(Сп. „Пролом”, год. I, бр. 4, София, 5 януари 1939 г., с.
5-6)
Така наречената дружбащина представя една от най-грозните
беди за Българщината. Но произходът и естеството на тази беда останаха и до ден
днешен неясни на по-голямата част от българската интелигенция.
Тази интелигенция наблюдаваше в продължение на цели
десетилетия как морално декласирани и умствено малоценни хора водеха значителна
част от здравото и запазено наше селячество и гледаше безпомощна на поразиите,
които дружбащината причиняваше.
Тя виждаше, от една страна, че списъкът на дружбашките
първенци е списък на хора вършили всички национални, политически и обикновени
престъпления, а от друга страна установяваше, че здравото ни селячество все пак
следваше масово тези съвременни варвари. И тъй като демагогията не срещна отпор
нито от идейна сила, нито от организаторска дарба, представите се объркаха
почти до безизходност.
Едни уеднаквяваха дружбащината с българското селячество и с
българския народ. Други си я обясняваха с престъпността на преките й
причинители. Трети видяха в нея израз на долни заложби у българина. Четвърти я
взеха за единствено последствие на чужди политически посегателства и т.н.
Но произходът и естеството на тази национална беда, наречена
дружбащина, останаха за тях скрити и неясни.
Всички беди, които са сполитали Българщината в течение на
цялата й история, са имали винаги една и съща първопричина- чуждите влияния.
Всеки път, когато българската интелигенция се е поддавала на
чужди влияния и се е откъсвала духовно от народа си България е ставала жертва
на различни поразии. Така например в края на Второто българско царство, когато
България трябваше да устоява на най-силния напор отвън, българската
интелигенция пишеше отвлечени житиета и битиета или пустинствуваше и държавата
ни рухна. Тогава интелигенцията ни изкупи греха си с това, че биде изклана и
унищожена, а българският народ се сви в патриархалните пазви на своята самобитност
и на своята земя. И отново, макар и бавно, той създаде своя нова интелигенция,
която поведе и изведе нашето чудесно Възраждане. През тази епоха българският
народ не тръгна след онази градска интелигенция, която се беше поддала на чуждо
влияние и се гърчееше, а повярва на възрожденците ни, които градяха върху
българската самобитност и които вземаха от чужбина само онова, което беше
полезно за Българщината и което можеше и трябваше да вирее на наша почва.
След Освобождението ни, обаче, започна обратен процес. Чуждите
влияния нахлуха от всички страни. Новосъздаващата се наша интелигенция биде
заслепена, задавена и омотана от тях. Тя обърна гръб на своя народ, презря
традициите му, отхвърли обичаите му като „просташки” и тръгна по интернационали
и „общочовешки идеали”. В градовете се създадоха къщи, в които не гори никога
кандило, явиха се интелигенти, които се срамеха да се прекръстят и да влязат в
черква, които замениха старата българска покъщина с безвкусни западни
произведения, които се срамуваха от роднините си в народна носия, които смятаха
за просташко висшето земледелско образование, защото смятаха полския труд за
долно занятие и които почнаха да кръщават дъщерите си Мими, Фифи, Пуци, а
синовете си Бебо и Буби.
И никак не е чудно, че още през първите десетилетия след
Освобождението селячеството ни започна на много места да нарича гражданите „гърци”.
Увлечена отчаст от наивност и утопизъм, отчаст от глупост и
себелюбие, голяма част от интелигенцията ни тръгна по чужди влияния, а
българското селячество, т.е. народът ни се почувствува презрян, пренебрегнат и
изоставен. И така чуждите влияния, като отклониха онези, които трябваше да
водят, създадоха почва за морално декласирани и умствено малоценни демагози,
които мамеха и заблуждаваха селячеството ни и създадоха дружбащината. Нашето
здраво и хубаво селячество предпочет да тръгне след български варвари,
отколкото след новите градски гъркомани и наказа жестоко онази своя
интелигенция, която се беше отрекла от него. Дружбащината се яви като наказание
от Бога и от народа за увлечението по чужди и противобългарски влияния.
И така народът, нашият баща, наказа всички, дори и държавата
си, за да вразуми интелигенцията си. А след това ни показа и благородство и
дарба. Защото след като показа верния път, протяга сега непрестанно ръка, за да
ни помогне.
Измежду обърканата интелигенция се отлъчва вече нова, млада,
истинска интелигенция, която се връща с жажда и синовна любов към нашата
самобитност и към служба на Българщината. А българското селячество надраства в
опит и култура демагозите дружбаши и чака да се върнем всички към него.
Българското селячество е тялото на българския народ. То носи
в себе си националните дарби и възможността за идни победи. То чака от
истинската своя интелигенция да му покаже любов, вярност, организаторски устрем
и жертвоготовност. Тогава ще доотметне градската дружбащина като мазол от
снагата си, а цялата българска нация, стегната от ново единство и окриляна от
своя български дух, ще продължи победно из пътя на своята историческа мисия.
Няма коментари:
Публикуване на коментар