшно да помислишъ само да се рѫкувашъ и да разговаряшъ съ родоотстѫпникъ, а камо ли да го видишъ на обществено мѣсто.
Днесъ признацитѣ на това отравяне не правятъ на обществото никакво впечатление или пъкъ не му бодатъ много въ очитѣ, макаръ че въ Европа има вече нации, които блестятъ отъ национална честь и чистота.
Ние стигнахме до тамъ че:
оперенъ артистъ казва, че му е омръзнало да живѣе въ малка държава,
че студентъ отъ 4-ти курсъ пита, какъвъ смисълъ има нашата независимость,
че иначе даровитъ български интелигентъ твърди, че казармата дава недостойно възпитание,
че болшинството смѣта за учтивость да разговаря съ доказани предатели,
че платени родоотстѫпници ходятъ и сѣдатъ на всѣкѫде свободно,
че мнозина смѣтатъ за излишно да се харчатъ пари за орѫжие,
че болшинството се е почти отказало вече отъ Македония,
че български граждани се обявяватъ за политически привърженици на човѣкъ, който влиза въ България съ помощьта на чужди разузнавателни служби,
че въ две съседни столици (едната е Бѣлградъ) има надъ 250 млади българи, които на чужди стипендии следватъ противобългарски агитаторски школи,
че чужди агенти и национални престѫпници се ширятъ свободно и претендиратъ открито да управляватъ,
че всички общественици преговарятъ или най-малко разговарятъ съ тѣхъ,
че хиляди хора, безъ професия живѣятъ на широко съ срѣдства отъ чужбина,
че тази година (1937г.), 60 години следъ църковното ни освобождение въ софийската катедрала се пропѣ отново и доброволно на гръцки езикъ,
че нѣмаме право да пишемъ имената на откѫснати български градове, да хроникираме датитѣ на откѫсването имъ, да споменаваме и да празднуваме дни на българска слава!
Ето докѫде стигнахме!
Но отъ всичко най-странно и най-ново въ нашия животъ е това, дето много хора свикнаха вече съ това положение и го смѣтатъ за нѣщо нормално, когато всѫщность то е най-грозното и най-опасното явление въ нашата нова история.
Ето тъкмо на това състояние сме решили да туримъ край!
Българскиятъ селякъ е не само трудолюбивъ, но той е запазилъ напълно националния си усетъ!
България е по територия по-голѣма отъ Швейцария, Дания, Холандия, Белгия, Австрия и Унгария.
България и по население не е вече малка.
Тя нѣма почти малцинства. (по онова време)
Народътъ й е отъ всички народи най-храбъръ.
Ако нашитѣ възрожденци, ако Паисий, Раковски, Левски и Караджата можеха да се върнатъ и да поематъ рѫководството на тази България, кой знае какво щѣше да стане съ картата на Южна Европа!
Та, нали тѣхниятъ духъ, българскиятъ духъ не дава спокойствие на враговетѣ ни и нали за това точно, за неговото унищожение тѣ най-много усилия положиха?
А ние точно това не можеме още да разбереме и всички стопански и материални нужди виждаме, но тъкмо най-важното пропущаме.
Възможно ли е щото сѫщиятъ този народъ,
който създаде чудесното ни Възраждане,
който роди героитѣ отъ времето на Паисий, Раковски и Левски,
който води толкова борби въ Македония и Тракия,
който роди героитѣ отъ епохата на Гоце Дѣлчевъ,
който изигра ролята на европейска сила презъ 1912-1913 и презъ 1915-1918г.,
който създаде епопеи въ Добруджа, на Дойранъ, на Черна и на толкова още мѣста,
възможно ли е сѫщата тази нация да е промѣнила кръвьта си съ вода и дарбата си съ пáра?
Погледнете съседнитѣ ни държави, превърнати на руски салати отъ малцинства и помислете, защо като сѫ богато въорѫжени се боятъ толкова отъ България?
Тѣзи изпълнени и подути отъ малцинства държави приличатъ сега на кѫщи, които се клатятъ и които се държатъ само, защото се подпиратъ отъ калканитѣ на съседнитѣ кѫщи.
Рѫководителитѣ имъ знаятъ нашата сила и познаватъ българския духъ.
Въпрѣки всичко тѣ не успѣха да го унищожатъ, а само успѣха да го упоятъ.
Ние сме длъжни часъ по-скоро да събудимъ и да очистимъ този български духъ.
Ние трѣбва преди всичко да очистимъ страната отъ родоотстѫпници и да заработимъ отъ всичко най-вече за духа на българската нация.
Това нѣма да стане лесно и безъ жертви, но когато българскиятъ духъ се разкрили наново той ще прояви жаждата за социална правда на дякона Лeвски и борческия устремъ на Караджата. Тогава дарбата на българина ще даде обилно своя плодъ, а победниятъ му духъ ще начертае истинскитѣ граници на справедлива и мощна България.
Нека мобилизираме волитѣ си, за да тръгнемъ безогледно по своя ратнически пѫть. Нека стариятъ възрожденски викъ "свобода или смърть" ни води въ борбата, нека пораженцитѣ почувствуватъ, че иде деньтъ на единъ националенъ ратнически сѫдъ, който ще даде възмездие на българския духъ и ще отвори широкия друмъ за напредъка и величието на Българщината."
Няма коментари:
Публикуване на коментар