27.03.2013 г.

Д. П. - "ИНТЕРНАЦИОНАЛИЗЪМ И ПАТРИОТИЗЪМ"






 (Сп. „Пролом”, год. I, бр. 10, София, 5 април 1939 г., с. 5-6)





Уводната статия на един официоз като болшевишкия „Правда” винаги има малко-много теоритично-програмен характер, чието значение не се изчерпва тъй бързо. Не би могло следователно, да ни се вмени в грях, че долните наши цитати са от преди няколко месеца, толкоз повече, че духът им нито е подложен, нито изглежда, че ще бъде подложен на някаква корекция.



„Правда”, прочее, като същбщава, че болшевишкото правителство и партията поднасят като подарък (!?) на учители и ученици новия болшевишки учебник по история за III и IV класове, препоръчва им да го прочетат и проучат, защото:



„Да познаваме историята на своята забележителна родина, това е свързано неразривно със съветския патриотизъм, с чувството на гореща любов към страната, която…” и пр… И защото: „Само в светлината на миналото възкръсва с всичкото свое величие славното наше настояще…”; „Партията на болшевиките придава грамадно значение на историята и политическото възпитание на съветския гражданин, борец за свободата на своята родина…”; „Основният недостатък на учебниците по история и преподаването й беше отвлеченият им схематичен характер. Истинската научна история беше заменена с вулгарна социология…”



Каква изненадваща откровеност, наистина, от страна на ония, за които не само историята, а и цялата наука комай беше станала вулгарна социология!



Това са мисли, под които с гордост би се подписал всеки, който не се е страхувал от позорното някога прозвище „буржоазно оръдие”. Но в колоните на един болшевишки официоз те не могат да не събуждат дълбоко недоумение, особено у живите още свидетели на някогашните истински кръстоносни походи срещу всичко, което напомняше национализма. Странно е да слуша човек такива възторжени думи за руски патриотизъм, руска родина, когато се знае, че нямаше в миналото за един марксист дума по-позорна от думата патриотизъм; когато се знае, че пролетарият нямаше право да има свое отечество, своя родина. В краен случай, едва след изгряването на болшевизма, той можеше да смята за свое отечество болшевишка Русия, но при условие, че е готов да жертвува и морално и физически собствената си родина за благото на човеците изобщо. Смъртен грях беше особено да дръзнеш да браниш родината си срещу кървавите понякога пристъпи на интернационализма!



„Но и комунисти и социалисти у нас, през войните се диха за родината си!” – възразяват често някои.



Да! И тъкмо там беше и най-страшното, и най-позорното, че проповедниците на марксизма, сами безсилни да разкъсат в собствената си душа неразривната връзка с родината, упорито насаждаха в душите на жертвите си отровата на интернационализма, за да излагат не еднаж на смъртна опасност тая родина.



Пред погледа на ония, които погребаха под развалините на „Света Неделя” стотици живи хора само като първа точка от една голяма програма, се рисуваха широките перспективи на едно общочовешко блаженство под червеното знаме на сърпа и чука. Тия хора не бяха само технчески изпълнители, съблазнени от богатия хонорар, а фанатизирани верующи в новото, което може да се роди само върху развалините на стария „буржоазен” свят. Не бяха само прости наивници и ония, които наистина виждаха вече знаменитите болшевишки трактори, напуснали необятните руски полета, да се катерят на орляци по нашите чукари.



От душите и на едните, и на другите с десетилетия проповедниците на интернационала корениха всяко чувство към род и родина, за да насаждат там миражите на братство между всички човеци на земята. Като че оня, който не познава собствения си брат, е способен да изпитва братско чувство към всеки човекоподобен от другото земно полушарие.



И нещо още по-странно дори: у нас марксизмът с всичките му неясни книжни теории се сведе до обикновен антинационализъм, антипатриотизъм. Така само, може би, ще трябва и да се обясни, че под знамето на нашенския комунизъм се наредиха един до друг и озлобеният от чуждото щастие несретник, и отчаяният от своето изпусталяло парче земя дребен собственик, и големият богаташ, който бързаше за всеки случай да се презастрахова пред новия строй. Тежки служители на жестоко клеймената „буржоазна” държава дори, пазейки топлите си места, също не пропускаха да се нагодят по-наляво, защото упорито вече се говореше, че „нашите скоро ще напоят конете си на Дунава”.



В душата на мнозина от тия хора, може би, се събуждаше и атавистичното чувство на доосвобожденския българин в месианската роля на Русия. За ония, които се задушаваха под бремето наложено на България, може би, беше и безразлично белият ли или някакъв червен цар ще води руските войски на юг. Тъкмо там, обаче, беше и трагедията на Българщината. За „водачите” също нямаше голямо значение кого водят. Ловко изместили в съзнанието на недоволниците името на България далеч зад името на Русия, те трябваше на всяка цена да подготвят знаменитите септемврийски събития, за да получат най-после един оправдателен документ за досието си в Москва, на която бяха твърде много задължени.



И получиха го, макар и не лично на ръка, под вид на дълъг списък на ранени и убити, осиротели и обездомени…



Все под същите внушения, такива синовни чувства засвидетелствуваха към собствената си родина милиони хора на десетки места по земята. Все под същите внушения от името на някакви съмнителни лиги за правата на човека бидоха жестоко клеймени ония, които се опитваха да бранят бащинията си като по-близко до сърцето им.



А днес синовете на интернационала, след като дигнаха на кървава бран братя срещу братя и окървавиха с братска кръв много родини, само за да докажат, че няма за човека друга родина, освен Земята, днес те говорят за велика руска родина, за патриотизъм, за отечество! 






Няма коментари:

Публикуване на коментар