17.03.2013 г.

Ст. Попов - " ПОДАНИЦИ И СЪНАРОДНИЦИ"







(Сп. „Пролом”, год.I, бр. 5, София, 20 януари, 1939 г., с. 3-4)


Който иска да разбере големите промени, които станаха пез последната есен в Средна Европа и които предстоят да стават още и в съседните й области, трябва да се помъчи да вникне в решителния обрат, настъпил в схващанията относно народностното съдържание на държавите.

Истински преценено, националното възраждане, започнало в началото на миналия век (бел. – XIX в.) под влиянието на френската революция, бе всъщност задушено именно от идеите на демокрацията или по-право от тяхното прилагане.

Мисловно демокрацията отвори вратите на един безотговорен индивидуализъм, който скоро възкреси- на държавна почва- старото понятие за поданиците. Докато по-рано хората бяха поданици на отделни монарси, по-късно те се обърнаха в поданици на различните държави, независимо от своята народност. Така се стигна до положението, че всеки човек, независимо от каква народност е, можеше да се ползува от всичките права на едно държавно общество, стига да има формалното качество на негов поданик. От вторично качество, дължащо се на народностната принадлежност, поданството се обърна в първично и решающе. Всичко това обърна държавите и нациите на пясъчни купчини от хора с различни народностни лица, свързани само с формално-правното качество на поданството. Не е трудно да се разбере, че оттук не бе никак далеч до така наричания териториален принцип, който признаваше държави и нации само долколкото те притежаваха територии. Във френската доктрина на нацията елементът територия стана съществен, а най-ярките привърженици на този принцип- англичаните- можаха в морското право да докарат това изкуство до простото окачване на един флаг , който дава на парахода английско поданство (от което, при сегашната испанска война (бел. – визира се гражданската война в Испания 1936-1939 г.) напр., когато египетски параход с гръцки капитан под английско знаме претендираше за английска защита, даже и английският президент (бел. – има се предвид: министър-председател) вече не е възхитен). На основание на този териториален принцип след войната (бел. – Първата световна война) ОН (бел. – Обществото на народите, предшественик на ООН) и френският блок във всички международни конференции не признаваха представители на народностни групи, които не са организирани върху териториални държави, т.е. заради външната форма те отричаха вътрешното съдържание. На тази база всъщност бе изградено и малцинственото право на ОН. И никак не е чудно, че то претърпя катастрофа- то бе отдавна станало противно на самия живот.

Реакцията дойде във вид на народностното учение, което отново издигна правото на всеки народ като цялост и на всеки сънародник като частица  на голямата народностна общност. Този принцип намери своята аргументация, разбира се, в учението противно на демолиберализма- в това за авторитарната или по-право народностна държава. То възкреси правата на отделния човек не като отвлечено-правен атрибут на човешката физика, а като етична последица на принадлежността на човека към народностната му общност. Последната се издигна отново като първенствующ признак над поданичеството.

Че народностното учение трябваше да върви ръка за ръка  с расизма  е ясно, защото то не можеше да се заслепява от мними общочовешки идеи, а признаваше изключително националния характер и затова то бърже стана вторият могъщ подтик за възраждането на национализма. Но този път не срещу монарси, от които да изтръгва нищо незначещи конституции, а срещу заблудата на интернационализма, поддържан най-често  именно от безотечественици  и безнародници, направо казано, именно от евреи.

И ето как народностният принцип стана и духовно оръжие срещу парижките договори, с което те са безсилни да се борят. Победителите прогласиха лъжовно принципа за самоопределение на народите, макар че в техните държави се оказаха най-много потискани национални малцинства, които те си въобразяваха, че ще напредват щастливи с осигуряване формалното им качество на поданици.

Борбата между двата принципа днес е именно в разгара си и за сега тя завърши временно с пълна победа на народностния принцип. Целият свят прие като много естествено, че три милиона немци в Чехословакия не желаят да се помирят с щастието, което тази държава им предлага  като на свои поданици, а искат да бъдат най-напред немски сънародници и като такива- там, където им е мястото- в немската държава.

За да сведем разликата между двата принципа до още по-разбираемо ниво, ние ще споменем, че целият наш държавен живот след Освобождението бе изграден- напр. по отношение на половината милион турци, останали в пределите на Царството- върху териториалния принцип. Съгласно него, тези турци бяха български поданици и като такива избираха и можеха да бъдат народни представители, които даже да решават съдбата на България през 1915 г. Струва ми се, че днес и българското общество вече има противното и естествено чувство по този въпрос. Остава му само да бъде консеквентно.

Ние не искаме български поданици, които на това основание да се смятат равноправни граждани, а искаме български сънародници ( и то всичките събрани заедно!), на които единствено да принадлежи България.

Тази решителна промяна в Европа, отражение на която е и противоеврейството, съвсем не е връщане назад към варварските времена на Jus gentium  в Рим, както иска да ни поучи „Адвокатски преглед”, напр., а съдбоносна крачка напред в националнатаекултура в Европа, против която ще бъдат само марксистите  и евреите. Който не я разбира, е останал точно сто години назад! И то именно в културата си!


  


Няма коментари:

Публикуване на коментар