27.03.2013 г.

Ст. Попов - "АЛФА И ОМЕГА"






 (Сп. „Пролом”, год. I, бр. 11, София, 20 април 1939 г., с. 1-3)



В премахването на политическите партии преди пет години България не остана единствено явление: в много от държавите, особено на Балкана, политическите партии бяха разтурени или забранени. Обстоятелството, което тук заслужава отбелязване е, че навсякъде политическите партии се помириха със създаденото положение; всъщност те не представляваха вече никаква съпротивителна сила, било от идейна или от организационна стойност. Оказа се, че политическите партии като система бяха една изкуствена надстройка над обществения живот на засегнатите страни, за събарянето на които бе достатъчен само един административен акт.

С премахването на политическите партии, обаче, далече не значи, че се премахва политическият елемент от живота на една държава. Политическите партии бяха само една, а не единствената форма на този държавен живот. И затова на много места се направиха опити те да бъдат заменени с друга форма, било във вид на една държавна партия (напр. Румъния), било с едно правителство, което да търси връзката с народа по други пътища (Гърция). Тези факти са само изрази на една неизбежна необходимост; премахване на политическите партии не значи премахване на политическия момент от живота на държавата, защото самият живот на една държава или на една нация не може да бъде никакъв друг, освен политически, ако искаме да признаем въобще, че в тази държава има някаква ръководна мисъл, която се изразява в известна политика, може, прочее, да се махнат политическите партии на един народ, но не може да се премахне политическия му живот- това именно би било абсурд. Държавата не може да бъде аполитическа- такова нещо историята на познава, а също така народът не може да се аполитизира, защото това би значило да изчезне въобще отношението между народ и държава, което именно се изразява чрез политиката.

Големият въпрос, който днес се слага пред мнозина, е как да се заместят политическите партии, без да се стига до партизанщина от една страна, или диктатура от друга.

Историята ни показва отговора на този въпрос: политическите партии бяха израза на една идея за държавната организация, следователно техният заместник ще бъде също някаква нова идея за организирането на народа в държавата, само че под други форми.

Политическите идеи, обаче, имат този недостатък- или по-скоро това преимущество- че не могат да се поръчат при някой моден шивач. Те идват естествено, израстват спонтанно, тъй както никнат мъдърците на някое дете: искат своето време и своята почва. Политическите идеи, неотговарящи на историческото съзнание и възраст на даден народ, са предварително осъдени- те никога не могат да бъдат творчески фактор в живота на един народ.

Но политическите идеи не могат да бъдат подарявани: те винаги трябва да извоюват своето място и своето право. И най-големите идеи на европейската история, които днес ни се струват толкова естествени и подразбиращи се, е трябвало да преминат дълги периоди на борби, докато добият своята гражданственост. Нека си спомним само християнството, чиито първи последователи трябваше да нахранят достатъчно голямо количество лъвове в Рим, докато можа да добие надмощие и се издигне като изпълващо двадесетте века европейска история съдържание. А колко жертви струваха религиозните борби в първата половина във втората хиляда европейски години! Че даже и богомилството у нас, тази чисто българска реакция на чуждото тогава християнство, започна своя път в живота с несметни жертви. Нека да не говорим колко жертви струват политическите идеи и специално с колко имена е изпълнена мартирологията на отишлата си вече парламентарна демокрация през миналия век (бел. -  XIX в.). Това е неизбежно: всяка нова идея трябва да бъде кръстена в борба и увенчана с жертви. Борбата е началото и края за живота на всяка идея: в началото, когато трябва да се наложи нов господствуващ принцип, и в края, когато трябва да отстъпи място под слънцето на други, нови идеи. Въплотени без борба политически идеи няма: те съществуват или като фантазия в главите на политически самозванци, или като съдържание на утопични романи.

Разбира се, под борба не се разбира простото пехливанско преборване по улиците или надбягването с полицаи. Нема нищо по-сложно от идейната борба: тя иска просвета, водяща към съзнание, иска воли, обръщащи програмите в действителност, иска организация, налагаща се над безредието и осигуряваща крайната победа. Без тези елементи всъщност никоя политическа идея не може да посяга към венеца на сбъдването.

Политическата борба носи със себе си съзнание и води към всеобщо съзнание: тя е като борбата на слънцето, което- съществуващо вече- излиза над хоризонта и залива цялата земя със светлина. Без нея няма ден, няма календар. Без политическо съзнание няма и история. И затова първата задача на всяка политическа борба е съзнанието: то е предпоставката на всичко по-нататък, то е въздуха, в който се раждат после делата. У нас напр. много грешат всички новатори, които мислят, че в няколко години могат да се справят със стария ред. На тази заблуда платиха данък много млади хора, а и много стари: превратът на 19 май (бел. - 1934 г.) бе едно отиване против този елементарен закон на политическия живот. Да не забравяме, че демокрацията, марксизмът и дружбащината, с които всеки съзнателен българин е вече скъсал и които иска да премахне от политическата действителност в България, са били насаждани със слово и писменост (и то каква!) в продължение на шестдесет, петдесет и съответно четиридесет години. В училища, в печат, в култура, навсякъде тези стари дрипи получаваха своята подхрана. Затова борбата на идейна почва с тях трябва да трае, ако не толкова дълго, то поне редица години, докато бъде изтрито съответствуващото им съзнание и бъде заменено с друго. Тази политическа задача не може да бъде разрешена от днес за утре: тя иска много усилия, много просвета, цял идеен поход.

Естествено борбата с тези стари идеи не може да се изрази само в литературни четенета. Животът е неумолим: той е преди всичко премерване на сили срещу сили, а политическата история на един народ не може да бъде дело само на някой хипнотизатор. И щом като въпросът е за борба на сили, тогава идват другите два нейни елементи: волята и организацията.

Животът изобилствува с примери, как липсата на воля, а от там и на характер, прави да увяхват и най-добрите начинания често пъти пред самия им завършек. Затова нашият народ си има и поговорката: „Власите се давят на края на Дунава.”, макар че тази поговорка през новата история я заслужиха и много наши начинания. Волята е единственият мотор на човешката история, не интересът. Когато на политическата арена на един народ се изправят „борци” без воли, тогава наблюдаваме интересното явление наричано „компромисчилък”. Компромисът е винаги достигане на половината гонен резултат, по липсата на сили да се догони целия. Като политически пазарлък, той винаги изразява вътрешно безсилие и безволие. Компромисите са типични за професионални политици, които се задоволяват с личната страна на въпроса, а обществената оставят настрана за сметка на бъдещето. Който има ясен поглед за размера на задачата, не отстъпва пред никакви пречки. И който има достатъчна воля за постигане на желаното, няма нужда от хитрувания и съкратяващи пътеки. Той знае, че да се стигне на върха и да се заспи някъде под дебела сянка на половината път до върха не е все едно и също нещо. Пътят или е извървян, или не: политическата задача или е постигната, или не- половинчатости няма. Затова в политическата борба волята е най-важният елемент във фазата на решителната схватка. От двама души с еднакво даже съзнание, от които единият върви напред само с волята да извърши делото, а другият философствува и иска „аналитично да обозре противоусловията”, исторически ценен е само първият. И затова нашият народ си има поговорка, която казва кой може да яде риба.

Последният и не по-малко важен елемент в политическата борба е организацията. Без организация всяка борба се обръща на хаос, в който от прах не може да се види нищо. За да извоюва своята черковна свобода, българският народ бе организиран в черковни общини, за да достигне политическата- той създаде революционни комитети. Без организирана войска никой народ не може да пребъде военно- той ще прилича тогава на цигански табори. В политическата борба организацията има още по-голямо значение, защото тя е единственият годен инструмент за история. Но не организации във вид на старите партии, които бяха акционерни дружества за грабене на държавата, а организации по всичките правила на всяко организирано общество.

Тук трябва да се върнем на своята първоначална мисъл: без борба на идеите един народ не може да замени една стара политическа система с друга. И тази борба на идеите често пъти по неизбежност става политическа борба от класически вид, със своите жертви, схватки и разноски. Да се избягва тя, значи съзнателно да се избягва нещо неизбежно, като само се отсрочва.

В една държава не може да се каже, не бива да има вътрешни политически борби, защото техните елементи са на лице. Големият въпрос е да се даде път на оная здрава сила, която, макар и през борба- от която няма защо да се плашим- ще наложи новия ред и здравото начало. Другото би било подражаване на щрауса.

Алфата и омегата на политическия живот на един народ си остава, прочее, политическата борба- борба смислена, исторически оправдана. Не аполитизиране на народа може да бъде програма на нашите години, а неговото позитивно политизиране, т.е. спечелването му за една положителна държавна идея.  


  

Няма коментари:

Публикуване на коментар