КЪМЪ СОЦИАЛНАТА ПРАВДА (1937 год.)

 

1. За българина и социалната правда:

Социална правда! Ето единъ общочовѣшки идеалъ. Той е по-старъ отъ писаната история на народитѣ и не ще престане никога да зове на борба онези хора, които сѫ дарени съ обществени добродетели. Стремежътъ къмъ национално обособяване и стремежътъ къмъ национална правда сѫ двата най-силни подтици въ новата история.

Нѣма по-жаденъ народъ за социална правда отъ българския. Ако си зададемъ въпроса, за какво всѫщность сѫ се борили българитѣ отъ Аспарухъ и до днесъ, ще видимъ, че тѣ сѫ имали два главни стремежа: да се обединятъ, да направятъ държавата си мощна и да установятъ правда въ своя вѫтрешенъ животъ. Тѣзи два основни стремежи сѫ главнитѣ двигатели и на най-новата ни история. Затова отъ Освобождението и до днесъ ние дадохме най-много жертви и проявихме най-голѣмъ героизъмъ въ борбитѣ за постигането тъкмо на целитѣ на тѣзи два стремежа.

Що е социална правда? Въ какво се състои тя? Какъ може да се осѫществи тази социална правда? До колко може да се постигне изобщо и въ какво ще се изрази единъ день максималното й постигане?

Ако поискате сведения отъ българскитѣ книжарници, библиотеки и читалища, ще се увѣрите, че българинътъ е търсилъ и търси непрестанно, съ наистина необикновена жажда, отговоритѣ на тѣзи въпроси. И тъкмо тази негова жажда, заедно съ неговата жертвоготовность въ социалнитѣ борби, сѫ най-убедителното доказателство за голѣмата социална дарба на българската нация, съ която тя ще стане непремѣнно единъ день най-притегателната сила на Балканския полуостровъ.

2. За робуването на празни думи:

Преди да пристѫпимъ къмъ очертаването на социалната правда, нека си дадемъ смѣтка за едно много важно свойство на хората. Касае се до склонностьта на хората да робуватъ на голи думи. Думата е наистина нѣщо, на което човѣкъ може неусѣтно да стане робъ. И, ако той самъ не си даде смѣтка за това или пъкъ, ако този, който говори съ него не е наясно върху неговото робуване на нѣкои думи, то всички усилия за взаимно разбиране ще отидатъ напразно.

Нека вземемъ за примѣръ думитѣ република, демокрация и класа:

Републиката е втълпена въ съзнанието на голѣма часть отъ нашата интелигенция и то още отъ училището, като нѣщо напредничаво и свободолюбиво. Древнитѣ гръцки и римски републики се сочатъ като доказателство за това твърдение. Всѫщность то е лъжлива агитация. Древнитѣ републики сѫ познавали робството и въ тѣхъ човѣци сѫ били продавани по-евтино отколкото млади и здрави магарета.

Ами твърдението, че демокрацията била трайната и вѣчната форма на управление? Нѣма съмнение, че древностьта не познава демокрацията въ днешния смисълъ на думата. Достатъчно е само да се припомнятъ борбитѣ на Древна Гърция откъмъ VII-то столѣтие пр.Хр. и да се споменатъ имената на Солонъ, Пизистратъ, Пизистратиди и Перикълъ. Сѫщото е било и въ Древния Римъ. Древната царска власть е била въ него съборена, но за най-голѣмо съжаление на народа. Защото аристократичниятъ сенатъ на републиката е правелъ всичко, за да не се издигнатъ народни водачи. Тази република е предвиждала съ законъ временни диктатори, освободени отъ всѣкаква отговорность. Но и тази "демокрация" се оказала прекалена и Римъ преминалъ презъ тежки борби за властьта, които замѣнили сенаторската аристократична република съ императорската власть. Имената Мариусъ, Сула,  Помпей и Цезар напомнятъ ясно тогавашната действителность. Ясно е, че историята, отъ древностьта до V-ия вѣкъ сл.Хр., не познава демокрация, а е признавала робство, продаване на хора, гребане съ весла въ галери, гладиаторство и други подобни нѣща, отъ чиито видъ само днешнитѣ "демократи" биха припаднали. Ами нали презъ цѣлото Срѣдновѣковие, значи отъ V-и до XV-и вѣкъ, владѣе феодализмътъ. За каква демокрация може да става дума презъ това време? Ами следъ XV-ия вѣкъ английската история съ борбитѣ на Кромвелъ (Кромуел) и нататъкъ, както и историята на Франция съ Лудвицитѣ XIII, XIV, XV и пр., подъ знака на демокрацията ли минаватъ? Значи отъ Античностьта до Френската революция не може и дума да става за демокрация. Ами отъ Френската революция отъ 1789 год. до "9-ти термидоръ" 1794 год., когато падна Робеспиеръ, демокрация ли сѫществуваше? Следъ това пъкъ иде епохата на Наполеонъ, подиръ нея следва революцията отъ 1848 год., тогава идва на 2 декемврий 1851 год. превратътъ и възцаряването на Наполеонъ III, подиръ това пъкъ следва войната отъ 1871 год. и установяването на последната френска република. Кѫде е имало тогава демокрация отъ древностьта, та до края на XIX-и вѣкъ? Нѣкаква капиталистично-полицейско-буржоазна демокрация започва въ Франция тогава и трае до началото на войната. Доколко по това време въ Русия, Германия, Италия, Англия, Испания и другаде е сѫществувала демокрацията може всѣки самъ да си отговори. А демокрацията на следвоенното време (следъ ПСВ), напримѣръ въ Русия, Италия, Германия, Полша, Унгария, Австрия, Испания, Португалия, Америка и пр. е всѣкиму известна.

Това кратко съпоставяне на думитѣ република и демокрация съ действителностьта е много поучително. Всѣки самъ може да го извърши още по-подробно и колкото по се углѫбява, толкова по-ясно ще му става, че интернационалистичната пропаганда е облѣкла съ тѣзи думи идеални нѣща и че тя е успѣла да втълпи на мнозина, че тѣзи идеални нѣща сѫ наистина сѫществували въ миналото. Много и много хора сѫ приели вече като аксиома формулата, че демокрацията е "вечната и трайната" форма на държавно управление, а всѫщность и съ свѣщъ да я дирите изъ историята, не ще я намѣрите. За да схванете отъ кѫде иде тази заблуда, наблюдавайте кой я разпространява и се попитайте тогава, кому служи той и коя е истинската му цель?

Нека сега поостържемъ съ върха на нокъта си понятието класа. Единъ океанъ отъ литература втълпи на болшинството, че човѣчеството не се състояло отъ хора и отъ народи, а се състояло главно отъ класи. Споредъ марксизма, който участвувалъ в производството съ капиталъ билъ буржоа, а който участвувалъ съ труда си билъ пролетарий.   Работникътъ, физически или умственъ, участвувалъ съ труда си и билъ пролетарий. Той принадлежалъ къмъ класата на пролетариата. Нека си зададемъ нѣколко въпроси. Киноартиститѣ, които участвуватъ само съ труда си и получаватъ милиони, пролетарии ли сѫ? Голѣмитѣ скулптори, художници, писатели, лѣкари, адвокати, изобретатели, които участвуватъ съ труда си, пролетарии ли сѫ? Болшевишкитѣ маршали, дипломати, високи сановници и ягодовци пролетарии ли сѫ? Ами нашитѣ пребогати социалдемократи пролетарии ли сѫ? Ами онѣзи истински богати нашенски комунисти пролетарии ли сѫ? Онѣзи наши селски стопани, които успѣватъ да свържатъ двата края, пролетарии ли сѫ или буржоа? Ами богато платениятъ марксически агентъ какъвъ е?

Дори най-учениятъ марксистъ не ще отговори убедително на тѣзи въпроси. Той ще убеди само онзи, който безкритично се прекланя съ страхопочитание предъ дебелитѣ томове съ усукано съдържание.

И все пакъ думата "класа" се е набила дотолкова въ главитѣ на нѣкои хора, че дори нѣкои самонабедени "фашисти", както и други немарксически водачи приказватъ, че щѣли да помиряватъ интереситѣ на "класитѣ".

Ето колко тъмно и неясно е понятието "класа", но думата "класа" се употрѣбява на лѣво и на дѣсно и мѫти главитѣ на хората.

Примѣритѣ съ думитѣ "република", "демокрация" и "класа" сѫ ясни. Къмъ мѫтно мислене, къмъ социална слѣпота, къмъ погрѣшно насочване на енергията и къмъ вреденъ животъ води робуването на думи, задъ които въ главата се мержелѣе нѣкоя втълпена неистина или нѣщо недоразбрано.

Та нека сега, като посѣгаме да си уяснимъ социалната правда, изоставимъ механическата употрѣба на нѣкои думи и подиримъ сѫщностьта на нѣщата. Нека си говоримъ ясно, като честни мѫже изправени предъ отговорна задача.

3. Равенство и марксизъмъ:

Социална правда! За нея отдавна вече не може да се говори и пише, безъ връзка съ марксизма. Защото той имаше социаленъ идеалъ равенството. Като носеха това наистина абсолютно идеално искане, марксиститѣ се присмиваха на искането за социална правда. Отъ появата на комунистическия манифестъ отъ 1848 год. до днесъ се излѣха цѣли реки отъ марксическа литература върху всички народи. А всичко въ тази литература се отнася, прѣко или косвено, все до социалната правда. Неудовлетворенитѣ нужди на социално онеправданитѣ хора и идеализмътъ на младежьта сѫ били главнитѣ

предпоставки за необикновеното разпространение на марксическото учение. И то се разпространи тъй широко и толкова силно натрапи своята терминология и нѣкои свои изфантазирани понятия, че и до днесъ още, когато трѣбва да се обяснява социалната правда, трѣбва предварително да се върши разборъ на нѣкои марксически твърдения и по такъвъ начинъ да се осигури яснотата на изложението.

Това е сега напълно възможно и твърде интересно. По-рано марксизмътъ гледаше отстрана и критикуваше много извисоко. Но отъ 1917 год. насамъ, вториятъ интернационалъ управлява повечето европейски държави чрезъ тѣхни социалдемократически партии, а комунизмътъ още управлява цѣла Русия. Сега, следъ тѣзи двадесеть години марксическа практика при най-разнообразни условия, иде вече редътъ на възродения национализъмъ да критикува, както научно, така и практически, марксическия свѣтогледъ. Сега марксизмътъ и възродениятъ национализъмъ се борятъ успоредно за осѫществяването на социалния идеалъ и то въ голѣми страни, та имаме възможность да сравняваме дѣлата, които произлизатъ отъ двата свѣтогледа.

При това отъ 1848 год. минаха вече 90 години. Марксическото учение е вече на деветдесетгодишна възрасть. А марксическата практика е вече двадесетгодишна. Марксизмътъ като учение е сега деветдесетгодишенъ старецъ, а като работникъ има вече двадесетгодишна дейность. Младъ и свежъ като учение и като работникъ е сега възродениятъ национализъмъ. Това е много интересно. Сега марксизмътъ е на консервативна позиция. Сега марксиститѣ въ едни страни и спекулантитѣ въ други страни пазятъ високитѣ си постове и положения! А ние сме сега въ "революционна ситуация" и ние носимъ вече знамето на новото време. Затова спекулантитѣ, евреитѣ и марксиститѣ се борятъ сега срещу насъ тъй, както по-рано всички се бореха срещу марксиститѣ.

Но нека минемъ нататъкъ, като отъ време на време си даваме смѣтка на какво учеше хората този деветдесетгодишенъ еврейски хомонкулосъ, какъ самъ той корегираше учението си, кѫдето трѣбваше да борави съ живота и какво още продължава да учи за износъ въ чуждбина.

Осѫществяването на социалния идеалъ не би било толкова трудно, ако всички хора се раждаха съ еднакви духовни и физически дарби, ако земното кълбо се населяваше само отъ единъ народъ и ако това човѣчество се развиваше едновременно, както стопански, така и духовно. Дали такъвъ свѣтъ би ли могълъ да сѫществува, на какво би приличалъ той и дали би билъ способенъ отъ биологическо гледище, сѫ други въпроси. Важното сега за насъ е, че свѣтътъ не е такъвъ. Разнитѣ народи живѣятъ всрѣдъ различни условия, тѣ се намиратъ на различни степени на културно развитие, тѣ иматъ различни дарби и заложби, а и отдѣлнитѣ хора всрѣдъ тѣхъ се раждатъ съ нееднакви духовни и физически качества.

Тази действителность е била очевидна за нормалнитѣ хора още отъ древностьта. Но въпрѣки всичко Марксъ и неговитѣ последователи положиха въ основата на марксическото учение четири голѣми предпоставки:

едната е: хората се раждатъ равни, но условията всрѣдъ които живѣятъ ги правятъ различни.

другата е: животътъ нѣма духовно начало и духовна страна, а е материалистиченъ, вещественъ, та свѣтътъ е нѣщо като една голѣма бездушна машина.

третата предпоставка е: човѣчеството се дѣли главно на две класи, пролетарска и капиталистическа, които ще воюватъ докато се наложи диктатурата на пролетарията.

четвъртата предпоставка е: сегашниятъ материаленъ строежъ трѣбва да се разруши и да се изгради нова пролетарска материална култура.

Отъ първата предпоставка марксизмътъ извлѣче искането за пълно равенство на хората въ всѣка область на живота.

Втората предпоставка подтикна марксизма къмъ чисто материалистично обяснение на историята. Той обяснява свѣта само съ нѣща, които се мѣрятъ съ физически и числени мѣрила, като напр. капиталъ, надница, срѣдства за производство, произведения и др., които се мѣрятъ на килограмъ, на литъръ, на часъ, съ пари и пр. Но онова, което не се мѣри ясно или е духовно, като напр. нация, държава, отечество, религия, семейство, както и чисто духовнитѣ прояви на живота, той не признава и смѣта за буржоазни изобретения за изтезаване на пролетарията. По такъвъ начинъ марксизмътъ пристѫпи къмъ дѣлова работа съ едно око и започна практиката безъ стериоскопичность, значи безъ да вижда глѫбината на живота. Ето защо, като сочеше че свѣтътъ е материаленъ, стигаше до лесното заключение, че за осѫществяване на равенството трѣбва да се разпредѣлятъ блага отъ материално естество. Съ това той придаваше на искането си за равенство простота и лесна приложимость, стига само да се наложи диктатурата на "пролетарията".

Отъ третата си предпоставка марксизмътъ извлѣче идеята за интернационалната солидарность на работничеството и за интернационалното организиране на човѣчеството. Съ това той усилваше надеждата за постигането на равенството, защото вѣрующитѣ отъ една страна добиваха илюзията, че ще получаватъ срѣдства и подкрепа отъ цѣлъ свѣтъ.

Отъ четвъртата предпоставка произлѣзе предписването на една начална рушителна фаза на марксическата революция. Това заключение събуждаше рушителнитѣ

инстинкти на човѣка, които сѫ по-долни и затова по-силни отъ строителскитѣ стремежи. Освенъ това, то правеше марксизма още по-лесно разбираемъ, защото когато нѣкой по-наивенъ запиташе: "какъ напримѣръ, ще се разпредѣлятъ материалнитѣ блага, които виждамъ?", можеше лесно да се отклони критичностьта му съ отговора: "за тѣхъ не мисли, защото тѣ ще бѫдатъ разрушени и новъ свѣтъ ще разпредѣляме." Ето какъ мѫчноубедимата трезва критичность се замѣстваше съ фантазията, която е безгранична и неопредѣлена.

И така марксизмътъ си изработи най-голѣма привлѣкателность. Има ли по-идеално нѣщо отъ равенството? Нѣма! Материалистичното обяснение на свѣта мамеше разума съ заблудата, че разпредѣлянето на благата е лесно и възможно, интернационалистичното схващане усилваше смѣлостьта, а предписаната начална рушителна фаза осигуряваше като подтици инстинкта и фантазията. Като снабди единъ абсолютенъ идеалъ съ крилата на разума, смѣлостьта, инстинкта и фантазията, марксизмътъ създаде най-привлѣкателния миражъ на ангелъ предъ взора на изстрадалото работничество.

Голѣма часть отъ най-честната и идеалистична интелигенция тръгна по него, а тя го сочеше съ пръстъ на маси отъ онеправдани работници и ги поведе съ себе си.

Този нагледъ идеаленъ и борчески подходъ на ценни мѫже се насочваше изкусно отъ цѣла мрежа користолюбиви агенти, които имаха чакалски инстинкти, но братска външность.

Този подходъ се насочваше срещу нации, държави и духовни ценности, а бѣше всѫщность полезенъ само за единъ народъ, за евреитѣ.

Не е случайность, дето Марксъ и дветѣ трети отъ идеолозитѣ на марксизма сѫ били евреи. Еврейството е една националность и отъ това гледище то носи изравненость. Еврейството има развита отъ историята склонность да придобива лесно материални блага. То нѣма своя държава и затова чуждитѣ държави сѫ за него прѣчка, поради което се стреми естествено къмъ интернационално организиране на човѣчеството. То е емиграция и носи известната на социологията емигрантска психика, да гледа на живитѣ нѣща въ живота на другия народъ като на вещи. Затова, въпрѣки че има свой богатъ духовенъ животъ, то гледа на останалия свѣтъ материалистично. Духовниятъ животъ на отдѣлнитѣ нации е за него друга прѣчка и то се стреми естествено да го изравни. Но тъй като нациитѣ и държавитѣ се опиратъ и на семейството, а се спояватъ и отъ религиознитѣ си форми, то на еврейския естественъ стремежъ допада унищожението и на семейнитѣ връзки, и на религиознитѣ форми, но разбира се не на своитѣ, а на чуждитѣ.

Та нѣма нищо по-естествено отъ това, че иначе даровитото за себе си еврейство движеше непрестанно и съ най-голѣми сили марксическия изкусителенъ миражъ надъ цѣлото човѣчество. Поне половината отъ миналитѣ успѣхи на марксизма се дължи на него.

И тъй, следъ края на войната, марксизмътъ трѣбваше да мине отъ критика къмъ дѣло.

Всѣки знае какво направиха социалдемократическитѣ му управления въ Италия, Англия, Австрия, Германия и другаде.

Нѣка разгледаме сега, макаръ и въ общи черти, какъ се приложи марксизмътъ въ Русия и то отъ най-правовѣрното си разклонение, отъ болшевизма. И нека си дадемъ смѣтка, доколко осѫществи той главната си цель-равенството.

Командуванъ отъ евреитѣ Каменевъ, Троцки, Зиновиевъ, Бухаринъ, Литвиновъ, Володарски, Кагановичъ, Свредловъ, Стекловъ, Томски, Реденсъ, Доичъ, Вихманъ, Белакунъ, Богдановъ, Пятницки, Лопински, Лагевски, Цведичъ, Маклаковски, Вобровъ, Радекъ и цѣлъ рой още други като тѣхъ, той изпълни обещанието си да разруши старото материално устройство. Това е единственото обещание, което марксизмътъ изпълни. Но, когато следъ завършването на разрушителната фаза дойде редъ за разпредѣлението на благата, стана ясно, че само едно нѣщо остана за разпредѣляне. Оставаше само мизерията, но за нейното разпредѣляне между руския народъ нѣмаше нужда отъ усилия, защото тя сама се бѣше вече разпредѣлила. И ако дори въ това отношение разпредѣлянето бѣше справедливо, щѣхме поне да кажемъ, че настѫпи равенство въ общата мизерия на всички. Но и това не стана, защото ЧеКа-та съ своитѣ ягодовци държеше въ безмълвие и тероръ руския народъ, докато пролетарскитѣ бюрократи живѣеха не по-лошо отъ западноевропейскитѣ буржоа. Презъ 1921 година Ленинъ не се посвѣни да каже, че 240,000 болшевици могатъ спокойно да поематъ ролята на 130,000 земевладѣлци, които по-рано водеха Русия. Горки наричаше по това време болшевизма "националенъ каламитетъ". Но теоритикътъ Ленинъ се стресна и взе наистина голѣмото решение за НЕП (Новая економическая политика), който още тогава превърна болшевизма на ограниченъ и контролиранъ капитализъмъ. Троцки и всички еврейски водачи се бореха енергично срещу въвеждането на НЕП-а и искаха абсолютната и перманентна революция. Ленинъ наложи НЕП-а, но куршумътъ, съ който еврейската студентка Дора Капланъ простреля дробоветѣ му на едно работническо събрание, причини презъ май на 1922 година артериални смущения и неизлѣчима парализа, отъ които на 21 януарий 1924 година Ленинъ умрѣ. Докато той боледуваше, пращаха аероплани въ Европа да му довеждатъ прочути лѣкари.

Защо за Ленинъ довеждаха отъ далечни страни лѣкари съ аероплани, а хиляди мужици и работници умираха дори безъ фелдшерска помощь? Нали щѣше да има равенство? На този въпросъ болшевицитѣ отговаряха: "Защото отъ гениалния Ленинъ всичко зависи, а хилядитѣ, които оставяме безъ помощь, нѣматъ такова значение." Ами защо тогава мамеха цѣли 70 години съ идеалното искане за равенство?

Презъ 1924 година,

въ комисарията на външнитѣ работи отъ 16 члена, 13 бѣха евреи;

въ военния комисариятъ отъ 43 члена, 33 бѣха евреи;

въ финансовия комисариятъ отъ 44 члена, 30 бѣха евреи;

въ правосѫдния комисариятъ отъ 21 члена, 21 бѣха евреи и

въ просвѣтния комисариятъ отъ 41 члена, 25 бѣха евреи.

Въ сѫщото време 400,000 болшевишки чиновници-бюрократи бѣха добре платени и настанени въ удобни квартири, а московското население се тѫпчеше въ избитѣ, надницитѣ на работницитѣ не се плащаха съ месеци и произведенията отъ първа необходимость достигаха недостѫпни цени.

Ето каква е картината на разпредѣлението на благата и на равенството по онова време.

Следъ 13-ия конгресъ презъ 1924 год. Сталинъ започва чистка, потапя въ кръвь страната; той е по-хитъръ и по-финъ отъ Троцки, изолирва го презъ 1926 год., Троцки опитва безуспѣшно превратъ презъ 1927 год., но презъ 1928 год. бива изпѫденъ изъ Русия. На 14-ия конгресъ Сталинъ се избира доживотенъ секретарь на партията, започва създаването на антисемитско течение и обявява презъ 1928 год. петилетката. За нея отиватъ 180,000,000,000 рубли, а официалната руска статистика съобщава въ последствие, че отъ предвиденото презъ 1928 год. е било изпълнено едва половината отъ плана. По колосалния Турнсибъ минаватъ само нѣколко бавни влака. Гигантскиятъ язовиръ Днепрострой, построенъ отъ американски инженеръ, въпрѣки че нѣма трансформатори, нито кабели, бива пуснатъ въ работа и турбинитѣ му се въртѣли напразно цѣли години, за да не разбератъ работницитѣ въ него, че всички мизеруватъ поради фантастични грѣшки. Въ Нижниновгородъ заводитѣ на Фордъ произвеждатъ автомобили, три четвърти отъ които не се употрѣбяватъ, защото въ страната нѣма пѫтища. Гигантътъ Магнитогорскъ, съ високи пещи и ковални за желѣзо и стомана, е построенъ 2,000 километра далечъ отъ вѫглищата и произвежда малко и скѫпа стомана.

Тѣзи невѣроятни на пръвъ погледъ неуспѣхи биватъ признати официално и биватъ изтъкнати отъ най-прочутия съвремененъ френски историкъ, членъ на френската академия на наукитѣ Jacques Bainville. Затова се обявиха непрекъснати последователни планове, а отъ 1933 година не се приказва вече за тѣхъ. Отъ 1929 год. се обяви едноличното командуване на заводитѣ, което закрепости работницитѣ.

До сега болшевизмътъ призна негласно религията, връща класическото образование, стана антисемитски, въведе стахановщината, която не е нищо друго, освенъ акордна работа, която буржоазнитѣ страни поне на книга, отъ кумова срама, забраниха отдавна.

Това ли е разпредѣлението на срѣдствата за производство и на произведенията? Ами равенството? За него вече никой не говори въ Русия. Сега тамъ говорятъ за грижи за работничеството. Презъ май 1937 г. "Красная газета" пише за "руската борба за северния полюсъ". И докато италиянскитѣ и германскитѣ работници живѣятъ културенъ и човѣшки животъ и закусватъ съ банани, отъ рускитѣ работници се иска да се радватъ на новината, че на северния полюсъ се виждали и чайки! Полюсъ бѣше марксизмътъ като учение и увлѣчение и затова сега стигна до нуждата отъ реклами чрезъ залъгалки за северния полюсъ. Интуристъ, който канеше въ Русия само "обективни" гости, на които показваше само онова, което му изнасяше, спрѣ презъ 1937 год. всѣкакво приемане на каквито и да било туристи. Защото се оказа, че дори и тѣзи гости се връщатъ у дома си съ покъртени души отъ страданията и неравенството всрѣдъ великия руски народъ.

Ето картината на двадесетгодишната марксическа практика.

"Неоснователенъ въ предпоставкитѣ си, ослѣпително логиченъ въ по-нататъшно мислене, невѣренъ въ заключителното разсѫждение, съ орловъ погледъ за разрушителното и слѣпъ за истински строителското-това е образътъ на Марксовото учение и характерътъ на неговата ученость." Тази диагноза на Шпанъ, архитектъ на възродения национализъмъ, биде доказана отъ живота. Но въ чуждбина деветдесетгодишниятъ еврейски хомонкулосъ не престава да работи. Деветдесетгодишната марксическа литература пълни още библиотекитѣ. Третиятъ интернационалъ ревизира вече официално становищата си за началната рушителна фаза, за материалистическото начало на живота, за естественото равенство на хората, дори и за интернационалния принципъ, като говори вече за нация, родина и отечество. Но непроницателни и наивни глави поематъ старата и опровѣргана марксическа литература, дообъркватъ главитѣ си съ новата износна болшевишка литература за пропаганда и се оставятъ на платени професионални агитатори.

На млади и неопитни националисти тѣ съ гордость казватъ: "Вижте каква грамадна учена литература имаме ние, а вашата кѫде е?" И не рѣдко неопитниятъ националистъ остава безмълвенъ и смутенъ. А той би трѣбвало да отговори, че цѣлата останала свѣтовна литература е противомарксическа, което се доказва отъ факта, че е забранена въ болшевишка Русия. Той би трѣбвало да имъ каже, че книгитѣ не се пишатъ за упражнение на мускулатурата на рѫцетѣ, а сѫ написани за главата на човѣка. Иначе Талмудътъ, който изпълва една голѣма стая, би трѣбвало да бѫде най-ценната книга. Той би трѣбвало да имъ каже, че марксическото влияние у насъ не е допуснало, съ подмолна забрана, превеждането на български езикъ на богатата вече нова социална литература на възродения национализъмъ, но който е ималъ възможность да научи чужди езици черпи свѣтлина отъ нея. Той би могълъ да го насочи и на ценна българска социална литература и да имъ каже, че иде деньтъ, въ който хилядитѣ томове марксически книги, които пълнятъ сега многобройнитѣ наши читалища и библиотеки, ще бѫдатъ стопени отъ държавна книжна фабрика и добитата нова хартия ще служи за печатъ на нова строителска социална литература и за изящна българска литература съ героично българско съдържание, която ще възпитава иднитѣ поколѣния.

Има случаи, въ които честно увлѣчениятъ, но заблуденъ марксистъ повтаря машинално безкрайни пермутации отъ старомарксически и новоболшевишки думи. И ако е попадналъ случайно на идейно неподготвенъ "националистъ", като напр. на нѣкой водачъ отъ С.М.Н.Л., то господинъ "националистътъ", като изслуша този потокъ отъ нагледъ учени, а всѫщность празни думи, остава безпомощень и/или започва и той да бръщолеви или пъкъ се сепва. Така сепнатъ човѣкъ напомня следния случай:

Единъ папагалъ се отървалъ отъ своята клетка, хвръкналъ и кацналъ предъ едно дете. Детето посегнало да го хване, но папагалътъ викналъ машинално: "Какво искате!" Детето се сепнало отъ това и рекло: "Извинете, азъ помислихъ, че сте птица!"

Така се обърква всѣки, който се сепва отъ празни думи. Още по-лошо става, обаче, когато следъ първото си сепване такива "националисти" започватъ да бръщолевятъ прости ураджийско-патриотични думи. Съ това тѣ излагатъ себе си и идеята за нацията, отблъскватъ още повече заблуденитѣ марксисти, а на своитѣ млади и честни последователи даватъ лоша насока. Убедителни всрѣдъ готови родолюбци, тѣ сѫ безпомощни всрѣдъ марксиститѣ. А когато сѫ начело на младежки организации, тѣ увреждатъ нацията, защото използуватъ идеализма на честни младежи и накрай ги обезвѣряватъ. Такава е участьта на всѣко лекомислие, перчене и хитруване отъ съмнителенъ произходъ. Идеи се побеждаватъ само съ идеи.

Планинитѣ отъ марксическа литература се вече снизяватъ. Тази литература е демодирана. Нейното съдържание е вече оборено и то отъ Ленинъ, отъ Макдоналдъ, отъ Троцки, отъ дейностьта на 2-ия интернационалъ и отъ ревизиранитѣ становища на 3-ия интернационалъ. Единъ съвремененъ мѫжъ е сега съ нея толкова модеренъ, колкото би била модерна една жена, ако се облѣчеше въ малакофъ. Сравнете сега Комунистическия манифестъ и Капитала на Марксъ съ днешнитѣ становища на 2-ия и 3-ия интернационалъ и особено съ днешното имъ схващане за равенството, както и съ начина, по който сѫ осѫществили следъ 20-годишна дейность това равенство и ще видите защо марксическата литература ще отиде въ отдѣлитѣ за историческа документация на библиотекитѣ.

Такъвъ е краятъ на марксическото искане за равенство.

Ами идеята за интернационалното организиране на човѣчеството? Тя бѣше измислена главно отъ евреитѣ, за да имъ служи като шперцъ да отварятъ вратитѣ на чуждитѣ национални сгради. За осѫществяването на националния идеалъ ли презъ 1931 год. софийското еврейство гласува масово за комуниститѣ? Но краятъ и на този интернационализъмъ настѫпи. Сега процъфтѣватъ свежи национални държави, а въ Русия се събуждатъ за чудо заспали отдавна народи и обособяватъ бързо народното си съзнание.

Ето какъ се приложи и видоизмѣни идеалното марксическо искане за равенство между хората.

4. За социалната правда:

Когато очертаваме социалния си идеалъ, нѣмаме за задача да издигнемъ възможно най-привлѣкателния лозунгъ, а имаме за задача да си поставимъ една ясна и постижима цель. За стръвната пропаганда на марксизма и на демокрацията е нуженъ най-идеалниятъ, най-възвишениятъ, макаръ и непостижимъ лозунгъ. Защото човѣкътъ носи склонностьта да се увлича отъ абсолютни идеали. Но такава пропаганда е винаги неискрена, тъй като между идеалното и действителностьта има голѣма разлика. Ликвидацията на марксизма, поукитѣ отъ социалнитѣ борби на новото време и повишеното съзнание на здравитѣ хора налагатъ вече честно войнишко поведение на всички, които се чувствуватъ длъжни да изпълнятъ до край дълга си предъ нацията, за която живѣятъ.

Съвременниятъ българинъ не ще позволи вече да се отнасятъ къмъ него тъй, както се отнасятъ къмъ сицилианскитѣ магарета. Тамъ връзвали на главата на магарето прѫчка съ рѫкойка сѣно и то, като гледало предъ носа си сѣното, вървѣло все напредъ, за да го стигне.

Дори и съ рискъ да оставиме на други преимуществото да печелятъ привърженици съ възвишени и неизпълними обещания, както и съ обещания за лични материални облаги, ние сме решени да говоримъ честно и открито до край, безъ огледъ дали това ще бѫде нѣкому недостатъчно или пъкъ ще бѫде другиму неприятно.

Българската нация е етническа, духовна, стопанска и политическа цѣлость, която има свой животъ и свое предопредѣление. Тя не се дѣли на класи. Къмъ българското работничество спадатъ всички български граждани, които се трудятъ и работятъ за материалното и духовното благосъстояние на нацията.

Извънъ българското работничество оставатъ главно три категории хора.

Първата се състои отъ спекулантит ѣ, които по най-различни пѫтища и подъ най-различни образи ограбватъ труда на българския работникъ и изсмукватъ благата на нацията.

Втората се състои отъ демагозит ѣ, начело съ партизанитѣ, които подмамватъ българското работничество съ политическа и социална лъжа, съ цель да заграбятъ обществени блага и съзнателно или несъзнателно увеличаватъ социалната неправда и рушатъ държавата.

Третата категория с ѫ бездѣлницитѣ, начело съ пършивия хайлайфъ, които мародерствуватъ всрѣдъ социалната неправда и рушатъ морала и благосъстоянието на нацията.

Социалната неправда произлиза отъ това, че политическата система дава възможность на т ѣзи три категории вредители: на спекулантитѣ, на демагозитѣ и бездѣлницитѣ, да ограбватъ часть отъ труда на работничеството и да изсмукватъ благата на нацията, като развалятъ и реда въ държавата.

Какви сѫ всѫщность основнитѣ социални искания на българския работникъ?

Попитайте всѣки истински български работникъ и той ще ви каже, че иска редовна работа при добри здравни условия и че иска справедливо заплащане на неговия трудъ, за да може да има здравословни жилищни условия да може да отгледа физически и духовно здраво потомство и да се ползува, макаръ и скромно, отъ придобивкитѣ на националната и на човѣшката култура.

Това сѫ справедливитѣ основни искания на всѣки истински работникъ. Това показва, че той има ясни и точно опредѣлени искания. Но ще бѫде ли той доволенъ, ако получи тѣзи придобивки? Като бѣлъ день е ясно, че той ще бѫде непремѣнно доволенъ, ако не установи, че нѣкои получаватъ незаслужени излишества. Но ако установи, че нѣкои събиратъ безъ заслуги национални блага, които трупатъ или пилѣятъ, той е длъженъ да поиска да се дадатъ тѣзи блага тамъ, дето има лична нужда и нужда за национално строителство.

Никой нѣма основание да твърди, че удовлетвореното до тази степень работничество ще бѫде недоволно, ако за изключителна дейность въ полза на нацията нѣкои труженици въ стопанството или въ духовното строителство получаватъ повече отъ него. Но никой нѣма право да иска отъ работничеството да чезне въ вреда на нацията и да бѫде доволно, когато други злоупотрѣбяватъ съ благата на нацията.

Така схваща всѣки истински работникъ социалния въпросъ. Социалниятъ идеалъ е толкова притегателенъ, че всѣки нормаленъ човѣкъ се стреми къмъ него. Борческитѣ натури се стремятъ да отиват къмъ него съ дѣло, а съзерцателнитѣ натури бѣгатъ къмъ него, но главно съ фантазията си. Такива хора задаватъ понѣкога интересни и твърде подробни въпроси. Тѣ питатъ напр., какво ще бѫде подробното устройство на справедливата национална държава, колко души ще има въ представителното събрание, какъ ще се уреди еди-кой си клонъ на стопанството и т.н. Иска имъ се да узнаятъ дори точно кой колко ще получава, въ какви стаи ще живѣе и какъ точно ще изглежда всичко. Така единъ наивенъ българинъ бѣше попиталъ нѣкога дякона Левски, какъвъ ще стане, когато се освободи България!

Социалниятъ идеалъ не представлява нѣщо като планински връхъ, та като се изкачимъ на него да свършимъ работата си. Наложатъ ли се споменатитѣ вече основни социални искания на българското работничество, главната цель ще бѫде постигната. Отъ тамъ нататъкъ ще се върши непрестанна планомѣрна работа и то съ мѫжество, за да се подобрява непрестанно животътъ на работничеството съответно материалното и културното развитие на нацията.

Но какво трѣбва да се отстрани, за да се постигне главната цель? Трѣбва да се обезвредятъ и тритѣ категории врагове на българското работничество

Нека почнемъ отъ спекулантитѣ. Кой е спекулантъ? Спекулантъ е този банкеръ, който не се задоволява съ припадащето му се право, а чрeзъ кредитa скубе предприятията и производството. Спекулантътъ е онзи индустриялецъ, който ощетява държавата чрeзъ наложени отъ него закони и не заплаща справедливо труда на работницитѣ. Спекулантътъ е онзи търговецъ на едро, който съ машинации налага прекалени цени и поставя въ робство дребната търговия, на която прѣчи дори да се кооперира за общи доставки. Спекулантски гнезда сѫ онези акционерни дружества, които сѫ образувани съ цель да използуватъ акционерната форма, за да укриватъ капитала и печалбитѣ си и за да избѣгватъ обществената отговорность. Спекулантски гнезда сѫ и онѣзи кооперативни предприятия, които задъ напредничави социални форми изсмукватъ хищно национални блага. Спекулантъ съ морала и реда е укривательтъ на данъкъ изобщо, който си присвоява национални блага. Спекулантъ съ държавната власть е онзи държавенъ служитель, който отъ лична користь уврежда и продава интереситѣ на нацията. Спекулантски изцѣло е онзи инородски колониаленъ капиталъ, който се всмуква все повече като хидра въ снагата на българската нация.

Нѣкои питатъ, дали има разлика между българина и чужденеца спекулантъ. Отъ морално гледище тѣ сѫ еднакво отвратителни, но отъ стопанско гледище единиятъ е по-вреденъ.

Нашенецътъ спекулантъ, като натрупва чужди блага, увеличава социалната неправда, но и да изнесе дори приживе часть отъ капитала си въ чуждбина, следъ като умре капиталътъ му се връща чрезъ наследницитѣ пакъ въ страната. Той смущава кръвообръщението. Но чужденецътъ спекулантъ не само ограбва национални блага, но завинаги ги изнася въ чуждбина. Той обезкръвява като пиявица нацията. Освенъ това, той е покровителствуванъ отъ дипломацията на страната си, която го пази отъ българскитѣ закони, а нашенецътъ ще получи лесно и веднага юларъ, щомъ нацията наложи редъ въ държавата си. Та има разлика. Затова инородци спекуланти, отрастнали въ България, ставатъ чужди поданици. Иначе, не ще и дума, че както българи работятъ въ чуждбина, така и чужденци ще работятъ въ България. Но само възъ основа на справедлива взаимность.

Ето тази очертана на кратко хидра на спекулата трѣбва да бѫде отстранена отъ младото и здраво тѣло на България. И тогава ще бликнатъ блага къмъ работничеството и къмъ държавата. Колкото и да изглеждатъ силни спекулата и паритѣ, колкото и да се перчатъ съ силата имъ тѣзи, които увреждатъ нацията съ тѣхъ, все пакъ тѣ съвсемъ не сѫ непобедими. Защото отъ всички сили най-силна е социалната, политическата сила. Щомъ я изградимъ, тя ще свие врата имъ и ще вкара всички въ българския пѫть.

Демагозитѣ, втората категория врагове на българското общество сѫ въ съюзъ съ първата категория. Чрезъ партии и партизанство демагозитѣ се стремятъ да грабнатъ властьта и съ чужда пита поменъ да правятъ. Тѣ грабятъ държавни срѣдства, объркватъ държавата и предаватъ националнитѣ блага на колониалния капиталъ и на нашенската спекула. Затова тѣ се поддържатъ взаимно. Всички партийни щабове се кредитиратъ отъ спекулантски групи.

Бездѣлницитѣ, начело съ пършивия хайлайфъ, които рушатъ морала всрѣдъ българитѣ, произлизатъ главно отъ спекулантитѣ и отъ демагозитѣ и служатъ пакъ на тѣхъ. Но политическата сила, царицата на всички сили, ще срине и тѣхъ и ще ги прати на принудителна работа, за да имъ даде възможность да изкупятъ грѣховетѣ си и да взематъ участие въ националното строителство.

5. Национализъм и социална правда:

Има българи, които оставатъ изненадани, когато усѣтятъ, че борбата за социална правда е поета вече отъ коравитѣ рѫце на физически работници и то не за своя угода, а за възвисяването на българската национална мощь. Тѣзи изненадани българи не усѣщатъ, че сѫ повлияни отъ марксическия свѣтогледъ и недоумяватъ предъ нашия лозунгъ: "социално налѣво, национално напредъ!" Тѣ питатъ понѣкога за произхода на това съчетание на стремежи. Нѣкои заблудени интернационалисти питатъ дори, какво общо има национализмътъ съ социалната правда?

Марксическата, болшевишката и изобщо интернационалистическата пропаганда се е стремѣла винаги да втълпи на своитѣ привърженици нѣколко твърдения и нѣколко отговора и то въ видъ на кратко изразени формули. По такъвъ начинъ последователитѣ

й биватъ снабдени съ клишета за твърдения и отговори, които сѫ много полезни, както за объркване на наивни слушатели, така и за излизане отъ трудни положения.

Разговорътъ за национализма съ единъ така наученъ марксисть, започна по следния начинъ:

- И ти ли си фашистки бандитъ!

- Ти си еврейски аргатинъ!

- Защо ме оскърбявашъ?

- Ами азъ бандитъ ли съмъ, че ме оскърбявашъ?

- Но и ти ме оскърби.

- Оскърбихъ те и азъ, за да разберешъ колко лошо действува оскръблението. А азъ имамъ основание да наричамъ марксиститѣ и интернационалиститѣ еврейски аргати, докато ти нѣмашъ основание да ме наричашъ бандитъ. Помисли малко!

- Но ти наново започвашъ съ оскръбления!

- Видѣ  ли сега, че не биваше да започвашъ пръвъ съ вашето клише "фашистки бандитъ"! Ако искашъ сега да приказваме, остави заученитѣ клишета и нека разговаряме разумно и логично. Ако бѣше платенъ агентъ, нѣмаше и да те поздравлявамъ, но азъ смѣтамъ че си заблуденъ и затова съмъ готовъ да разговарямъ.

И разговорътъ започна свѣстно.

Всѫщность, нѣма нищо по-естествено отъ това, че истинскиятъ националистъ е отъ всички най-устременъ къмъ налагането на социална правда всрѣдъ българитѣ, защото той знае, че безъ това условие нацията не може да развие всичкитѣ си сили.

Налагането на социална правда, която ще създаде споменатитѣ вече добри условия за всички българи, ще има победоносни последствия.

Ще се увеличи раждаемостьта, а смъртностьта ще се намали, отъ което нацията ще нарастне бързо. Ако българитѣ нарастваха числено два пѫти по-бързо, отколкото съперницитѣ имъ, то България би добила условия за надмощие само въ две-три десетолѣтия.

Добритѣ условия ще подобрятъ, освенъ това, здравословното състояние и работоспособностьта на българина, както въ мирната му дейность, така и на война.

Тѣ ще отстранятъ излишнитѣ страдания отъ различно естество, причинени отъ неправдата и лошитѣ условия, а по такъвъ начинъ ще разрастне довѣрие и солидарность всрѣдъ всички българи.

Справедливиятъ редъ и добритѣ условия ще позволятъ да се развиятъ, откриятъ и използуватъ дарбитѣ на подрастващитѣ поколѣния на цѣлата българска нация и ще увеличатъ нейната обща жизнеспособность

Тѣзи условия ще очистятъ пѫтя за пълното развитие на всички талантливи българи въ областьта на изкуствата и науката и ще осигурятъ развитието и творчеството на онези национални гении, които нацията ще роди въ бѫдаще изъ недрата си.

Ратникътъ за напредъка на българщината е дълбоко убеденъ, че само социалната правда може да разкрили цѣлата сила и всичкитѣ дарования на българската нация. Затова той отъ всички най-много се стреми къмъ нейното налагане всрѣдъ българитѣ.

Та интернационалиститѣ не бива да се преструватъ, че се чудятъ, задето борбата за социална правда е поведена съ такава жертвоготовность отъ истинскитѣ националисти.

Напротивъ, ние трѣбва да се чудимъ, че изстрадали и злепоставени българи вѣрватъ още на интернационалисти, които се чувствуватъ по-солидарни ту съ Чангъ Кай-Ши, ту съ евреи, ту съ Ларго Кабалеро, отколкото съ нуждитѣ на българската нация, отъ която сѫѣли и всрѣдъ чийто страдания тѣ живѣятъ. произл

Но ние сваляме вече маската на мнимитѣ интернационални доброжелатели.

6. Интернационализмътъ и националния идеалъ:

Тѣзи доброжелатели, като проповѣдватъ своя фаталенъ интернационализъмъ, се осмелѣватъ да отричатъ значението на нацията като действителность и като единствена основа за човѣшкия напредъкъ. И макаръ че болшевизмътъ говори официално за народи, отечество и родина и се принуди да отстѫпи до формулата: "С.С.С.Р. е отечество на всички народи", нашитѣ марксически пораженци не преставатъ още да пѣятъ старата си демодирана вече пѣсень. Като всѣка шлагерна музика и тѣхната пѣсень остарѣ и омръзна. Но пѣенето й се богато плаща и затова тя не спира. А тъй като все още има хора безъ вкусъ, които я слушатъ, трѣбва още единъ пѫть да имъ очертаемъ и посочимъ истината.

Нашиятъ идеалъ е максималното съвършенство на българската нация и на българската държава. Той е върховната цель на нашата воля.

Обезличителниятъ интернационализъмъ, като се бори противъ идеята за националното сѫществувание изобщо, воюва и срещу нашия идеялъ.

Нацията, която представя човѣшка общность, свързана както по произходъ, традиция, езикъ и обща сѫдба, така и чрeзъ общъ националенъ духъ, представя за интернационализма нѣщо незначително, чийто контури и форми трѣбва да бѫдатъ затрити.

Националната държава, която изразява жизненит ѣ тенденции на нацията и чието сѫществувание е меродавно условие за нейното усъвършенствуване, представя за интернационализма омразна прѣчка, която той цѣли да обезличи.

Нѣма съмнение, че британизмътъ и Британия, френщината и Франция, както германизмътъ и Германия, надрастватъ незасегнати отстѫпващия вече интернационализъмъ, но още по-вѣрно е, че нации като българската, които сѫ пострадали вече отъ него, могатъ да пострадатъ още по-тежко въ отстѫпателнитѣ му сражения. И то не само, защото сѫ незакрепнали и не толкова голѣми, но и защото последнитѣ ожесточени пристѫпи на интернационализма ги сварватъ въ време на борба, както въ стопански затруднения, така и съ нападателни съседи. Ето защо ние не можемъ да се приспиваме съ надеждата, че Западна Европа ще отърве и насъ отъ обезличителната напасть, а като сме отъ всички най-зле застрашени, ще продължимъ още по-неуморно и по-твърдо да бранимъ българщината и България.

Интернационализмътъ става най-нападателенъ, когато усѣти да се работи за национално възпитание. Кѫдето е властенъ, той е безпощаденъ къмъ носителитѣ на националната идея, а кѫдето не е властенъ, той използува всички срѣдства на диалектиката, за да доказва правотата на твърденията си и за да показва, че противницитѣ му сѫ користни или най-малко изостанали и некултурни.

Представителитѣ му сѫ готови всѣки моментъ да заповтарятъ напримѣръ, че нѣмало чисти нации, че германцитѣ нѣмали общъ произходъ, че френцитѣ не били чисти отъ расово гледище, че българитѣ били смесица и пр. и пр., отъ което излизало, че идеята за национално сѫществувание била изъ основа фалшива и че следователно, ако възпитанието на новитѣ поколѣния се нагласяло на интернационална основа, човѣчеството щѣло да се насочи къмъ по-висшъ идеалъ и по-голѣми постижения.

Съ това тѣ искатъ да убедятъ, че идеята за национално сѫществувание и организиране на човѣчеството би имала известно право на сѫществувание, само ако нациитѣ биха били идеално чисти отъ генетическо гледище, но тъй като това не било така, то и самата въпросна идея била безпредметна. Твърдение, което може да бѫде резултатъ или на незнание, или на користь и фанатизъмъ.

Нациитѣ сѫ биологично предостатъчно обособени. Достатъчно е да се помисли напримѣръ, за италиянци, германци, унгарци, българи и пр., за да възникнатъ въ мигъ характернитѣ имъ особености и различия. Достатъчно е да види човѣкъ по една войскова часть отъ тѣзи нации, за да остане удивенъ отъ тѣлесната имъ разлика. Достатъчно е да се сравнятъ постиженията на сѫщитѣ нации въ областьта на науката и изкуствата, за да станатъ веднага ясни интелектуалнитѣ имъ особености. А, ако се сравнятъ темпераментътъ имъ и социалнитѣ имъ заложби, ще изпъкнатъ други не по-малко важни характерни особености.

Безспоренъ и дори очевиденъ фактъ е, че нациитѣ иматъ ясно очертани характерни особености и различна склонность за усъвършенствуване въ една или друга посока и че максималнитѣ културни постижения на отдѣлни нации се намиратъ въ различни области на човѣшкото творчество. Всѣкиму е известно напримѣръ, че италиянцитѣ се отличаватъ съ особени дарби въ областьта на изкуствата, че френцитѣ сѫ интелектуално и социялно финъ народъ, че немцитѣ се отличаватъ съ интелектуална дълбочина и организаторски талантъ и т.н. и т.н.

Чистокръвниятъ английски конь дава максимални постижения въ бързина, тежкиятъ белгийски конь-въ бавно теглене на голѣми тежести, а планинскитѣ коне-въ непретенциозность и еквилибристична сила. Тѣзи три раси, отвѫдени едностранчиво и тренирани всѣка споредъ особеноститѣ й, даватъ заедно максималнитѣ постижения на вида конь. Но, ако ги смѣсятъ, ще произлѣзе единъ срѣденъ и въ всѣко отношение полугоденъ типъ. Ако дори, безъ да ги смѣсватъ, ги поставятъ само при еднакви условия на трениране, тѣ нѣма да дадатъ онези максимални постижения, за които сѫ надарени. При това, въ случая се отнася само за физически постижения, а какво остава за човѣка, който се проявява освенъ физически, но още и интелектуално и изобщо духовно.

Смисълътъ на историята се състои въ прогресивното усъвършенствуване постиженията на човѣчеството, а тѣ се състоятъ отъ максималнитѣ постижения на отдѣлнитѣ нации. Ако нѣкоя сила смѣсеше италиянци, френци, германци, унгарци и пр., щѣше непремѣнно да произлѣзе нѣщо срѣдно и безъ изключителни дарби. Биологически примѣри за противното и то съ изключения, нѣматъ тукъ мѣсто, защото въ случая трѣбва да се мисли статистически, като се има предвидъ срѣдното равнище. Ако споменатитѣ нации се поставеха въ еднообразни условия на възпитание и образование, безъ да се държи смѣтка за тѣхнитѣ особености, то нѣма съмнение, че тѣ не ще развиятъ до край онези способности, съ които сѫ надарени. Националниятъ принципъ на сѫществуване е най-целесъобразенъ за прогреса на общочовѣшката култура, защото националната държава, която изразява жизненитѣ стремежи на нацията, представя онази организационна съвокупность, която осигурява най-добре усъвършенствуването на тази нация, съ огледъ на нейнитѣ характерни особености.

Националниятъ принципъ на сѫществуване нѣма нищо общо съ междудържавното хищничество. Ако всѣка нация усъвършенствува себе си и като се урежда справедливо отвѫтре, не вреди на другитѣ нации вънъ, човѣчеството би напредвало безупрѣчно къмъ максималното си възможно съвършенство." Утопия!" -биха могли да отвърнатъ интернационалиститѣ. Утопия, но до колко е утопия всѣки идеалъ, който изхожда отъ емпиричната действителность. А не е ли истинска утопия идеята за интернационално организиране на човѣчеството, която не държи смѣтка нито за биологични, нито за духовни фактори, а иска да свири на руски боршъ китайци, англичани, руси, германци, италиянци и пр.?  Водачитѣ на интернационализма, доколкото не сѫ заблудени, спекулиратъ съ мѫката на социално подтиснатитѣ хора, като правятъ кариера съ идеи така, както хищни капиталисти спекулиратъ съ сѫщитѣ подтиснати, като правятъ кариера съ паритѣ, които притежаватъ.

Интернационално възпитание на младежьта искатъ онези. Фактъ е, че едни сѫ се родили германци, други италиянци, трети българи и т.н. Тогава, щомъ смисълътъ на историята се състои въ прогресивно усъвършенствуване на постиженията на човѣчеството и щомъ като отдѣлнитѣ нации носятъ различни заложби за усъвършенствуване въ една или друга посока, то явно е, че германецътъ може да стане по-сигурно и по-лесно на по-висшъ човѣкъ, само чрeзъ такова възпитание, което подхожда на националната му особеность, а италиянецътъ и българинътъ чрeзъ възпитание, което подхожда на тѣхнитѣ особености. Всѣка нация е оградена въ възможноститѣ си да се усъвършенствува съ граници отъ наследственитѣ си качества. Вънъ отъ тѣхъ тя не може да излѣзе.

Обезличителниятъ интернационализъмъ би могълъ да възрази, че природата трѣбва да бѫде превъзмогната и че човѣшкиятъ духъ трѣбва да бѫде освободенъ отъ биологичната си обвързаность. Ето утопии, които сѫ подвели и подвеждат непроницателни хора и общества да започнат борба с призраци.

Малцина съзнаватъ, че притегателната сила на интернационализма се дължи главно на привидната абсолютность на неговия идеалъ, който, обаче, може да привлича или непроницателни, или измѫчени хора. Младостьта е особено склонна да се стреми къмъ по-отвлѣчени, отколкото къмъ по-близки идеали.

Идеалътъ е самъ за себе си празна форма, докато не се изпълни съ трайни конкретни постижения. Човѣшкитѣ идеали сѫ толкова основателни, доколкото сѫ изразъ на жизнени стремежи и доколкото отговарятъ на действителнитѣ възможности. И тъй като възпитанието цeли да създаде хора, които да превръщатъ идеала въ конкретна действителность, то нѣма съмнение, че може истински и полезно да се възпитава не съ отвлѣчени и привидни, а съ ясни и основателни идеали. Само тѣ водятъ къмъ трайни постижения и къмъ активность.

Нѣма съмнение, че има една система, която е по-подходяща за усъвършенствуване на българина, отколкото на гърка. Къмъ национално възпитание се стремимъ ние, като се боримъ срещу привидния идеализъмъ на обезличителния интернационализъмъ.

Ако живѣехме въ Гетевия (Гьотевия) Ваймаръ, можехме спокойно да изчакаме, докато заблуденитѣ млади интернационалисти еволюиратъ и следъ години се приобщятъ къмъ стремежитѣ на нацията. Сега, обаче, опасностьта за българската нация е преголѣма и нѣма нито день за губене. Затова ще се боримъ безпощадно съ кариеристичнитѣ нашенски водачи на интернационализма.

Историята е погребала не малко нации и държави. Имало е ненационални държави и нации безъ държави, както и нации съ свои държави. Държави сѫ давали полетъ на нации и нации сѫ умирали подъ развалинитѣ на държавитѣ си. Нѣкога могѫщи нации сѫ днесъ само исторически имена, а други въ миналото незначителни нации владѣятъ днесъ света. Тѣзи промѣни будятъ въпроси, надъ които трѣбва да мислимъ, а отъ тѣхнитѣ

отговори трѣбва да вадимъ поука и подтикъ за неуморна дейность.

Ние сме даровита и мѫжествена нация, която има нужда отъ силна държава и отъ свой стилъ на усъвършенствуване чрезъ който да издигаме себе си, та да допринесемъ и на човѣчеството. За националното си съзнание и за държавата си нѣма нищо да пожалимъ!

7. Българскиятъ пѫть къмъ социалната правда:

Това, което марксиститѣ наричатъ буржоазия е наистина много подло нѣщо.То се радва на благата на националната държава, а нѣма борчески духъ да я пази.

То се бои отъ вѫтрешнитѣ рушители и имъ отстѫпва постоянно. Отъ държавата укрива данъцитѣ си, а на корумпирани данъчни чиновници плаща отъ страхъ. То увеличава социалната неправда, но щомъ марксическитѣ водачи го заплашватъ съ бунтъ, то или плаща чиновници да се борятъ жестоко съ тѣхъ, или имъ отстѫпва национални интереси. То бива изсмуквано отъ евреитѣ, но като го е страхъ отъ тѣхъ, скритомъ насъсква срещу имъ, а за да не остане назадъ подражава на тѣхното спекулантство. То се хвали, че пази националното, а подражава на всичко чуждестранно и го насажда всрѣдъ нацията.

Но то се бори и отъ външнитѣ рушители на българщината. То се ползува отъ националната държава, а оставя отъ страхъ чужди легации да подриватъ тази държава въ самата й столица. То си приписва минали победи на нацията и държавата, но при международни спорове и натиски винаги отстѫпва национални ценности. Намѣсто да изпълнява социалния и националния си дългъ, то повтаря непрестанно думи, като напр. "правосѫдие", "спокойно развитие", "международно сътрудничество", "миръ", "благоразумие" и други маски на своята подлость.

Така, това подло нѣщо, което нѣкои наричатъ буржоазия, се мѫчи да използува всичко сѫществуваще, но е страхливо и само отъ страхъ предъ борбата отстѫпва всѣко национално благо, както на вѫтрешни, тъй и на външни врагове.

И тъй като постоянната отстъпчивость е най-доброто срѣдство да накарашъ противника да иска все повече и повече, то настървява самó противницитѣ на България и оставя да я рѣжатъ постепенно на парчета.

До сега марксизмътъ и интернационализмътъ използуваха неговата инертность и неговата страхливость, но отъ сега нататъкъ възродениятъ национализъмъ ще превива врата му.

То отива въ подлостьта си до тамъ, че се опитва да обяснява болшевизма съ "сифилиса" на Ленинъ и съ разни измислени случайности. Защото нѣма доблестьта да признае собствената си вина и че марксическата напасть падна като наказание отъ Бога върху толкова нации, защото здравитѣ имъ сили не се справиха навреме съ това страхливо и подло нѣщо, наречено буржоазия.

А сега, когато възродениятъ национализъмъ напредва съ жертвоготовность да установи най-сетне социална правда, нека наивнитѣ не питатъ за подробноститѣ.

Защо марксизмътъ не успѣ въ единъ океанъ отъ литература, съ 90 години пропаганда и съ 20 години дѣлова работа, да установи поне своята система, а въ Западна Европа и България превърна парламентарнитѣ марксисти на капиталисти, пъкъ въ Русия се мѣта отъ една на друга политика и днешни спасители стреля утре като предатели? Защото искаше да сгъне живота въ измислени формули.

Ако е въпросъ за равенство, то сѫществува, но само въ смъртьта. Такова равенство възродениятъ национализъмъ обещава на предателитѣ на нацията и на нейнитѣ

непоправими социални, духовни и стопански предатели. Такова равенство той обещава на здравитѣ, честнитѣ и отечестволюбивитѣ българи въ правото и задължението имъ да умиратъ въ борбата за напредъка на българщината.

А, колкото се касае до социалната правда, той обещава, че бездѣлници не ще живѣятъ на чуждъ гръбъ, че никой не може да спекулира съ национални и държавни блага, че никой не може да ограбва труда на работника, че никой не ще може да използува служебното си положение, нито пъкъ да лъже държавата и че той ще наказва всѣко духовно, здравно и материално злепоставяне на кой и да е българинъ, като лишаване на българската войска отъ единъ войникъ.

Така е сложено всѫщность, както се очерта и по-рано, искането за социална правда. И то е напълно постижимо въ страни като нашата. За него заслужава да се направятъ всички други жертви. Та, когато нѣкой пита, дали съ еволюция или съ революция трѣбва да се постигне, нека му се каже, че ако пѫтьтъ на еволюцията се окаже задръстенъ, ще се мине по пѫтя на революцията. Но революция национална, безъ начална рушителна фаза, въ полза на нацията и на нейната държава.

Тогава една мощна и справедлива българска държава ще обгърне цѣлата ни земя и ще дава гордъ и радостенъ животъ на всички българи, чийто основенъ законъ ще бѫде националната солидарность.