(Сп. „Пролом”, год. I, бр. 2, София, 5 декември 1938 г., с. 2-3)
Смята се обикновено, че българската история е бедна откъм
историческа стойност, че в нея няма оня живот, какъвто има в коя да е от
историите на другите страни, че българската история е бедна от документи, от
исторически събития, от героични подвизи, от личности и т.н. и затова
отношението ни към нея е пренебрежително, дори състрадателно. Вярно е, че
българската история не прилича на историята на нито един от другите народи, че
тя няма живота, който сме навикнали да срещаме, когато четем или изучаваме
историите на други народности. Но какво значи това? Това значи, че именно
затова българската история е по-интересна, защото тя не прилича на никоя от
другите истории, значи че тя съдържа в себе си един живот по-самобитен,
по-индивидуален, по-малко външен и повече задълбочен и изпълнен с проблеми, с
вътрешен живот, каквито може би някоя друга история по-малко притежава.
Отрицателното отношение към нашата история, обаче, не се
състои толкова в тая страна, в липсата на някакъв интересен живот, а в
неправилното отношение и тълкуване на нещата и личностите, в начина по който се
обясняват събитията и нещата, в основата, върху която е построено схващането на
историята и изобщо за нашата история. Ония личности, в ръцете на които се е
намирала нашата история, са били или неподготвени за едно тълкувание, което да
я осветли по подобаващия й начин, или пък, изхождайки от своето схващане,
политическо или идеологично, са дали съвсем друга физиономия на българската
история. Невложилите такова идеологическо схващане са били историци, които са
търсили само фактическата страна, безразлични към проблемите и към
историческите факти, които са ги интересували само археологически и
филологически. Тяхната вина се състои само в липса на един критически метод и
на едно философско схващане на историята. Обаче, вината на ония, които са дали
тълкувание на историята, е много по-голяма, преди всичко защото те са
жертвували истината и самата история заради своите схващания, които в повечето
случаи са заинтересовани.
Думата ни е за марксическото тълкувание на нашата история.
Проводниците на тая идеология, използувайки фактическата страна на българската
история, че тя ни дава факти на войни, завоевания, династически разпри,
религиозни борби и пр., ни поднасят една история, в която българският народ е
изобразен като народ почти без физиономия, живеещ само със своето всекидневие,
в своето получовешко, полуживотинско състояние, в което не се забелязва никаква
искра от духовен живот, от някаква индивидуалност, от що-годе човешко, а е
представен като една маса, от която българските царе месят своя хляб. И целият
вой срещу българските царе е само от гледна точка на това отношение към народа,
към стопанската страна на народа. А това е именно една от фалшификациите-да се
ограничава историята само в личностите на царете, техните завоевателни
интереси, представени като някакви варварски инстинкти, като един страшен
варварски егоизъм и егоцентризъм, самовластие в най-лошия смисъл, тирания и
всички любими страхотни думи от речника на марксизма. В тая тясна рамка се
ограничават само и история, и народ, и личностите на царете. По тоя начин се
цели да се създаде някакво отвращение, някаква омраза и презрение към
българските царе, които всички до един са представени едва ли не като социални
чудовища или в най-добрия случай като лица бездарни, безнравствени, като се
усилват някои страни на характера им, някои техни недостатъци, които не са били
само техни, а на всички лица с подобно социално положение в миналото и във
всички народи.
Безспорно историите на всички народи се въртят около една
ос-народните водачи, царете, върховните представители на народите в разните
фази на тяхното състояние. От това схващане изхожда и отношението към
българската история. И понеже това е една обща и външна истина, то ония
историци, които не са съвсем увлечени от политически идеологии и от подобни
схващания, но у които няма историзъм, т.е. критическо отношение към историята,
възприемат такова едно схващане, понеже външно то почива на една очевидност,
която не винаги е истина. В това свое заблуждение те стигат почти същите
резултати, до които води схващането на заинтересованите лица. И затова
българската история изглежда така бедна, така безжизнена, сякаш не е създадена
от живи личности, а от сенки и мъртви страници.
Това схващане се простира, и то в най-голяма широта и с
най-голяма ловкост, и в епохата на българското Възраждане, където, използувайки
пак известни социални и стопански положения, се рисува едно Възраждане на
българския народ в стил чисто демократо-марксически, в стил на
антинационалност, в какъвто впрочем е възпитано и поколението на няколко
периода. Не е въпросът тук за някакво преувеличаване на фактите в полза на
национализма или на коя и да било идеология, противна на истинското схващане и
разбиране на историята. Въпросът е, че се е премълчавало много от истината за
историята на българския народ и са се дали тълкувания, които почиват на една
лъжа не във фактите, а в тълкуванието.
Един от главните въпроси и може би най-същественият от
всички въпроси в историята е въпросът за историцизма,
т.е. философското отношение към историята, изобщо, да се гледа историята от
самата история като някакво диалектично развитие на духа, като едно отношение
нематериалистическо, което ограничава нещата и фактите в една стопанска
структура, а в изследването живата вода на българския исторически народ.
Преди всичко необходимо е да се очертае физиономията на един
народ като един проблем исторически, като една личност, която живее с една
мисъл, която твори сама себе си, не по отделно и вън от рамките на целия живот
на историята, а заедно с царе, монаси, във войни, в революции, в катастрофи и
конфликти, каквито има в българската история. Защото и българският народ, както
и всеки друг народ, е живял под идеята за една държава, която повече или
по-малко сполучливо са искали да му наложат ония, които са го управлявали. И
тази идея за държавата е съществувала и в народа, може би инстинктивно и
неосъзнато, и в царете, и в духовенството. И войните, които са били водени, не
са били само едно егоистично желание на българските царе само за лична корист.
В своя интимен душевен мир те са имали винаги образа на една държава, на един
народ, на едно национално развитие, което е било в повечето случаи главната
мечта на българските царе. И методът на това постижение на националните идеали,
както бихме казали на модерен език, е бил разновиден. Тоя метод е, който
довежда до заблуда и недоразумение.
В историята на българския народ тази идея за държавата
преминава като главен мотив на всички войни, на всяка завоевателна политика, на
всеки стремеж към разширение и империализъм дори. Навсякъде тази идея за
държавата добива вид социален, другаде религиозен, на трето място юридически,
друг път-милитаристически, дори понякога художествен; понякога тя е само една
мечта, понякога се прокарва идеята за империализъм, за завоевание и т.н. Дори
богомилството, което е поставило на преоценка някои идеи за държавата, е
изхождало от едно схващане за една държава, може би различна от тая на съществуващата
тогава, но все пак в основата си то е тръгвало от едно чувство
историческо-религиозно, което, както знаем, се е разпространило и в Европа и е
дало големи резултати.
Това чувство за държавата е живеело и у първите български
царе, хановете, които най-първично и най-рязко са изживявали тоя проблем и са
се стремели някак да го разрешат и са успели, доколкото е позволил инстинктът
им и религиозното им възпитание. Това чувство живее по-нататък и у
християнските царе, които вече чрез самото християнство му дават ново
тълкувание и то става идея. Този проблем, вече съвсем зрял и съвсем на друга
основа, се създава най-вече в епохата на Възраждането у всички писатели и
творци на това Възраждане.
Мястото и самата тема не ни позволяват да се впущаме в разкриване
на тоя проблем, който естествено не е само един, но мисълта ни бе да обърнем
внимание изобщо на тълкуването на българската история, на всички ония места,
които са премълчани по причини, които изтъкмахме, и засилването на другите
моменти, които биха довели до отстраняване от едно чувство, което не би било в
интерес на известни заинтересовани фактори, които за голяма жалост са се
наложили на съзнанието на българина и срещу които българският историк трябва да
поведе кръстоносен поход.
Няма коментари:
Публикуване на коментар