Ал. Белев - "НАЦИОНАЛИЗЪМ, РЕЛИГИЯ И ЦЪРКВА"

 

(Сп. „Пролом”, год. I, бр. 3, София, 20 декември 1938 г., с 4-5)

В наше време отношението не само към църквата, но и към религията се намира под знака на безразличието, ако не и на пълното отрицание. Сама съвременната държава е безразлична към църквата и религията: те са въпрос на съвестта на отделния индивид и не засягат държавата. Това безразличие често се свежда към прикрито отрицание. Добрите отношения между държава и църква, каквито и доколкото се срещат и днес, се дължат винаги на политически сметки, преходни по своето естество. Затова, на край, отношението на държавата към църквата се определя от господствуващите в държавата идеологии. А господствуващите в досегашната държава либерално-демократически и марксически идеологии, както и господствуващият така наречен научен позитивизъм, са напълно отрицателни към църквата и религията. За тях религията е опиум за народа, който чрез нея се държи в невежество, далеч от науката и в подчинение на господствуващите класи. Църквата пък е според тях организация за поддържане това невежество и за използуването му. Към това отрицателно отношение по необходимост водят рационализмът и индивидуализмът, които са основните подложки както на либерално-демократическите и марксическите идеологии, така и на научния позитивизъм.

Рационализмът е въпреки всичко вяра: вярата, че човекът е човек само по своя разум, че разумът е единственото средство за познание и единственият път към истината, че само интелектът и разумът трябва да ръководят човека в отношенията му към света, че разумът единствен ражда прогрес. През призмата на рационализма цялостната действителност се превръща в атомистична механика, човекът се механизира и в своите обществени и духовни прояви се превръща в обществен атом, в индивид откъснат от семейното, обществено и национално единство.

Поради същината си, рационализмът не може да разбере, да признае и да се примири с религията. Той иска тя да отстъпи пред светлината на разума, да се превърне във философия, а най-добре и съвсем да изчезне, като отстъпи мястото си на науката. Затова човекът на западната рационална култура можеше да запази религията си само с цената на раздвояването си като познаващо и вярващо същество. Но така откупената религия нямаше вече почва в действителността, тя се изгонваше от този свят, какъвто ни е даден или какъвто е сам за себе си в един напълно въображаем вече „друг” свят.

Истинското си място в живота и съдбата на човека религията може да получи само извън рационализма и индивидуализма, само при тяхното отричане.

Религиозността е дълбоко заложена в основите на човешкия дух. Вярата, упованието и саможертвата идват от едни и същи дълбочини. Вярата иде от божествената искра в човешкия дух, от съпричастието му в първопричината, в творческото начало, в Бога. Вярата, насочена към света е творческото начало на човешкия дух. Всяко творчество е пробив в механиката и логиката. Да твориш значи да вярваш. Вярата, насочена към Бога е религия, израз на отношението на личността и нацията към Бога, на съпричастието в него и на зависимостта на личното и национално битие от него. Затова религиозното чувство е в основата си от същия род, от който е и националното чувство. И в двата случая е налице чувството за личното отношение към едно надлично битие, за съпричастието в него и за зависимостта от него. Религиозното чувство е личното отношение към абсолютното битие и в тоя смисъл се явява предпоставка и основа на националното чувство.

Реалистичен, признаващ личността и надличните единства, национализмът не може да не схване религиозното отношение като едно от основните отношения на нацията. Това не значи, че религията трябва да оформи новата култура и новата общественост: тя, обаче, трябва да бъде климатът им. Тя трябва да прониква личността, културата, обществеността, да ги преобразява, да ги прави по-радостни, по-слънчеви, по-чисти, по-близки до Бога.

Религиозното отношение на нацията трябва да изразява нейната същност, да съответствува на основните й стремежи и да ги осмисля религиозно. Основният стремеж на българската нация към социална правда може да бъде религиозно осмислен само в християнството. Самото християнство е религиозно осмислен стремеж към социална правда. Между християнството и национализма няма и не може да има противоречие. Откъсването от света за спасяване на собствената душа не е християнско. Човечеството се спасява чрез жертвата на Христа. Човек се спасява чрез жертвата за другите. Личното усъвършенствуване, което изисква християнството, е възможно само в служба на социалната правда и нацията. Християнството не изисква отчуждение от света, а подчиняване личността на надличните единства, на надличното битие. Истинският живот не е в индивидуалния живот на личността, а в живота и надличните единства, в надличното битие и в най-висока степен в абсолютното битие. Християнството подчертава идеята за човека, без да отрича идеята за нацията. То признава държавата и иска да й се отдава нейното. Идеята за интернационалната общност е чужда на християнството. То иска да бъде проповядвано не на човеци, а на народи и езици. То зачита народите и езиците и ги обединява не в човечеството, а в Бога.

Християнството има история и остава исторически обусловено в нея. Затова, отначало проповядвано само на евреите, то можеше да каже, че не е добре кучетата да ядат хляба на децата. Чуждо на еврейския дух и невъзприето от него, то намери почва всред другите народи на Римската империя. Възникнало и разраснало се в границите на Римската империя в епохата, когато се създаваше имперското й национално единство, християнството по необходимост разви насока имперска, против”локалния патриотизъм”. Тази негова имперска и национална насока го наложи по време на възникването им чрез обединяване на племената на новите нации, образувани на мястото на Римската империя и по границите й. Религиозното отношение на затвърдените нации намери организиран израз в националните църкви. Националната църква не противоречи на вселенския принцип на християнството. Вселенската църква не е организация, а идея. Само римо-католичеството схваща вселенския принцип като организационен принцип на едно реално единство. Но национални църкви се образуваха все пак и в римо-католическия свят, било вътре в него като галиканската църква (?) , било отделяйки се от него като англиканската църква.

Националната църква е условие за национална солидарност. Идеята за необходимостта от национална църква като елемент на национална организация и условие за национална солидарност, без която нацията и държавата не могат да пребъдат, е съществувала винаги в християнския Изток. Нашата история дава, ако не първия във всеки случай най-яркия пример. Известна е борбата за национална църква на „хан” Борис, воден от мисълта, че без национална църква националната солидарност и държавата не могат да се считат затвърдени. Историята оправда това. В българската църква нацията ни се осъзна. През византийското и турското робство църквата ни остана единствената организация на националното единство. От монастирската килия на един монах, събрал в себе си духа на българската църква, излезе искрата на националното ни възраждане. Пак в борбите за българската църква българската нация се осъзна и се подготви за политическото си освобождение. Българската църква бе стражът на общобългарския идеал след Берлинския договор. И днес (бел. – 1938 г.) единствената организационна връзка между отечеството ни и българите в Америка остава българската църква.

Църквата е национална уредба, национална организация. Израз на религиозното и политическото отношение на нацията, съответно църква и държава имат обща основа и не могат да бъдат в противоречие, щом бъдат правилно разграничени. Църква и държава трябва да зачитат сферите на дейността си. Те трябва да съгласуват дейността си с оглед на едно по-пълно осъществяване основните стремежи на нацията за социална правда и национална мощ. Църквата, като организация и общественост, трябва да се подчинява на държавата, която е отговорна организация за осъществяване основните стремежи на нацията. Държавата от своя страна трябва да се подчинява на църквата по отношение религиозните и догматически въпроси. Това е отношението между църква и държава, което винаги е съществувало в християнския Изток. Опитите в ново време православната църква да се политизира, да обоснове своя независимост или надмощие по отношение на държавата са западно влияние, римо-католически уклон от традициите на източната църква.

Защитата на църквата срещу враговете й може и трябва да се води и с политическите средства на държавата. За настъплението си, обаче, църквата трябва да разчита само на себе си и на своята пропаганда. Съществуването на национална църква определя положението на другите изповедания, които не могат да бъдат национална уредба. Това в никой случай не означава и не трябва да води преследването им със средствата на държавата.

Националният характер на българската църква изисква да не се създават непреодолими прегради между българи. Недопустимо е, щото православният грък, русин, румънин и пр. да ни бъде по-близък от православния или иноверния българин. В името на религиозното единство не бива да се руши националното единство. Пълното обхващане на българската нация в българската църква трябва да бъде наш идеал.