"ПЪТЯТ НА БЪЛГАРИЯ"

(уводна статия от първия брой на сп. "Пролом" с платформата на изданието)

От деня, когато заглъхна последният боен тътен на голямата война (Първата световна война), минават вече двадесет години.

И други народи като българския бяха повалени и поставени пред основните въпроси на своето съществувание.

Но всички те намериха-един по-рано, друг по-късно-сили и начини да тръгнат отново към национален възход, да разрешат не само тегнещите над съществуването им като нация въпроси, но и да изпреварят далеч своите вчерашни победители и разкрият за своите граждани хоризонтите на нов подем и ново творчество.

Само ние, българите, още не сме устремили силите и средствата си към новите национални задачи, не сме мобилизирали духа и мислите си в служба на голямата ни историческа цел.

Ние продължаваме да стоим пред основния въпрос, пред въпроса на въпросите-политическото ни устройство-със скръстени ръце и очакване на случайността. Сигурно, за да се сбъднат още веднъж думите на големия българин Пенчо Славейков: "Ние живеем сред изненади за изненади!"

С какво заслужихме тази отчайваща съдба и на какво се дължи тази национална негодност?

Пред тези истини не можем да затваряме очите си и да оставаме длъжни на въпроса, който самата съдба ни поставя: ще създаваме ли ние, българите, своята история, както повеляват заветите на свещеното минало, или ще оставим други да ни я поднасят по техен вкус и съгласно техните интереси?

Хиляди пъти-не!

България трябва да върви напред към постигане своите задачи като нация, ако ще би това да струва спокойствието и удоволствията, живота и имота на хилядите плодоползователи, наемали подред за използуване страната ни.

България ще върви неспирно напред, колкото и това да не се нрави на вътрешни и външни, близки и далечни зложелатели.

Българщината ще напредва, ако и да трябва да залее с нова мъченическа кръв и посипе с нови жертви пътя си в историята.

Но пътят на България не може да бъде този на разлагащата единството и похабяваща средствата ни демокрация. По него ние вървяхме десятки години и знаем докъде ни изведе. Той е път назад, а не напред.

Пътят на България не е път на разпасан социален и политически индивидуализъм, който се поддава на всякаква духовна и материална корупция и води до един срещу всички, всички срещу един.

Пътят на България не може да бъде пътят на някакъв безотговорен либерализъм, който е обърнал страната ни на поле за грабеж и всякакви небългарски и чуждестранни елементи.

Пътят на България е пътят на Левски, който бе водач на българската национална революция, а не неин парламентарен слуга!

Пътят на България е път на национална дисциплина, духовно единство, пълна жертвеготовност пред интересите на нацията!

Пътят на България е един: всестранният напредък на българщината, която няма нужда да се извинява, че е настъпила някого, няма защо да прави концесии и отстъпки от свещените си права и която признава един-единствен закон: благоденствието на България!

Пътят на България е път на националната организация, която познава и признава само една дума, една усмивка, един начин и едно знаме:

Борба до пълна победа!

(в. "Пролом", год. I, № 1, 20 ноември 1938 г., с. 3)