Йордан Попилиев - "ЧОВЕШКИЯТ ДУХ"

 

(Сп. „Пролом”, год. I, бр. 7, София, 20 февруари, 1939 г., с. 4-5)

Колко често слушаме около нас, колко често сами казваме: „Духът ми е изтерзан”. „Духът ми тържествува”! Несъзнателно, без много размисъл, без сериозно вникване в съдържанието на тези думи, ние ги изричаме в известни моменти на живота си. И само едно подчертаваме с тях, че независимо от материята, независимо от нашето тленно тяло, има у нас нещо друго, отделно от материята, нещо, което не е в зависимост от законите на материята, чрез което именно ние се радваме, ликуваме или страдаме и се измъчваме. Това е човешкият дух, двигателят на нашите мъки, радости, мисли и желания; той е именно човешкото в човека. Този дух отличава човека от другите твари. Животното нито помни съзнателно какво е било вчера, нито размисля какво ще бъде утре, защото живее само чрез материалното си тяло, когато човекът помни вчерашното, размисля и често начертава утрешното и напълно разбира днешното.

Духът е безсмъртното начало в нас, частица от вечния извор на безсмъртния живот. Умира само тленното, умира само материята, изчезва само онова, което е под разрушаващите сили на природата. Онова пък, което живее в нас и ни движи, без да бъде в зависимост от материалните сили, то не се поддава на разрушение, то остава живо, вечно и тогава, когато изчезне материалното в нас.

Ако днес светът крачи с гигантски крачки към напредък, към съвършенство, всичко се дължи на безсмъртното начало в нас, на човешкия дух. Да вземем най-съвършените животни, да ги възпитаваме от малки с методите на човешкото възпитание, да ги възпитаваме не десет години, а векове, ние пак ще имаме животни, които никога не ще съградят къщи, не ще построят пътища, машини, железници и параходи. Но, да вземем най-дивите люде, да ги възпитаваме от малки, както днес културните народи се възпитават, след кратко време тия диви люде до известна степен ще мислят и действуват  с разума и силата на своите учители.

Кой върши това? – Човешкият дух, който възприема и действува, разсъждава и твори.

Днес ние използуваме духа си, както воденичарят използува водата във воденицата си. Той я отбива чрез вада от нейното корито, отправя я към колелото на воденицата си, тя с всичката си сила върти това колело и се изтича някъде зад воденицата. Воденичарят се интересува за водата, докато тя стигне колелото и го раздвижи, а след това къде отива, не го интересува и често я оставя да се разлива и губи по урви и камънаци. Така постъпваме и и ние с нашия дух. Ние го забравяме и не се грижим за него. В това отношение животът е най-добър учител. Той по-добре свидетелствува от всички пищни думи за нашето пренебрежение към духа. Чрез духа постигаме всичко, а отдаваме всичко на тялото и нищо на този дух. Творим чрез духа си, а живеем само чрез тялото и в това се крие нервността, сухотата и горчивината на нашия живот.

В своето пренебрежение към духа стигаме до там, че започваме да творим по инерция, без дух. Всъщност преставаме да творим и само произвеждаме механически. Произвеждаме само за тялото и забравяме за духа. Така постепенно убиваме духа, а с това и творческите възможности. И затова, след като завоювахме водата, земята и въздуха, след като оградихме живота си с великолепни постижения, ние нито сме весели, нито сме доволни и щастливи и целия си живот преминаваме в страх, в нервност, в жажда за материални блага, без да изпитваме някога пълна радост.

А колко доволно изживява дните си оня човек, който твори и живее чрез духа си! И как сигурно и безспорно прекрачва границите на величието и безсмъртието, когато влее своя  дух в духа на своята нация, което единствено дарява живот!