Калин П. - "ПЪРВИЯТ БЪЛГАРСКИ ВЕЛИКДЕН"

 

(Сп. „Пролом”, год. I,  бр. 10, София, 5 април, 1939 г., с. 4)

Великите дни в живота на народите не са много. Не са много те и в нашата най-нова история. Затова с още по-голямо основание трябва да се предполага, че си ги спомняме с цялото им величие, толкоз повече във времена като днешните, когато често обръщаме поглед назад, за да търсим примери за подражание.

Такъв един Великден за Българщината беше 3 април 1860 година. На тоя ден тя за пръв път официално и след вековно двойно робство възкръсна духовно единна и сплотена, макар политически все още разпокъсана и поробена.

През време на голямата великденска литургия, тогава отслужвана в цариградската българска църква от Илариона Макариополски, когато по обичая трябвало да се спомене името на патриарха, като глава на църквата, благочестивото настроение било нарушено от шумните викове на богомолците българи, които искали да не се споменава това име, станало вече символ на духовно потисничество и морално разложение. Иларион Макариополски произнесъл вместо него обичайната за такива случаи молитва на независимите църкви. А на Второ възкресение след обед, когато евангелието се чете на няколко езика, по желанието на народа изхвърлено било и четенето по гръцки. Така било обявено освобождението на българската народна църква от гръцката патриаршия. А примерът на Цариград, в който собствено бил събран цветът на Българщината, бил последван от всички български покрайнини, дето символичното изгонване на патриаршеското име се превърнало на масово гонение срещу гръцките владици и попове.

Делото на народното единство събуждало такъв възторг у всички среди, че дори бивши патриаршески владици като Авксентий Велешки, Гедеон Софийски, Паисий Пловдивски и др. се присъединяват към борбата срещу патриаршията. Борба твърде неравна, защото срещу едва пробуждащата се Българщина стояха като заклети врагове и турската държава с цялата си власт, и цариградската патриаршия с целия арсенал от простени и непростени средства на знаменития Фенер, че дори и руският синод в лицето на своя обер-прокурор А. П. Толстой, който се бореше срещу българското църковно национално движение, защото то било пагубно за православната вяра изобщо.

Обер-прокурорът всъщност беше станал жертва на гръцките интриги: гърците в Русия „бранеха” единството на православието, докато пред турците представяха българското движение като внушено от Русия, макар всъщност добре да знаеха, че църковните борби на българите са само първите стъпки към националното им обособление и политическо освобождаване. Турските управници пък все още продължаваха да прилагат своята политика на раздробление между подвластните си християнски народи, да насърчават междуособните им борби, за да продължават владичеството си над тях.

Но въпреки всичко, великият ден настъпи като тържество, колкото на ловката дипломация на водачите, толкова на сплотеността народна.

Идеята за изхвърляне патриаршеското име иде от народа. „В Кукуш (бел. – в Егейска Македония, дн. Килкис (Гърция)), казва Иларион Макариополски, научих един нов урок. Не щеш ли един владика, изхвърли му името от църквите си; не щеш ли патрика- същото направи”. Кукушкият „урок” се превърнал в решение на първенците. Но това решение не се приложило на дело, докато не получило одобрението на еснафите, тогавашните истински народни организации, които били силата на всяко народно дело и докато не било прието с възторг от младежта, чийто представители също били посветени в народните работи.

Впрочем, великите дни, като че ли винаги идват все по тоя път. Идват те, когато умовете на призваните и признати водачи се слеят с волята на водените в името на общото благо; когато водените разбират водачите, защото сами са си ги избрали, а водачите слушат водените, защото доброволно са се нагърбили с кръста на борбата им.