Ст. П. - "МАРКСИСТИТЕ"

 

(Сп. „Пролом”, год. I, бр. 2, София, 5 декември 1938 г., с. 4-5)

 Една латинска поговорка казва: „За мъртвите или добро, или нищо”. Така трябва да се постъпи и спрямо особения човешки вид, който се развъди през миналия век (бел. – XIX в.) и изчезна през настоящия (XX в.) и който се назоваваше марксисти.

И действително, в Европа историята на марксизма заглъхна след близо стогодишен шум, който заслужи предназначението на Шекспировата драма „Много шум за нищо”. За нищо, защото от голямото сражение между марксистите и техните противници не останаха не само марксистите, но даже и техните трофеи- всичко изчезна в дълбоката забрава на едно спонтанно презрение, с което народите изпратиха във вечността своите подстрекатели. Някъде- неизвестно къде точно, в Амстердам или Москва- остана някаква интернационална синагога, няколко хиляди озлобени емигранти храненици на идеята и милиони нещастни души.

Марксистите отричаха историята и тя им отмъсти жестоко. Те жертвуваха живота заради доктрината и животът ги погреба. Марксистите не признаваха отделните народи и отделните народи не ги признаха. Марксистите преследваха държавите и държавите ги изпратиха с преследване. Логично погледнато това е отмъщението на истината към лъжата.

Марксистите бяха умствени чудовища и културни изроди и затова станаха жертва на великия човешки ум и на безсмъртната човешка култура.

Марксизмът- това бе опит за тържеството на материята над духа. Това бе дръзкото посегателство на интереса над саможертвата. Това бе липсата на култура и падение на човешката мисъл. Каква друга съдба собствено можеше да ги очаква?

В историята марксистите не виждаха замисъла на държавника, гения на полководеца, устрема на борците, преглътнатите сълзи на майката. Не, в една война напр. те виждаха само похода на мародерите, каквито винаги има след всеки полк. И с дейността или по-скоро престъпността на тези мародери, те искаха да обяснят историята. Разбира се, всеки вижда света и историята според очите, които му е дал Господ. А накрай всеки се преобразява, взема образа на своя идеал. И нищо чудно, че марксистите всъщност се обърнаха на мародери.

В стопанството тези господа виждаха само гешефти, експлоатация на труд, материализирана печалба. Докато накрай и те сами станаха гешефтари, експлоататори и печалбогонци.

Заради юдейската си мая, те не можаха да видят и разберат расите. Заради класите, те не виждаха народите и заради партиите си, обединени в някакви цели и половини интернационали, те не виждаха държавите. В края на краищата расите, народите и държавите останаха, а марксистите изчезнаха. Животът жестоко отмина тези самозвани благодетели на човечеството и единствения паметник, който им издигна, е всъщност паметник… от човешки кости.

Една особена глава на този криминален роман е българският марксизъм. Той все още живее като огромен паразит, за да дочака деня, когато един удар ще освободи изстрадалото тяло на българския народ и ще му позволи да си отдъхне.

В България и идеите, и техниката идват с двадесет години закъснение. С толкова години- голямата част от които вече мина- ще закъснее и освобождението от марксизма. (бел. – за съжаление не става така).

Българският марксизъм се дължи на две чисто български причини: на вкорененото ни отрицание към всичко българско и на неизлечимото ни желание да подражаваме на всичко западно. Точно както диваците даваха на испанците златото си за стъклени играчки, българските марксисти продаваха златото на българския дух и култура за стъклените идоли на съмнителните идеи на марксизма. С право Отец Паисий издигна още първия си глас срещу българите, които се срамуват да се нарекат българи, а се гърчеят. По-късният марксизъм впрочем не бе нищо друго, освен едно гърчеене на тема да бъдем модерни. Естествено всяка мода носи съдбата в себе си- своята преходност. Но толкова много българските марксисти не са знаяли никога да разсъждават и предвиждат.

Никой от тези хора не си зададе никога въпроса, дали заради 5-6000 души работници (главно колибари, слизащи за печалба в Габрово и Сливен), колкото е имало в България при основаването на социал. Партия, е трябвало да се иска, подготвя и очаква тържеството на пролетариата в България или на работниците е трябвало да се помогне другояче. Никога тези хора не си зададоха въпроса, дали Карл Маркс бе роден в Ески-Джумая (бел.- дн. Търговище), за да познава живота на българина и да напише за него своя „Капитал”. И все пак за тях той бе Евангелие. Никога те не се замислиха над въпроса, къде е България исторически: в процеса на своето изграждане като държава ли или в този на своето разлагане и затова станаха агенти на последното. Така, по невъзможно тъпоумен начин те се наредиха срещу живите сили на нацията. Но това не бе голяма беда. Българският народ намери сили да надмогне тази злокачествена гангрена.

Виждайки своето идеологично съществувание заплашено, в най-тежките години за България те се нахвърлиха с непонятна стръв срещу нейните стопански центрове. Подкрепвани от една безразлична към съдбата на България власт, те успяха да обсебят всички инициативи в стопанството, да монополизират производството и се обърнаха в червени народняци. Те пренесоха своите клубове от покрайнините на градовете в техните центрове. Вместо червено драпирани вехти помещения, тези клубове се обърнаха на разкошни палати в средата на Столицата, в средата на всеки град. Ораторските трибуни се замениха с директорски кресла. Какво социалистическо има вече в това?

Революцията сега се обмисля не в тавански квартири, а в креслата на най-луксозните софийски кафенета и през нощта в топлото легло се отлага за следния ден или се изражда в парламентарна демонстрация за тонковците.

Принципи? – Ето ги: безкраен компромис с Блока, със Сговора, против Сговора, с Народния блок, с Железния блок, с Народния фронт, с всички, само не сами. Какво ще правят самички хранениците на кооперациите? Стопански да, там никой не бива да надниква в гешефтите, в заплатите, в печалбите и фондовете… Но политически?

И както всякъде, така и в България марксистите се обърнаха на жалки мародери, живеещи материално със спестяванията на тези, които искаха да освобождават, и духовно очакващи спасение от революцията в Китай, Испания или резолюциите на някой еврейски митинг.

Българският народ с чувство на безкрайно облекчение видя да изчезва от неговия речник думата „марксист” и да се заменя с „мародер”. А последната той знае как да я произнася.