Д-р Ст. Консулов - "ЩО Е НАЦИЯ"

(Сп. „Пролом”, год. I, бр. 8, София, 20 февруари, 1939 г., с. 3-6)

Марксизираният професор Михалчев напоследък се е нагърбил да убеждава българската нация, че… нация въобще не съществува. По своя воля биологът проф. Ст. Консулов му отговаря в списание „Просвета”, год VI, кн. 4. Считаме за уместно да предадем части от хубавата статия на едно призвано научно перо- съжалявайки, че не можем да запознаем нашите читатели с цялата статия- даже и при риска да накърним нейната цялост.

Редакцията

 Счетох за необходимо да се изкажа, защото въпросните сказки и статии засягат третирания въпрос само от едната му страна- от гледището на учението за всесилието на условията като фактор, който определя дейността на хората и народите; другата група фактори- вътрешните, наследствените, расовите- са представени в една съвършено невярна светлина, при която се отрича фактически тяхната роля в историческото развитие на народите. Ако тази теза беше вярна, ние трябваше да приемем марксическото обяснение за историческото развитие на народите, защото между неговата същност и тази на сказките на проф. Михалчев няма принципна разлика: всесилие на условията за живот, те формират даже и расовите качества. Наистина, на места проф. Михалчев говори за расови качества на народите, но понеже неговият светоглед е ориентиран в друга посока, не както на един биолог, той не чувствува значението на тези фактори, споменава ги само, за да ги отмине. Нещо повече. Отрицателното му отношение към всичко биологично в развитието на народите личи и от примерите, които взема.

За да изясни какво значи прилагане на биологични принципи спрямо човека при расизма, проф. Михалчев, разбира се, съвсем не случайно, избира примера с добитъка: расизъм значи да прилагаш спрямо хората това, което прилагаме спрямо кучетата, говедата и свинете… Защо пък да не бъде това, което прилагаме спрямо розите, ябълките и житото? Нали е същото? – Защото като кажеш „кучетата, говедата и свинете”, вече поставяш в карикатурна светлина науката, която искаш да оборваш, аудиторията почва да се смее , слушателят се подготвя за целта, където ще го водят. Но тук се разчита само на неподготвеността на слушателя, за да може да се настрои предварително срещу дадена теза. За осведомения слушател това няма абсолютно никакво значение. Би ли се понизил престижът, например на един професор-философ, ако каже, че неговата завидна диалектика се дължи на дейността на също такива клетки, каквито ще намерим и в една дървеница?

Биологията ни учи, че човек спада към онази категория живи същества, които се раждат, подобно на пчелите, с обществени инстинкти, които при човека се облагородяват в обществени чувства и на тях се дължи обществения живот на хората. Откак свят светува хората са живели винаги в общества, подобно на пчелите, които също като нас имат вродени обществени чувства, а не като паяците, в които тези чувства липсват. Турете каквито щете „външни условия” или „историческа действителност” на домашните паяци, няма да ги накарате да заживеят в общества като пчелите; турете каквито щете „външни условия” на пчелите , няма да ги накарате да заживеят поединично като паяците. Но от същата тази биология, която ни казва горното, ние научаваме, че тези вродени социални чувства са свързани и с още нещо, с чувството на „своето”: социалните чувства на пчелата са свързани с „нейния” кошер, а не с всички кошери или пчели на земята; откак свят светува хората живеят в някакви общества- родове, племена, народи, но винаги човек е чувствувал едно от тия общежития като „свое”, за него е бил готов да се бори.

Марксизмът е влязъл и тук в конфликт с човешката природа, „интернационализмът” представя една основна същност на марксизма. За правоверния марксист България и Гватемала е все едно: „дето ми е добре, там ми е отечеството”. Но притисканата човешка природа и тук излезе по-силна от идеологичните построения на марксизма: в Съветска Русия се наложи и цъфти национализмът. Ако някой по време на революцията кажеше на водачите, че само след двадесет години ще им се наложи този „буржоазен предразсъдък” чувството на национализма, те сигурно биха му се изсмели. Това, което природата на човека наложи, пред което марксизмът отстъпи, трябваше сега по някакъв начин да се обоснове по марксически. Потърсиха марксическа основа на семейството. Потърсиха марксическа основа и на националното чувство: създавало се пак от всесилните условия на живота. Чудно ли е тогава, че сказките на проф. Михалчев, който застъпи тъкмо тази теза, най-много харесаха на червените?

Биологията ни учи, че човек, както всичко живо на земята, се ражда с известен багаж от телесни и душевни заложби, които според обстановката се проявяват по един или друг начин. Това, следователно, което дава отделният човек, е резултат от взаимодействието на вътрешните, вродените, расовите качества от една страна и условията за живот от друга, също тъй, както и фотографската снимка е резултат от действието на проявителя върху невидимото в снетата плака. Народите представят сбор от множество човеци, следователно това, което ще дадат народите, ще представя резултата от взаимодействието на сумата от вродените качества на всички индивиди, съставящи един народ и условията, при които е живял и сега живее той. Това е ясно като бял ден. Но то не хармонира с идеологията на марксизма за всесилието на условията за живот. Марксизмът и тук отрече законите на живота. Ще престанат ли те да действуват? Престана ли земята да се върти, когато католическата черква отхвърли науката на Галилея?

В съвременната биология се счита безостатъчно доказано, че всички видове живи същества са резултат от едно естествено развитие, чрез превръщането на едни видове в други. Върху факта на еволюцията не се спори. Ние стигнахме даже до там, че днес изкуствено в лаборатория можем да създаваме нови видове животни, които никога по-рано не са съществували, които започват съществуването си от времето, когато сме ги създали в лабораторията.

Спори се днес в биологията върху друго: по кой път са поизлезли видовете в самата природа?

След епохалните открития на Мендел, които бяха забравени и отново открити в началото на този век (XX в.), науката за наследствеността се бързо разрасна като една нова наука и хвърли нова светлина върху въпроса за развитието на расите и видовете. Съгласно днешните разбирания в тази област, във всяко живо същество ние трябва да различаваме две същности: първо съвокупността от наследствените белези, сиреч техните материални носители; второ онова, което виждаме проявено в организма.

Всяко живо същество и всеки човек идва на свят с известен багаж от носители на наследствени белези, телесни и душевни, които могат да се проявят в различна степен или пък даже да останат съвсем скрити, според условията. Като променяме условията, ние ще получим проявено нещо различно при едни и същи наследствени белези, които сами няма да претърпят промени. Тези именно промени в индивида, които се дължат на външните въздействия и които не засягат наследствения багаж на организма, в случая на човека, ние наричаме модификация. Пример: един човек прави редовно усилени физически упражнения, получава силна мускулатура: това няма да се отрази върху качествата на мускулатурата на неговото потомство.

Какво е значението на външните условия за промените на вида човек? Дали в него вътрешните, расовите белези се сравнително лесно променят под влиянието на условията за живот или обратно, те са твърде устойчиви?

Ясно е за нас, че специално при вида човек променящата сила на външните условия (храна, трудови условия и пр.) е нищожна в сравнение със силата на вътрешните, получените от родителите расови качества.

При такава една мъчна податливост на външни въздействия как са могли да се създадат човешките раси от някогашните изходни типове? Щом прякото влияние на средата (принципът на неоламаркизма) не е могло да играе съществена роля при еволюцията на вида човек, как тогава са се развили човешките раси?

Пъстрият букет от човешки раси и подраси, изникнали по общите биологични закони в твърде краткото сравнително време на четвъртичната епоха, се явяват с твърде различни белези по отношение на своята анатомия, както и по своите умствени способности.

Изобщо разните човешки раси са се отличавали с телесни белези, както и душевни способности, различни по степен. Има ли нещо чудно в това развитие, можеше ли да бъде другояче? Днес ние различаваме много десетки раси кучета. Но когато става въпрос за дадено качество телесно или душевно, вие ще го потърсите в точно определена раса. Ако ви трябва куче, което да носи няколко килограма тежест на заблудилия се пътник или наранения войник, вие ще вземете куче от едра раса, а не някое дребно стайно кученце, което, както и да го храните, каквито и „условия на живота” да му създадете, все ще си остане педя високо. Ако ви трябва полицейско куче, вие няма да вземете някой уличен пес, в кръвта на който са се смесили по играта на случая 99 раси, но ще търсите съответна раса полицейски кучета. Ако ви трябва куче за лов, ще търсите точно куче от ловджийска порода и при това ще се заинтересувате, дали баща му и майка му са били добри ловджийски кучета. Това са толкова елементарни работи, щото вие можете да се чудите защо ги пиша. Пиша ги, за да накарам читателя още тук сам да си даде преценка на онази основа, върху която се гради цялото изложение на проф. Михалчев:

„Ние не можем да признаем, че имало раси, които по своята същина били малоценни, слаби, пасивни и пр. Всичко зависи от условията, при които става развитието на една расова смес или на един народ” (стр. 332).

Нека проф. Михалчев опита от един уличен пес, като му даде каквито ще „условия”, да изкара едно съвършено полицейско куче или добър пилищар. Или може би някой ще се опита да докаже, че биологичните закони за животинските раси не са в сила за човешките? Такъв учен между биолозите ние не познаваме.

Както за отделния човек, тъй и за живота на расата е необходима хигиена за запазване на жизнените сили. Отделният човек живее няколко десетилетия, а расата живее с вековете. Със запазването на нейните сили се занимава расовата хигиена или евгениката. Правилно употребена думата „расизъм” се покрива с „расова хигиена”. Някои, обаче, както прави и проф. Михалчев, влагат съвършено друго съдържание в тази дума. За тях расизмът е стремежът на някои нации да изкарат себе си най-ценните в цялото човечество, да подценят другите и да ги експлоатират. Но, като прави унищожителна критика на този вид расизъм- работа много лесна- проф. Михалчев никъде не говори за истинския расизъм, за расовата хигиена. То е все едно аз да седна да осмея някогашната софистика, която също минаваше за философия, и с това да отрека самата научна философия.

Също така много смешно звучи за един биолог спорът за „чистите” раси. Не само при човека, но и при никое животно или растение в природата няма чисти раси: те са там немислими. С голяма мъка, и то само за някои видове, ние сме успели в лабораторията да създадем чисти раси. И в практиката с животните терминът „чиста раса” е само относително понятие.

Всяка човешка раса или подделение от раса всъщност представя една много сложна смес, един букет от расови елементи. Но както всеки букет има своя характерен облик, така и всяка раса, във връзка с елементите в нея, има своя характеристика. И когато се говори за запазването на расата, разбира се запазването на тази нейна характерност.

Нека разгледаме по-специално становището на проф. Михалчев. В основата си то е онова, което сме навикнали да чуваме от марксистите. Проф. Михалчев пише:

„Големият въпрос за расизма съвсем не е тоя, дали има или няма чисти раси, а нещо по-друго, именно: расата ли е (все едно дали чиста или смесена), която, поради своята природна същина, определя особната история и култура на даден народ, или обратното, конкретната история на един народ е , която кара някои народи да приписват сила или безсилие, ценност или немощ на съответните раси, от които той е изтъкан” (стр. 294).

Всички по-нататъшни разсъждения се свеждат все към това, да се докаже, че расата няма никакво значение за хода на историята на един народ, затова и не се отдава никакво значение на расовите качества за бъдещето на народите. За да се види колко погрешна е тази основа, ще взема един драстичен пример: Нека си представим, че расата на питекантропусите или даже на хайделбергския човек, които с техния още слабо развит череп и мозък живееха като зверовете, не бяха измрели; като дадем на тези раси добра прехрана, добри „трудови условия” и от тях ще излязат Едисоновци и Айнщайновци…

Но това погрешно схващане по въпроса за нацията цели нещо друго: щом наследствените, расовите качества нямат никакво значение, защо да не могат да се създадат чрез условията на живота нации от смесването, например, на българите със сърбите или на русите с германците? Такива неща биха били съвършено естествени при горната позиция по въпроса за основите на нацията. Но тук не се взема предвид нещо много съществено, именно: расовата близост е свързана с близостта и в редица душевни качества, които карат хората да се чувствуват близки и при наличието на съвместен живот, да се почувствуват деца на една нация, при нейното осъзнаване.

Но погрешното твърдение, че външните условия имали решаваще значение за оформяването на расите е потребно за друго нещо: да се докаже, че културните условия на живота и историята, са които ще определят самата раса. Проф. Михалчев пише:

„Остава ли расата, като антропологическа категория, независима от природната и социалната (к.н.) среда, ако последната би се изменила?” (стр. 315).

Значи няма защо да се боим от расовите различия между хората, социалната среда ще промени расите по съответен начин, тъй че расовите различия, които, може би, са делили хората, ще се заличат, ще настъпи расово амалгамиране; под влиянието на социалните условия цялото човечество би могло да се обърне в една единствена общност- идеалът на интернационализма. И самото национално чувство, което ние виждаме да се проявява въпреки всичко, даже в народите на Съветска Русия, проф. Михалчев обяснява само с тази социална среда, във връзка с миналото, всичко това означено като обществена реалност.

От биологично гледище тук вече се прави една груба грешка. Климатичните и географските условия, пряко или косвено, могат да променят расите, когато имат на разположение геологично време, сиреч десетки хиляди години. А когато говорим как едни нови социални условия могат да окажат влияние върху човечеството, ние знаем, че се касае за едно време от 20, 30, 50 или да речем 100 години, което е един миг за биологията. Това е времето на 1-2 поколения, през времето на които расата няма да усети промяна. Или, може би, със сила ще трябва да поддържаме един нов социален строй десетина хиляди години, да притискаме през това време човешката природа, която ще търси отдушник, с надежда че така ще можем да притъпим расовите различия…

Биологията осветлява основите на човешкия живо, доколкото в него имат приложение биологичните закони, на които и хората, като живи същества са подчинени. Който иска за политически цели да изкълчва биологията, да я нагласява според своите разбирания, върши грях спрямо науката. Когато едни искат да изкълчват биологията, за да оправдаят унизяването на някои нации или да ги експлоатират, това е нещо осъдително. Също така осъдително е, когато други политици пак изкълчват същата биология, за да изкарат, че расовите качества нямат значение за културното творчество, за историята на народите, когато твърдят, че едни нови създадени условия, при един нов социален строй, ще променят расите, ще ги нивелират, за да се създаде една единствена общочовешка раса, на почвата на която да процъфти интернационализмът. И едната, и другата спекулация с науката остава за сметка на онези, които я вършат.

Биологията ни учи, че общественото творчество е резултат от взаимодействието на вътрешните, относително по-стабилните расови заложби от една страна и външните условия, като проявяващ фактор, от друга. Не бива да се подценява стойността и на двата фактори: без проявител не можете да имате фотографическа снимка, но и без онова, което се не вижда в непроявената още снета плака, снимка в никой случай не можете да имате.

Наш обществен дълг е да се грижим за подобрението на обществените условия, за да могат да се проявят добрите расови заложби в народа и да се осигури повече лично щастие за повече хора. Но наш дълг е също така да мислим и за запазването и подобрението на расовите заложби на народа, защото без тези грижи расовото израждане е неизбежно. Тогава никакво подобрение на социалните и на трудовите условия няма вече да ни помогне.